Интересен разказ за срещата на римските легиони с племена, заселили Британските острови, бе излъчен неотдавна по Нова тв - филма „Орелът“ ни пренася отвъд Адриановия вал, където се сблъскваме с мистериозното „Племе на тюлените“ — архаичните пикти и каледонци. На екрана тези воини шокират римските легиони със странната си визия: избръснати глави с дълги чумбаси. Изследванията в областта на културната антропология и сравнителното религиознание доказват, че тази прическа няма нищо общо с модата или случайната естетика. Тя крие изцяло духовен, енергиен смисъл, пряко свързан с фонтанелата.
На снимката: Кадър от филма "Орелът" с водач на племето, което посреща римляните с тази визия.
Поръчай книгата "Забранената древност на българите" тук https://tinyurl.com/2xzhj47c или тук: https://bazar.bg/obiava-55033182/kniga-zabranenata-drevnost-na-balgarite-ofitsialno-izdanie
Какво представлява чумбасът? Горната част на главата — върхът на черепа, където се намира фонтанелата — се изследва в източните духовни системи като Седмата (Коронната) чакра, Сахасрара („хилядолистен лотос“). Това е сакралният „портал“ или космическа „антена“ за връзка между човека и Твореца.
Бръсненето на главата е служело като ритуал за енергийно изчистване и освобождаване от земните наслоявания, докато снопът коса, оставен точно върху фонтанелата (чумбас, перчем, кика), е имал за цел да концентрира и канализира жизнената и духовна сила директно надолу по гръбначния стълб. Той е давал на воина свръхчовешка будност, интуиция и мощ в битка.
В българската наука изследванията на проф. Райко Сефтерски („Принос към проучването на „перчема“ или „чумбаса“ у старите българи“) доказват, че старобългарската кыка е била белег за висше войнско посвещение. Косата над фонтанелата никога не се е режела, защото се е вярвало, че там е запечатана личната съдба и духовна мощ на човека на меча.
Важното историческо разграничение: Само за воините
Енергийната функция на тази прическа налага много строго социално разграничение, което напълно отхвърля каноничните заблуди: чумбасът е бил изключителен белег единствено на професионалната войнска каста (багатурите). Българските царе и князе никога не са носили чумбаси.
Докато воинът е имал нужда от концентриран, насочен като лазер енергиен лъч (чумбас) за битка, Владетелят (Царят) е притежавал жреческа функция. Неговите дълги, свободно пуснати коси и брада са олицетворявали космическата корона — ауричното му поле е трябвало да бъде напълно разгърнато, за да обгръща, канализира и закриля енергийно целия му народ.
Глобалният път на Чумбаса: От Черноморските степи до японските Самураи
Проследяването на историческия и географския път на тази прическа разкрива глобалните миграции на индоевропейските войнски общности. Първата поява на бръсната глава с перчем се регистрира археологически в Черноморско-каспийските степи и Балканите (IV–III хил. пр. Хр.), откъдето започват вълните на разселване.
Западният път: Пренася се от конните народи и келтските племена към Западна Европа. Римските автори заварват тази прическа при суровите пикти на Британските острови и при германските свеви, които я оформят в т.нар. „Свевски възел“ над ухото, за да „отличава свободния човек от роба“ (Тацит, „Германия“).
Източният път: Преминава през скито-сарматския масив в Евразия и Индия — където ведическата традиция я съхранява под името Шикха (Shikha) (дълъг кичур над фонтанелата при брахманите и кшатриите/воините) — и достига до Далечния изток.
Връзката с Япония (Чонмаге): Едно от най-безапелационните доказателства за глобалното движение на този войнски код е традиционната прическа на японските самураи — чонмаге (Chonmage). В средновековна Япония самураите бръснат предната и горната част на главата си, оставяйки дълга коса отзад и на темето, която сгъват на възел точно над фонтанелата. Изследванията по японска военна антропология потвърждават абсолютно същата двойна функция: практическа (да омекотява натиска под тежкия самурайски шлем кабуто и да спира потта) и дълбоко духовна — възелът над фонтанелата е символ на честта, кастата на воина и подчинението пред висшия закон. Загубата или отрязването на чонмаге е означавало пълно опозоряване и загуба на статут.
Какво казват изследванията за древния български чумбас?
В българската научна литература и ромейските хроники традиционната прическа на българските мъже — избръсната глава с дълъг кичур коса на темето, често сплетен на плитка — е отлично документирана:
Изворите: Византийският историк Лъв Дякон (X в.), описвайки срещата на император Йоан Цимисхий с княз Светослав Игоревич (чиято майка е българската княгиня Олга), изрично отбелязва външния му вид: избръсната глава, от която виси дълъг кичур коса — белег за благороден произход и знатен род. Друго ключово свидетелство е на Кремонския епископ Лиутпранд (X в.), който описва българските пратеници в Константинпол с бръснати глави и плитки, наричайки този стил в западния свят „унгарски“ (по това време маджарите са най-източният конен народ, достигнал Запада).
Символиката: Изследванията показват, че чумбасът при древните българите не е просто мода, а военно-религиозен статус. Главата се е възприемала като седалище на жизнената енергия и душата. Бръсненето на косата около темето и оставянето на единствен сноп е било знак за посвещение на Бога, символ на свобода и принадлежност към управляващата каста на багатурите и хановете.
Живата традиция: Историкът Божидар Димитров и редица етнографи отбелязват, че чумбасът се съхранява в покрайнините на българските земи (около Златоград, Еникьой и Дедеагач) чак до началото на XX век! Българските мъже там са бръснели главите си и са оставяли дълъг кичур, увит около ухото или пуснат по гърба, което доказва хилядолетната памет на този обичай.
Археологическите доказателства на Запад (Келти и Германи)
На Запад археологията разполага с физически доказателства от т.нар. „блатови мумии“ (богат торфен слой, консервирал телата):
Човекът от Клоникаван (Ирландия, Келти): Намерено е тяло от IV–III в. пр. Хр., чиято коса е оформена в идеален гребен (мохок / чимбас), фиксиран с екзотичен за времето си „гел“ от растителни мазнини и борова смола от Южна Европа.
Човекът от Остерби (Германия) и „Свевският възел“ (Suebian knot): Открит е череп от I в. сл. Хр. с перфектно запазена прическа, съвпадаща с описанията на римския историк Тацит в труда му „Германия“. Свевите (и съседните им келтски и германски племена) са бръснели или сплитали косата си настрани, връзвайки я в специфичен голям възел над ухото. Тацит изрично пише, че този възел „отличава свободния човек от роба“ и се носи от благородниците, за да изглеждат по-страшни и високи в битка.
Големият паралел: Защо прическите си приличат?
Когато сравним прабългарския чумбас и прическите на пиктите, келтите и свевите от филма „Орелът“, откриваме три фундаментални успоредици:
| Характеристика | Български Чумбас | Келтски / Свевски възел и гребен |
|---|---|---|
| Социален статус | Маркер за благороден, знатен произход и военна каста. | „Отличава свободния човек от роба“ и маркира благородниците. |
| Боен инструмент | Психологическо оръжие; главата изглежда по-строга, под каската няма излишна коса, която да пречи или да бъде хваната от врага. | Визуален инструмент за сплашване; прави воина да изглежда по-висок и страховит на бойното поле. |
| Религиозна нишка | Връзка с култа към Слънцето и Небето; косата на темето е антена към божественото. | Свързано с ритуални клетви и посвещения към племенните богове. |
Научен извод за произхода
Всичко това доказва, че прическата тип „чумбас“ или „гребен“ има общ индоевропейски (арийски) произход. Това е древната прическа на воините, която се разклонява в два потока:
- Западният клон (Келти, Пикти, Свеви), който римляните заварват на Британските острови и в Западна Европа.
- Източният клон (Скити, Сармати и по-късно Прабългари), който съхранява тази традиция в евразийските степи и я донася обратно на Балканите.
Когато древните българи се установяват тук, техните чумбаси не са азиатска екзотика, а завръщане на същия свещен военен код, който някога е властвал над цяла древна Европа.
Човекът от Остерби (Германия) и „Свевският възел“
Този емблематичен артефакт от Желязната епоха (I в. сл. Хр.) демонстрира перфектно как древните европейски воини са бръснели главите си, оставяйки дълга коса, вързана в сложен възел над ухото — белег за свободен човек и благородство, описан от римския историк Тацит. Находката съвпада идейно с древните български плитки и перчеми, носени от висшата каста.
Исторически иконографски контекст за прическите тип „Мохок“ (Чумбас / Гребен)
Следващите възстановки и проучвания върху древните прически на пиктите и келтските народи (включително аналозите на Човека от Клоникаван) показват как воините са оформяли косите си в характерен боеви гребен или плитки. Тази визия ги е правила визуално по-страшни и по-високи на бойното поле, точно каквато е била функцията на чумбаса при прабългарските багатури.
Когато проектираме този древен европейски обичай към нашенската история, изплува ясният паралел с древния български чумбас (перчем, кика) — прическа, описана детайлно от византийските хроникьори като Лъв Дякон и Лиутпранд. Приликите в символиката и функцията са поразителни:
Психологическо оръжие: Както в Шотландия, така и в евразийските степи, бръснатата глава с гребен или плитка е правела воина да изглежда по-висок, свиреп и страховит на бойното поле.
Практичност в боя: Липсата на излишна коса е улеснявала носенето на шлемове и каски и е елиминирала риска врагът да хване воина за косата в ръкопашен бой.
Важното историческо уточнение: Прическа само за воините
Историческата истина е категорична: чумбасът е бил изключителен прерогатив единствено и само на професионалната войнска каста (багатурите).
Българските царе и князе никога не са носили чумбаси. Като носители на най-висшата светска и духовна власт, българските владетели са изобразявани и описвани с пуснати, дълги коси и бради — традиционен белег за царско достойнство, божествен легитимитет и мъдрост, наследен от античните царски традиции.
Чумбасът е бил маркерът на хората на меча — тези, които са давали обет пред Бога да бранят земята с кръвта си.
Ето как науката и духовните традиции по света обясняват сакралната енергетика на тази прическа:
Фонтанелата и Коронната чакра (Sahasrara)
В изследванията на източните духовни системи и антропологията на древните индоевропейски народи, горната част на главата — мястото на предната фонтанела (върхът на черепа) — се разглежда като най-важният енергиен център на човешкото тяло.
В индийската ведическа традиция това е Седмата (Коронната) чакра — Сахасрара, която буквално се превежда като „хилядолистен лотос“.
Това е мястото, през което душата влиза в тялото при раждането и го напуска при смъртта. То е възприемано като „портал“ или космическа „антена“ за връзка с Твореца и висшите светове.
Защо се бръсне главата и се оставя само чумбас?
Антропологичните проучвания на древните ритуали (включително т.нар. тонзура в различните религии) показват, че частичното бръснене има двойна енергийна функция:
Енергийно изчистване (Бръсненето): Косата по принцип акумулира и пази информация и минала енергия (както положителна, така и отрицателна). Пълното или частичното избръснене на главата е акт на пречистване, символично „нулиране“ и отваряне на ума за божественото, освободено от земни наслоявания.
„Антената“ на чумбаса: Снопът коса, оставен точно върху фонтанелата (Коронната чакра), служи като концентратор и пазител на жизнената сила. Древните воини са вярвали, че дългият кичур улавя божествената енергия от Небето и я канализира директно надолу по гръбначния стълб към останалите чакри, давайки им свръхчовешка сила, будност и интуиция на бойното поле.
Етнографски изследвания и паралели в науката
Ако търсите конкретни научни трудове и етнографски паралели, темата е застъпена в няколко направления:
Българският принос: В основополагащото изследване на българския учен Райко Сефтерски — „Принос към проучването на „перчема“ или „чомбаса“ у старите българи“, се проследява именно сакралният характер на прическата (наричана в старобългарските текстове кыка — коса). Сефтерски доказва, че тя е белег за посвещение. Косата над фонтанелата не се е режела, защото се е смятало, че там е концентрирана индивидуалната съдба и духовна мощ на воина.
Ведическият аналог (Шикха): В хиндуизма и до днес съществува т.нар. Шикха (Shikha) — дълъг кичур коса на върха на избръснатата глава, оставен точно над фонтанелата. Големият изследовател на индийската култура и духовност Артър Авалон (Сър Джон Удърф) в трудовете си за чакрите обяснява, че Шикха е мощен енергиен център. По време на медитация или битка този кичур концентрира духовната енергия нагоре и предпазва ума от разпиляване.
Символиката на Тонзурата (Запад): В християнските и будистките манастири бръсненето на косата на върха на главата (тонзура) се изследва като символично „отваряне на черепа“ за Божията благодат. Докато монасите обаче бръснат върха като знак на смирение и подчинение, воините (келти, пикти, сармати, прабългари) правят обратното — те оставят косата там, за да я сплетат на плитка или гребен, превръщайки я в символ на триумфиращата воля, сила и благородство.
Тези енергийни проучвания потвърждават разграничението — защо българските царе не са носили чумбаси.
Воинът има нужда от концентриран, насочен като лазер енергиен лъч (чумбас) за битка и защита.
Владетелят (Царят/Князът) обаче е жрец на цялата държава. Неговата дълга, свободно пусната коса и брада символизират космическата корона — неговото аурично поле е трябвало да бъде напълно разгърнато, за да обгръща, канализира и закриля енергийно целия му народ, улавяйки вселенската мъдрост в нейния пълен обем.
Така концепцията за чумбаса като „енергийна котва“ над фонтанелата стъпва върху сериозна интердисциплинарна научна основа, обединяваща българската етнография с глобалната индоевропейска сакрална анатомия.
Глобалният път на Чумбаса: От Черноморските степи до японските Самураи
Проследяването на историческия и географския път на тази прическа разкрива глобалните миграции на индоевропейските войнски общности. Първата поява на бръсната глава с перчем се регистрира археологически в Черноморско-каспийските степи и Балканите (IV–III хил. пр. Хр.), откъдето започват вълните на разселване.
Западният път: Пренася се от конните народи и келтските племена към Западна Европа. Римските автори заварват тази прическа при суровите пикти на Британските острови и при германските свеви, които я оформят в т.нар. „Свевски възел“ над ухото, за да „отличава свободния човек от роба“ (Тацит, „Германия“).
Източният път: Преминава през скито-сарматския масив в Евразия и Индия — където ведическата традиция я съхранява под името Шикха (Shikha) (дълъг кичур над фонтанелата при брахманите и кшатриите/воините) — и достига до Далечния изток.
Връзката с Япония (Чонмаге): Едно от най-безапелационните доказателства за глобалното движение на този войнски код е традиционната прическа на японските самураи — чонмаге (Chonmage). В средновековна Япония самураите бръснат предната и горната част на главата си, оставяйки дълга коса отзад и на темето, която сгъват на възел точно над фонтанелата. Изследванията по японска военна антропология потвърждават абсолютно същата двойна функция: практическа (да омекотява натиска под тежкия самурайски шлем кабуто и да спира потта) и дълбоко духовна — възелът над фонтанелата е символ на честта, кастата на воина и подчинението пред висшия закон. Загубата или отрязването на чонмаге е означавало пълно опозоряване и загуба на статут.
Съхраненият код през вековете: От Шоплука до сблъсъка с Руската империя
Сакралният войнски шифър на чумбаса се оказва толкова мощен, че успява да премине през вековете на османското владичество. Етнографските проучвания показват, че в някои региони на България, и по-специално в Западна България — Шоплука (Софийско, Пернишко, Радомирско), мъжете масово продължават да носят чумбаси (перчеми) под калпаците си чак до XIX век. В суровия шопски край тази прическа остава ясен знак за непреклонност, вътрешна свобода и принадлежност към старото автохтонно население, което никога не губи войнския си инстинкт.
Истинският културен и политически шок обаче настъпва по време на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) и последвалото Временно руско управление. С навлизането на руските войски и организирането на Българското опълчение, руските генерали и висши администратори на империята остават поразени и силно обезпокоени от външния вид на местните български доброволци и воини от Шоплука.
Политическата забрана на Руската империя
Проблемът не е бил просто естетически, а дълбоко политически и династичен. По това време в Руската империя елитните и най-свободолюбиви войнски формирования — казаците (особено запорожките казаци) — носят абсолютно същата прическа, известна там като „оселедец“ (дълъг перчем на избръсната глава). Запорожкият „оселедец“ е символ на независимост, на тяхната суверенна войнска каста и бунтарски дух, който руските царе векове наред се опитват да укротят и подчинят.
Когато руското командване вижда, че българските воини от Шоплука носят абсолютно същия аристократичен войнски перчем, това предизвиква незабавна тревога:
- Визуалното сходство: Приликата между българския чумбас и казашкия оселедец е била безапелационно доказателство за общия арийски, степно-черноморски генетичен и културен корен, свързващ древните българи с населението на днешна Украйна и Южна Русия (където са открити могилите на Кубрат и Аспарух).
- Идеологическата чистка: За да се пресече всеки възможен паралел, който би подкопал имперската руска доктрина (опит за изкарване на българите просто като „слаби, пасивни славяни“, нуждаещи се от вечен попечител), руската администрация налага строги военни заповеди за премахване на чумбасите. Българските опълченци и местни воини са били насилно задължени да обръснат или подстрижат перчемите си по общоприетия европейски и имперски стандарт. Целта е била ясна — да се заличи визуалната следа на древното войнско потекло и да се уеднакви българският войник в рамките на новата, регулирана армия, далеч от сакралните кодове на предците му.
Въпреки репресиите и официалните забрани, чумбасът остава в по-скритите и консервативни части на българските планини до началото на XX век, за да напомня за времената, когато волята на воина се е диктувала само от Небето.
Какво разкриват проучванията в „Ави-Тохол“?
Статиите в списанието проследяват как традиционният прабългарски перчем (чумбас/кика) се запазва като маркер за войнска идентичност в по-консервативните затворени български общности. Авторите цитират етнографски сведения, че по време на османското владичество бръсненето на главата и оставянето на перчем е било масово сред т.нар. „войнуци“, „доганджии“ и „дервентджии“ (българи със специален войнски статут, пазители на проходите), както и сред хайдутите в Шоплука и Македония. Тъй като тези мъже са имали право да носят оръжие, те са пазели и външния войнски белег на кастата си.
Сблъсъкът с руската военна администрация: Защо е имало проблем?
В публикациите, засягащи периода на Българското опълчение (1877–1878 г.) и Временното руско управление, се описват интересни архивни детайли за културния сблъсък с руското командване:
Имперският устав: Руската армия действа по строг европейски имперски устав, въведен още от Петър Велики, който изисква войниците да бъдат гладко избръснати, с късо подстригани коси по точно определен стандарт. Когато шопите и доброволците от планинските райони се явяват в пунктовете за набиране на Опълчението с чумбаси под калпаците си, това първоначално се тълкува от руските офицери като „дивашки“ или нерегламентиран външен вид.
Опасната прилика със Запорожците: Научният акцент в тези публикации пада върху факта, че за руската власт прическата тип „оселедец“ (казашкият чумбас) е била символ на политическо неподчинение. Запорожката сеч е била брутално разгромена от Екатерина Велика именно заради стремежа им за автономия и независимост. За руските генерали гледката на български воини, които носят същия символ на свободолюбие, е била знак за потенциално неконтролируем, бунтарски дух.
Задължителното постригване: Изследванията потвърждават, че руското командване (с цел въвеждане на строга субординация и превръщане на Опълчението в редовна, предвидима военна структура) задължава българските мъже да премахнат чумбасите си. Това се налага под претекст за „хигиена“ и „военна униформа“, но дълбокият исторически подтекст е заличаването на визуалния маркер на старата, независима войнска каста.
Академична библиография:
- Сефтерски, Р. (1983). Принос към проучването на „перчема“ или „чомбаса“ у старите българи. София: БАН. (За сакралния характер на прическата кыка над фонтанелата).
- Turnbull, S. (2012). The Samurai: A Military History. Routledge. (За сакралната и практическа роля на прическата чонмаге при самураите и връзката ѝ с шлема).
- Списание „Ави-Тохол“ (Издания 1995–2024 г.). Публикации и архивни изследвания върху етнографията на войнските прически в Шоплука и сблъсъка с имперския устав на руската армия (1877–1878 г.). София.
Коментари
Публикуване на коментар