В изследванията, посветени на най-дълбокия корен на нашия народ, съществуват писмени свидетелства, които звучат толкова революционно, че официалната академична догма предпочита напълно да ги подминава. Сред тях с най-голяма тежест блестят думите на сирийския хронист Йоан Малала (ок. 491 – 578 г.).
Разберете повече в книгата „Забранената древност на българите“ 
Поръчайте тук: https://tinyurl.com/2xzhj47c
Поръчайте тук: https://tinyurl.com/2xzhj47cМалала, който произхожда от Антиохия (регион, исторически свързан с преселения на палеобалкански и тракийски общности), през 40-те години на VI век се премества в Константинопол, където съставя своя капитален труд „Всемирна история“ в 18 тома. На нейните страници той оставя следния паметен стих, описващ Троянската война:
„Ахил замина заедно с Атридите,
като водел своя собствена войска
от три хиляди души, наричани тогава
мирмидонци, а сега българи.“
Защо това писмено свидетелство взривява учебниците?
Този исторически факт е особено ценен за изследването на „забранената древност“ по две фундаментални причини:
Хронологически абсурд за официалната наука: Тези стихове са написани в Константинопол през VI век – повече от сто години преди официално признатата година на „пристигането“ на Аспаруховите българи на Балканите (681 г.). За византийския елит от епохата на Юстиниан Велики името „българи“ е било напълно живо, познато и актуално понятие, с което са назовавали местно, балканско население.
Директен отговор на въпроса „Кои сме ние?“: Йоан Малала не просто споменава българите, той извършва директно етническо отъждествяване. Той свързва воините на легендарния античен герой Ахил – митичните мирмидонци – с тогавашния съвременен за него български етнос.
Потвърждението на Йоан Цецас
За да разберем, че това не е изолирана грешка на един автор, трябва да прелистим страниците на друг колос на византийската литература от XII век – Йоан Цецас. В своите знаменити „Омирови алегории“, Цецас изрично повтаря и доразвива същия Омиров код, пишейки за похода към Троя:
„И тогава Ахил, синът на Пелей и на Тетида... водеше войска от три хиляди души, които сега се наричат българи, а тогава се наричаха мирмидонци...“
За средновековните автори, разполагащи с пълния обем на изгубените днес антични библиотеки, континуитетът (приемствеността) на Балканите е бил очевиден факт. Мирмидонците, пеонците, мизите и българите са били просто различни исторически имена на една и съща пасионарна, индоевропейска етносистема.
"Не вярвай на глупците“ – Йоан Цецас и географските доказателства за Омировия код
Когато изследваме автентичните византийски извори, виждаме, че Омировият код не е просто изолиран поетичен израз на един летописец. През XI–XII век един от най-ерудираните византийски учени, филолози и граматици – Йоан Цецас, оставя напълно безкомпромисни стихове, които буквално разкриват истинската, забранена география на античния свят.
В своите знаменити исторически и поетични хроники Цецас не просто повтаря Омировия разказ за Троянската война, а извършва прецизен етнически и географски анализ. Неговите думи са директен удар срещу по-късните опити историята на Балканите да бъде фалшифицирана:
„...С тях бе Ахил, многославният син на Пелей и Тетида,
чийто известен родител беше Хирон философа.
Бе предводител на хуните, българите-мирмидонци.
Те бяха две по хиляда, а също така и петстотин...
...Евфрем, синът на Тризен, марокейците водеше смело.
А Пирехмис беше вожд на пеонци, на българи сиреч,
той бе поел откъм Аксиос, сиреч известната Вардар.
...Хромий и Еном стояха начело на всичките мизи...“
Равносметката на Цецас: Пеонци, мизи и българи са един и същ народ!
Йоан Цецас улавя същината на античните етноними, които днес академичната наука умишлено разделя в различни „кутии“. На страниците на своите хроники той прави фундаментални етно-географски равенства:
- Ахил е предводител на хуните, наричани още българи-мирмидонци;
- Пирехмис е предводител на пеонците, което според думите на самия византийски автор означава „на българи сиреч“;
- Хромий и Еном водят мизите – същите тези мизи, които византийските автори в продължение на 1100 години отъждествяват единствено с българите.
За средновековния учен, имащ достъп до пълните, изгубени днес архиви на Константинопол, трако-илирийските племена (пеонци, мизи) и хуно-българите са просто метаморфози и различни имена на една и съща хилядолетна пасионарна етносистема.
„Не вярвай на глупците“ – Битката с езиковата и географска подмяна
В друг свой паметен и изключително емоционален пасаж Йоан Цецас се обръща директно към бъдещите поколения, изобличавайки повърхностните псевдоучени на своето време (които той нарича директно „глупци“):
„А пеонци са българите. Не вярвай на глупците,
да смяташ, че пеонците са различни от тях. Те
(глупците) смятат, че Аксиос е различен от Вардара,
и казват, че се пише с дифтонг...“
Цецас разкрива как се извършва подмяната на историята – чрез умишлено измисляне на нови имена за едни и същи географски обекти и народи, за да се скрие тяхната приемственост:
- Античното име на реката е Аксиос – а средновековното и съвременното ѝ име е Вардар. Това е една и съща река!
- Древните обитатели край тази река в Омировата епоха са наричани пеонци – а в средновековната епоха се наричат българи. Това е един и същ народ!
Величието на българите, иносказателната истина и Римският престол в Сердика
Когато изследваме защо автори като Йоан Малала и Йоан Цецас са избрали именно поетичната и литературна форма, за да ни кажат, че българите са мирмидонци и пеонци, ние се докосваме до една от най-старите стратегии в историята.
През вековете, когато истината е била неудобна за властващите политически и религиозни номенклатури, мислителите са търсели иносказателна форма, за да я съхранят за поколенията. Точно както днес официалната академична догма умишлено прикрива автохтонния корен на народа ни, така и в Средновековието византийският имперски апарат е искал да изкара българите „късни азиатски нашественици без родово право“ над Балканите. Но истината винаги намира начин да изплува чрез записките на чуждите хронисти.
Първи век от новата ера – Йосиф Флавий, тайната на Ахил Скита и бягството на Лъв Дякон
Когато официалните учебници твърдят, че през I век от новата ера на Балканите няма и следа от българите, те умишлено подминават записките на един от най-влиятелните антични историци на планетата – Йосиф Флавий (37–95 г. сл. Хр.). Синът на Матей, останал безсмъртен с труда си „История на юдейската война“, изрича факти, които буквално изпреварват Аспаруховата епоха с шест века.
В своите анали Флавий прави две смазващи етнически равенства, които преобръщат представите за античния свят:
„...даките, наричани блъгаре...“
„...Синовете Ахилесови, наричани преди мирмидонци, а сега българи...“
Тези редове поставят ясен знак за равенство между българи, даки (които по-късно Страбон ще определи като еднородни с мизите) и Омировите воини на Ахил.
Флавий Ариан и истинската родина на Ахил
За да разберем защо Ахил постоянно е свързван с българите, трябва да счупим елинския мит за неговия произход. Гръцкият историк Флавий Ариан (85–175 г. сл. Хр.) в своето съчинение „Периплус“ разкрива географската истина:
„Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион, което се намира на Меотидското езеро. Той бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия.“
Забележете географския маркер: Меотидското езеро е днешното Азовско море – люлката на Стара Велика България. Ахил не е роден на елински острови. Той е източен, скитски вожд, чиято войска по-късно се установява в Тесалия. Точно това знание е било съхранено в паметта на Златния век на българската култура. През IX век Йоан Екзарх в своя знаменит труд „Шестоднев“ пише в прав текст: „Тесалийските мирмидонци на Ахил са българи.“
Свидетелството на очевидеца: Лъв Дякон и скитският меч
Както видяхме в предходните глави, византийските автори използват имената „мизи“, „скити“ и „българи“ като пълни синоними за едно и също автохтонно население. През X век ромейският автор Лъв Дякон оставя един от най-драматичните разкази за сблъсъка с българската армия, на която той самият става пряк свидетел:
„Армията пресичаше една гора. Армията тъкмо я премина, когато мизите атакуваха ромеите и като убиха много войници, взеха императорската палатка, взеха съкровището и обраха всичко. Аз също бях там, човекът, който разказва тази история, и за малко да ме сполети нещастната съдба да се спъна докато бягам и да стана жертва на скитски меч.“
Лъв Дякон започва разказа си, наричайки нападателите „мизи“, а завършва изречението си в паника от „скитския меч“ – поредното блестящо доказателство, че за византийския елит мизи, скити и българи са едно и също войнствено население, което векове наред е държало в шах Римската империя.
„Народът, на който се учудваше светът“
Едно от най-безапелационните признания за величието на предците ни идва от латинския автор Магнус Феликс Енодий (473–524 г.) [1] – епископ, придворен историк и близък приятел на остготския крал Теодорих. През 486 г. той изрича думи, които отекват през вековете:
„БЪЛГАРИТЕ – това е народът, който имаше всичко, което пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът.“
Енодий описва народ с невероятна пасионарна енергия. Но кои са те според останалите римски, гръцки и френски източници? Веригата от доказателства за родството ни с античните народи е нерушима:
- Траки = Гети = Мизи = Българи: Херодот пише, че „гетите са траки“ и ги описва като „хипемолгии“ (пиещи конско мляко) – обичай, характерен по-късно и за мизите, и за българите. Географът Страбон допълва: „гетите са от един род с мизите и говорят един език“. От своя страна, историкът Михаил Аталиат (XI в.) заковава: „мизи са със сигурност българите, които по-късно получили своето ново название“.
- Скити и Сармати: Дион Касий нарича даките (траки) част от скитите, а Стефан Византийски (VI в.) заявява директно: „скитите са тракийски народ“. За хроникьорите скити, сармати и гети са от един и същ индоевропейски произход – три имена на българската етносистема.
- Трибали и Панонци: Лаоник Халкондил пише, че трибалите (тракийски народ) са най-древният и най-големият от всички народи: „Сега те биват наричани българи“. Историкът Зонара (XII в.) допълва в своя Речник: „Пеонци – латинци или тракийски народ, македони. Тези са така наречените панонци. Панонците са българи.“ Тези панонци са населявали и до днес населяват земите на днешна Република Северна Македония.
Световният географски и писмен континуитет
През IV век Свети Йероним посещава нашите земи и изработва прочутата си географска карта, върху която вписва територията с думите:
„Moesia hec et Vulgaria“ („Мизия също и България“).
Това пълно родство е запечатано и в „Дуклянската хроника“, където изрично се съобщава, че „готите (гетите) и българите се обичали много, понеже говорили един и същ език“. Точно това твърдение срещаме по-късно и в „История славянобългарска“ на Отец Паисий, който пише, че в далечното минало българите са били познати на гърците под името готи – конен народ.
Дори френските рицари, преминали през земите ни по време на Първия кръстоносен поход през 1096 г., са водели със себе си учени духовници. Свещеникът Фулко пише в дневниците си: „Оттук те поели път през земите на българите, които назовават траки според предишните паметници.“
Родовото право и битките от IV век
Официалната теза за 681 г. пада и пред сведенията на Марк Аврелий Касиодор (VI в.), цитиран от Мавро Орбини. Касиодор пише, че българите са „стар мизийски или илирийски народ“ и че са се сражавали с римските легиони още около 390 г.
Това се потвърждава безапелационно и от Анастасий Библиотекар (810–878 г.). Той свидетелства, че след разделянето на Римската империя през 364 г. при императорите Валентиниан I и Валент:
„Българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав.“
И допълва нещо изключително важно за IV век:
„Българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право.“
Чуждите автори признават това, което днешните учебници крият – българите са имали законно, историческо и кръвно родствено право над балканската земя, защото те са нейното заварно население.
Константин Велики и Свещената Сердика
Когато говорим за величието на нашите земи, трябва да помним, че най-великият император на Римската империя – Константин Велики – е чист тракиец, роден в района на град Ниш.
Когато решава да премести административния и духовен център на Империята, неговият първи избор не е бил Византион (Константинопол). Константин Велики е бил влюбен в днешната българска столица София и е оставил в историята знаменитата си фраза: „Сердика е моят Рим!“
Той изгражда там своя огромна императорска резиденция (Константиновия квартал) и дълго време управлява Империята от сърцето на Балканите. Нашите земи винаги са били център на цивилизацията, а не нейна периферия!
Светилникът на Охрид, Свещената Балхара и китайският йероглиф Бао
Парадоксът на българската история – едновременното споменаване на българите в античността и на Балканите, и в пределите на Средна Азия и Индия – намира своя логичен отговор. Нашят народ не е „закъснял номадски пришълец“, а древна, пасионарна етносистема, която в продължение на хилядолетия е пулсирала между два континента.
Светилникът на България от рода на мизите
За да разберем как средновековният духовен елит е гледал на българския етногенезис, трябва да се обърнем към „Кратко житие“ на Свети Климент Охридски. Неговият автор – охридският архиепископ Димитрий Хоматиан, пише в началото на XIII век думи, които не оставят място за никакво съмнение относно произхода на първия български епископ:
„Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи.“
Хоматиан в прав текст потвърждава, че за средновековното население на Балканите думите „мизи“ (античните траки) и „българи“ са пълни синоними.
„Най-справедливият от всички народи“: Писмата от Тракия и Армения
Тази висока морална и войнствена репутация на българите е запечатана в чуждите извори през вековете:
- Тропархът от 999 година: В този уникален византийски документ, описващ събитията около сблъсъка на Самуилова България с Василий II, е записано едно смазващо признание:
„Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.“
- Арменските хроники от XVII век: Пътешествениците Хугас Инджеджиян и Степано Кювер уверяват своите съвременници:
„Българите са силен и непреклонен народ, който никога не се е страхувал от смъртта… Те са доброжелателни към своите приятели и зли към враговете си, безкрайно гостоприемни и обичат да живеят в мир и сговор със съседите си.“
Тази непреклонност пред смъртта отекна векове по-късно, когато българската армия влезе в модерните войни, без да допусне нито едно българско бойно знаме да бъде пленено.
Древните знаци на Изток: Балхара и кодът „Бао“
Българите са регистрирани със своето народностно име върху картите на Средна Азия още през Първото хилядолетие преди Новата Ера. Следите, оставени в източните архиви, са грандиозни:
- Индийски извори: Наричат ни Болхи и Болхики, управлявани от династията на Кардама;
- Арабски извори: Описват цветущата земя Балхара и държавата Бургар;
- Согдийски и Таджикски извори: Запечатват имената Блгар, Палгар и Фалгар.
Анонимен хронограф от IV в.н.е. дава ключово пояснение: името на българите замества тук името на изключително цивилизованите бактри – районът на изток от Персия и на запад от Туркестан, с център в днешния град Балх (Северен Афганистан).
Най-високото духовно признание обаче идва от Далечния изток. Още от най-дълбока древност китайците означават българите с йероглифа БАО (宝 / 保), който носи свещеното значение: „мъдреци“, „колобри“, „хора, общуващи с висшите сили на Вселената и Разума“. Самата държава България и до днес в китайския език се изписва и произнася като „Бао-цзя-лия“.
Великата миграция: От Балканите към Индия и Китай
Как се обяснява това едновременно присъствие на българи/мизи на Балканите и на българи/бактри в Азия? Единственото логично обяснение, подкрепено от съвременната антропология и археология, е Великата палеобалканска пулсация:
През неолита и бронзовата епоха суперразвитата Дунавска цивилизация (Стара Европа) преживява демографски взрив и поредица от климатични катаклизми (като Черноморския потоп). Тогава огромни вълни от това индоевропейско, пратракийско население мигрират на изток – през Кавказ, към Средна Азия, Памир и подножието на Хиндукуш. Там те пренасят своята напреднала култура, металургия, астрономия и държавна традиция, основавайки легендарното царство Балхара (Бактрия) и влизайки в досег с Китайската империя.
Векове по-късно, преминавайки през хунския военнополитически съюз, тези пасионарни източни българи (носещи името оногундури, кутригури и утигури), водени от рода Дуло, просто извършват своето велико завръщане у дома на Балканите. Те се сливат с абсолютно идентичното по кръв, гени и бит местно мизийско (тракийско) население, което никога не е напускало бащиното огнище. Кръгът се затваря. Ние не сме дошли на Балканите като чужденци през 681 г. – ние просто се прибрахме у дома, за да си върнем родовото право над Свещената балканска земя!
Тронният надпис на Омуртаг, Махабхарата и Великата година 5500 пр.н.е.
Когато навлезем в тайните на древното българско летоброене и световните епоси, официалната теория за „късния“ произход на нашия народ се срутва окончателно. Писмените паметници на самите български владетели и най-старите текстове на човечеството разкриват, че българската цивилизация притежава една от най-древните хронологични системи на планетата.
Мраморната изповед на Омуртаг (823 г.)
През 823 г. сл. Хр. великият строител и дипломат Омуртаг издига прочута мраморна колона с тронно надписно свидетелство. Върху нея, с четливи и безкомпромисни букви, владетелят оставя за поколенията една фундаментална запечатана формула:
„Годината на появата на истинските Българи бе 6328.“
Тази година не е случайна цифра. Според проучванията на бележития български историк проф. Васил Златарски, началото на времеизмерването по уникалния и свръхпрецизен Древен български календар се отнася точно към 5500 г. преди новата ера.
Ако извършим простото математическо изчисление (6328 – 5500), виждаме, че за самия Омуртаг и неговия държавен елит официалната държавност и организирана поява на българите като суверен на Балканите и в Черноморието се датира точно в 828 г. пр.н.е. – векове преди Новата ера и хилядолетие преди Аспарух!
Махабхарата и Българското Каспийско море
Следата на тази хилядолетна държавност ни отвежда в сърцето на най-стария индийски епос – „Махабхарата“. В него десетки пъти с истинско възхищение се споменават българите (Болхи/Болхики).
Летописът ги описва като най-доверените и могъщи съюзници на великия индийски царски род Курави. Предците ни се прославят като безстрашни воини в легендарната Голяма индийска война, променяйки съдбата на древна Азия. Силата и влиянието на българската етносистема в региона са били толкова смазващи, че в древните географски карти и предания Каспийско море векове наред се е наричало Българско море.
В тези древни санскритски и азиатски езици коренът на името „бълг“ / „балг“ се е превеждал не като географско понятие, а като духовен статус: Светлина, Мъдрост, Духовна и Светска власт. Българинът е бил носител на просветлението и държавния ред.
„По-многобройни от пясъка в морето“
За мащаба на тази евразийска империя свидетелстват дори нейните най-яростни противници. През X век, в своята прочута кореспонденция, хазарският Каган Йосиф описва силата на българския народ със зашеметяващ библейски мащаб, признавайки пред света:
„Българите бяха многоброен народ, по-многочислен от пясъка в морето.“
Тази колосална човешка и военна маса не би могла да се появи внезапно от нищото през 681 г. Ние сме наследници на онази древна, пасионарна вълна, зачената в зората на човешката история през 5500 г. пр.н.е. край бреговете на Дунав и Черно море, преминала като носител на светлината през Бактрия и Индия, за да се завърне у дома под предводителството на рода Дуло.
Календарът като памет за Края на света
Преди около 7500 години (приблизително 5500 г. пр.н.е.) днешното Черно море е било огромно сладководно езеро, чиито брегове са били обитавани от свръхразвитата неолитна цивилизация на Стара Европа (Дунавската цивилизация). Когато ледниците се разтапят, Средиземно море пробива Босфора и гигантска солена вълна залива тези земи с незапомнена ярост, променяйки завинаги геологията на региона.
За заварното население това събитие е било буквално Краят на света. То ражда глобалния библейски мит за Ноевия ковчег. Но докато за другите народи това събитие остава в сферата на митологията, древните българи превръщат годината на Черноморския потоп в начална точка на своята държавност и календар. Нашите кханове и царе са започнали да броят времето от деня, в който техният свят е бил потопен и впоследствие възроден!
Омуртаг закодира Потопа върху мрамора
Когато през 823 г. Омуртаг изсича върху колоната формулата „Годината на появата на истинските Българи бе 6328“, неговите жреци-колобри са изчислили времето точно от този велик катаклизъм.
За българския държавен елит появата на „истинските българи“ през 828 г. пр.н.е. е била преломна точка на реорганизация, но самото измерване на времето е течало непрекъснато от 5500 г. пр.н.е. – годината, в която морето поглъща древните ни градове, а оцелелите пасионарни предци поставят началото на новото човечество. Нашите царе са носели титлите си по родово право, чийто хронологичен печат е по-стар от египетските пирамиди и шумерския клинопис.
Указател на Българската древност:
5500 г. пр.н.е. – Начална точка на времеизмерването по Древния български календар – епохата на разцвета на Дунавската цивилизация и Варненското злато. Огромна катаклизмена вълна залива сладководното езеро и го превръща в Черно море. Оцелелите общности от Дунавската цивилизация рестартират времето и превръщат тази година в Начална точка на Древния български календар.
828 г. пр.н.е. (6328 г. от Началото) – Официалната година на появата на „истинските българи“ на историческата сцена, издълбана върху мраморната колона на Омуртаг.
823 г. сл. Хр. – Омуртаг изсича своя прочут тронен надпис, узаконявайки древната хронология на държавата пред света.
X в. сл. Хр. – Хазарският каган Йосиф документира в писмата си, че българският народ е по-многоброен от морския пясък.
Коментари
Публикуване на коментар