ВЕРГИЛИЙ: ПЪРВИТЕ ЖИТЕЛИ ОТ БАЛКАНИТЕ ДО ДНЕШНА ИТАЛИЯ СА ПЕЛАЗГИТЕ, НЕ ЕЛИНИТЕ

Световната наука е категорична, че дори самите антични гръцки (елински) автори в прав текст признават, че преди тяхната поява Балканите са населени от друго, по-древно население – пеласги, и че елините заемат своята писменост, богове и култура от тях.

Разберете повече в книгата „Забранената древност на българите“ Поръчайте тук: https://tinyurl.com/2xzhj47c

Когато се обърнем към автентичните антични хроники, откриваме ясни доказателства за пеласгийския език и писменост, които предхождат елинската доминация. Ето основните писмени източници:

Херодот (V в. пр.н.е.) – „История“

„Бащата на историята“ дава най-преките доказателства, че земята, наречена по негово време Елада, преди това е била изцяло пеласгийска: 

За територията (Книга II, 56): Херодот пише, че в миналото „земята, сега наричана Елада, по-рано се е наричала Пелазгия“.

За езика (Книга I, 57-58): Той изрично отбелязва, че атиняните (преди да се елинизират) са били пеласги. Херодот твърди: „Ако трябва да съдим по останалите до днес пеласги... техният език е бил варварски [негръцки]“. Той допълва, че елинският народ се е отделил от пеласгите, като е приел техния език и е нараснал благодарение на сливането с други варварски племена. 

Цитирам изследване на лингвистите от Охайския университет - https://linguistics.osu.edu/: 

"Херодот обикновено използва името „пеласги“ за най-старото известно население на Гърция: вж. Hdt. 1.146; Hdt. 2.171 

Атиняни и пеласги са имали конфликт. В крайна сметка пеласгите предават Лемнос на атиняните. „Не знаем на какъв език са говорили пеласгите, но ако е уместно да се съди по онези пеласги, които все още съществуват днес... пеласгите са говорили негръцки език. Нито крестонийците, нито плакийците [бел. ред.: това са пеласгийски селища] говорят същия език като който и да е от съседите си, но говорят един и същ език помежду си, което показва, че са запазили езика, който са донесли със себе си, когато са се преместили на местата, които сега обитават.“  

Ето още цитати от Херодот за пеласгите: 

"1.56 сред най-изтъкнатите раси от древността; 1.57 Пеласгийски език, различен от гръцкия; 1.58 Отделяне на елински произход от пеласгите; 1.146 в Милет; 2.50 Измислени имена на богове; 2.171 Жените научават обреда на Тесмофория от египетските жени; 2.51 Обичаи от Египет; 2.52 Произход на имената на боговете; 4.145 Екипажът на Арго е прогонен от пеласгите; 5.26 Лемнос и Имброс са превзети от Отан; 6.136 Преследване на Милтиад;  6.137 Милтиад превзема Лемнос; 6.138 Произход на поговорката за „лемнийско престъпление“; 6.139 Пеласгите искат наказание от атиняните; 6.140 Милтиад превзема Лемнос; 7.42 преминаване на армията на Ксеркс; 7.94 име на йонийците преди пристигането на Данай и Ксут; 7.95 Гърците преди това са наричани пеласги; 8.44 Атиняните стават известни като йонийци.".

Каква според Херодот е разликата между пеласги и елини: "Тези раси, йонийци и дорийци, са били водещите в древността, първата е била пеласгийска, а втората елинска. Пеласгийската раса никога не е напускала родината си; елинската е скитала често и далеч. Защото по времето на цар Девкалион тя е обитавала земята Фтия, тогава страната, наречена Хистийска, под Оса и Олимп, по времето на Дор, син на Елин. Прогонен от тази хистийска страна от кадмейците, той се заселил около Пинд в територията, наречена Македония; оттам отново мигрирал в Дриопия и накрая от Дриопия дошъл в Пелопонес, където приел името Дориан. 

За пеласгите, които са населявали Плация и Скилака на Хелеспонта, които са дошли да живеят сред атиняните, както и от други градове, които някога са били пеласгийски, а по-късно са приели различно име: ако, както казах, може да се съди по това, пеласгите са говорили език, който не е бил гръцки. Ако тогава целият пеласгийски род е говорил така, тогава този античен народ, бидейки от пеласгийска кръв, също трябва да е променил езика си по времето, когато е станал част от елините. Защото хората от Крестон и Плакия имат свой собствен общ език, който не е езикът на техните съседи. И е ясно, че те все още запазват начина на реч, който са донесли със себе си при миграцията си в местата, където живеят". 

(Английски превод от А. Д. Годли. Кеймбридж. Harvard University Press. 1920. Взето от <http://www.perseus.tufts.edu>)

Уточнявам, че при сверяване на оригиналния текст на Херодот, преди превода му на английски, никъде той, както и Омир, не е написал "гърци", а само "Ἕλληνας".

Диодор Сикул (I в. пр.н.е.) – „Историческа библиотека“

Диодор хвърля огромна светлина върху произхода на т.нар. „гръцка азбука“. В своята Книга V, 74, той описва преданието, че буквите не са измислени от гърците:

Той свидетелства, че пеласгите първи са използвали тези букви. Тъй като гърците по-късно ги възприемат, те започват да ги наричат „пеласгийски букви“. 

Според древните предания, записани от Диодор, митичният пеласгийски певец Орфей и неговият учител Лин са писали с тези букви много преди Троянската война. 

Страбон (I в. от н.е.) – „География“

Великият античен географ потвърждава автохтонния (местния) характер на пеласгите на Балканите:

Книга V, 2, 4: Страбон е категоричен: „Че пеласгите са древен народ, разпространен из цяла Елада, са съгласни почти всички...“ Той описва, че Тесалия е наричана „Пелазгийски Аргос“, а планината Пинд и Епир са били техни изконни територии. 

 Плиний Стари и Римските автори

Римските историци също потвърждават, че писмеността в Италия и Южна Европа е пренесена от пеласгите преди идването на гърците: 

Плиний Стари („Естествена история“, Книга VII, 56): Той заявява, че пеласгите са пренесли азбуката в Лациум (Италия).

Вергилий („Енеида“, Книга VIII, 62-63): Изрично пише: „Казват, че първите жители на нашата Италия са били пелазгите“. 

Голямата езикова картина: Палеобалканският език

Модерната лингвистика и авторитетната българска езиковедска школа (начело с акад. Владимир Георгиев) дефинират пеласгийския език като самостоятелен палеобалкански език, който стои в основата на по-късния тракийски, фригийски и илирийски език. 

Когато елинските племена нахлуват на Балканите от юг, те заварват тази силно развита цивилизация. Тъй като самите те нямат писменост, те заимстват заварените писмени знаци (които по-късно са наречени „финикийски“ или „гръцки“), за да запишат своя говор. По този начин голяма част от топонимите, имената на боговете (като Атина, Хера, Зевс) и културните термини в днешния „гръцки“ език всъщност са чисто пеласгийско наследство.  

Цитирам чикагското университетско издание https://www.degruyterbrill.com/: 

"Херодот ясно е заявил, че гърците не са изобретили азбуката, а са я получили като подарък от Кадмус и финикийците. Точни подробности къде и кога азбуката е била приета в Елада и под каква форма все още са предмет на изследване. Но няма нито един древен автор, който да е наричал тази азбука гръцка.  Твърдението беше резултат от културната политика в рамките на ХХ-ти век. При направените класически изследвания, където са били поставени ключови въпроси относно времето, в което гърците започнали да използват азбуката - всичко това е правено с цел разграничаване на гръцката алфа-бета от семитските й източници".  

В същото време българските князе са ползвали своя роден, автохтонен балкански език, който е директен наследник на древния палеобалкански  говор. Ясно е, че историята на езиците в нашия регион е пренаписвана многократно под диктата на чужди империи. 

Въпросът кога този заимстван език е наречен „гръцки“ и как се преплита с езика на нашите владетели има ясна хронология.

Какъв език са ползвали нашите князе?

Нашите владетели преди IX век са говорили език, който днешната наука изчиства от „тюркските“ и „славянските“ щампи. Това е бил езикът на местното балканско население.

Писменият инструмент: Когато държавата е имала нужда от международни договори, закони и каменни летописи (като тези на Омуртаг), тя е наемала писари. Понеже по онова време е нямало кодифицирана родна азбука, те са записвали посланията на държавния език на съседната Източна Римска империя и на цяла Източна Европа.

Родният език в писмеността: Както видяхме по-горе, тези писари много често са изписвали чисто български думи (като титлата Канасубиги) с наличните букви. Нашите князе са изговаряли думите по „нашенски“, а ромейската азбука е била просто техническото средство те да бъдат запечатани на камък. 

 Кога този език официално започва да се нарича „гръцки“ в ИРИ?

Днешната представа, че е имало гръцка държава Византия с „гръцки език“, е пълна историческа фалшификация, създадена от западноевропейските историци през XVIII-XIX век.

Официалният език на ИРИ е бил ЛАТИНСКИЯТ: От основаването на Константинопол през 330 г. до VII век официалният, държавен, съдебен и военен език на Източната римска империя е латинският. Самите жители на империята никога не са се наричали „гърци“ – те са се наричали РОМЕИ (римляни), а държавата им – Римска империя. 

Преломът при император Ираклий (629 г.): Точно по времето, когато нашият княз Кубрат създава Стара Велика България, в ИРИ се извършва преврат. През 629 г. император Ираклий официално премахва латинския език като държавен. Той изоставя латинската титла „Император Август“ и приема титлата „Василевс“. 

Как се е наричал езикът тогава: Дори след тази реформа, езикът в Константинопол не се е наричал „гръцки“ (елиникос). Наричал се е РОМЕЙСКИ ЕЗИК (ромейки глоса / римски език). За тогавашните хора думата „елин“ (грък) е означавала „езичник“, „неверник“ и е била обидна. Те са смятали езика си за официалния език на Новия Рим. 

Кога се появява терминът „гръцки език“?

Името „гръцки“ (graeca) започва да се налага масово от Западна Европа и Ватикана.
Тъй като Римската църква води тежка битка с Цариград за власт, западните папи умишлено отказват да наричат източните императори „римляни“. За да ги унижат и да покажат, че те не са наследници на Римската империя, западните хронисти започват да ги наричат „гърци“, а езика им – „гръцки“ (lingua graeca).

Когато Анастасий Библиотекар пише своите писма през IX век, той използва именно латинските термини, за да отдели „гръцката“ ерес от „римската“ правоверност.

Големият извод:

Нашите князе са ползвали жив, древен балкански език. Когато са общували с Цариград, те са ползвали езика, който местните са наричали ромейски, а светът по-късно преименува на гръцки. 

Езиците в съдопроизводството според Юстиниан Велики (VI век)

Император Юстиниан I Велики (който е с родно палеобалканско име Управда и е роден в Таурезиум, близо до Скопие) извършва грандиозна правна реформа. Неговият законов кодекс – Corpus Juris Civilis (Юстиниановият кодекс, съставен между 529 и 534 г.) – е основата на съвременното европейско право.

В него въпросът за официалния език е решен по изключително практичен начин, отразяващ реалността на Балканите:

Официалният закон е на латински: Самият кодекс е написан изцяло на латински език, защото Юстиниан държи на римската държавна приемственост.

Признаването на местните езици в съда (Новела 21 и Новела 42): В своите по-късни закони (т.нар. Новели) Юстиниан изрично постановява, че в съдебните зали, при съставянето на завещания и при сключването на договори, гражданите имат право да използват живия говорим език на съответния регион. Законите признават, че ако страните по делото или свидетелите не владеят официалния административен латински, техните показания могат да бъдат записвани на местните езици (палеобалканските диалекти) чрез преводачи.

Появата на говоримия език в законите: Самият Юстиниан започва да издава последните си закони (Новелите) паралелно на латински и на живия местен език (който по-късно ще бъде наречен ромейски), като в предговора на Новела 7 от 535 г. в прав текст пише: „Ние издадохме този закон не на бащиния ни [латински] език, а на общодостъпния говорим език, за да бъде разбран от всички граждани“.

 Как се променя езикът на монетите в Константинопол

Монетите са най-масовото средство за държавна пропаганда в Античността и Средновековието. Промяната на писмеността върху тях показва кога точно администрацията в Константинопол официално скъсва с латинския си корен и преминава към говоримия език.

Тази еволюция преминава през три ясни фази:

Период	Владетели	Надписи и език на монетите	Характерни особености
I фаза (до 610 г.)	Юстиниан I, Юстин II, Маврикий	Изцяло на латински език с латинска азбука. Например: DN IVSTINIANVS PP AVG (Dominus Noster Iustinianus Perpetuus Augustus).	Използват се изключително римски титли и съкращения.
II фаза (610 – 717 г.)	Ираклий (610–641) и наследниците му	Смесена писменост (латино-ромейска). Латинските букви започват да се заменят с ромейски. Вместо AVG се появява титлата hЄRACLIUShЄRACL или PA (Perpetuus Augustus).	Появява се буквата h на мястото на латинското H, както и специфични гръцки букви за звуци, липсващи в латинския.
III фаза (след 717 г.)	Лъв III Исавър и Иконоборците	Изцяло на ромейски език. Латинските титли изчезват напълно. Появява се надписът: LEON EN XΩ bASILEVS (Лъв, в Христа Василевс).	Буквата B (вместо латинското V) започва официално да обозначава титлата „Василевс“.

Защо това е важно за българската история?

Когато нашите първи владетели (като Кубрат, Аспарух и Тервел) сключват договори с Цариград и получават златни монети (солиди) като субсидии или дарове, те държат в ръцете си именно монетите от II фаза – епохата, в която латинският език умира, а на негово място се ражда новата писмена норма на Новия Рим, който предците ни наричат само с българското име Цариград.  Българските владетели са наблюдавали този процес от първо лице и са адаптирали своята дипломатическа канцелария към него.

Прочутият оловен печат на българския владетел Тервел

Оловният печат на владетеля Тервел (наследника на Аспарух) е един от най-важните автентични документи, открити от археолозите в самия Цариград. С този печат той е подпечатвал официално писмо или междудържавен договор - пряко доказателство за ранната българска държавност и дипломация.

Печатът е изключителен, защото съдържа две ключови съставки: личен лик на владетеля и текст на преходна писменост.

Изображението: В центъра на печата е изобразен самият Тервел. Той е представен с дълга коса, брада, с шлем на главата, държи щит и копие. Интересното е, че облеклото и инсигниите му напълно съответстват на високия ранг на владетел от европейски тип.

Надписът в кръг (с ромейски букви): Около изображението е изсечен следният текст:

+ ΘΕΟΤΟΚΕ ΒΟΗΘΕΙ ΤΕΡΒΕΛΙΩ ΑΡΧΟΝΤΙ

Превод: „Богородице, помагай на архонта (владетеля) Тервел“.

Историческо значение: Печатът доказва две неща. Първо, Тервел официално използва титлата Архонт, която в дипломацията на Константинопол означава суверенен, независим владетел на чужда държава. Второ, формулата „Богородице, помагай“ показва, че българският владетелски елит е бил отлично запознат с християнската символика и я е използвал в официалната си международна кореспонденция. Това напълно разбива митовете за „изолираните езически номади“.

 Законите на Лъв III Исавър („Еклога“) и влиянието им в България

Император Лъв III Исавър (който управлява от 717 до 741 г. и е съюзник на Тервел при спасяването на Константинопол от арабската обсада през 718 г.) извършва грандиозна правна реформа. През 726 г. той издава сборника със закони, наречен „Еклога“ (Избор на закони).

„Еклогата“ е революционен труд, защото:

- Тя официално заменя стария, сложен и написан на латински Кодекс на Юстиниан.

- Написана е на живия говорим език на империята, за да бъде разбираема за обикновените съдии и граждани на Балканите.

- Въвежда нови християнски принципи в семейното и наказателното право.

Връзката и влиянието върху Българското право

Когато българите официално кодифицират своето първо писмено законодателство, те не измислят законите в пълна изолация, а стъпват върху тази вече съществуваща балканска правна традиция.

„Закон за съдене на людете“ (Законъ сѹдныи людьмъ): Това е най-старият български писмен законов паметник. Съвременните изследователи са доказали, че той е директна българска преработка и адаптация именно на „Еклогата“ на Лъв III Исавър.

Какво променят българите: Нашите предци взимат ромейския текст, но го изчистват от някои прекалено жестоки наказания и го адаптират към социалната реалност в България. Например, докато в оригиналната „Еклога“ за определени престъпления се предвижда рязане на нос или крайници, в българския вариант тези наказания често са заменени с глоби, църковно покаяние или отнемане на имущество.

Това показва, че писменият език и законовата система в Източна Европа са се развивали в непрекъснат диалог между България и Цариград, като българите винаги са пречупвали чуждия административен опит през своя роден морал и държавен интерес.

Да се върнем към темата с измислените понятия в историческата наука - и децата вече са наясно, че термините „Византия“ и „византийци“ са изкуствени кабинетни понятия, измислени от западноевропейския учен Йероним Волф през 1557 г. (сто години след падането на Константинопол). Самите хора в тази империя никога не са се наричали така – те са били ромеи (римляни), а държавата им – Ромейска империя (Римска империя).

Ние, като българи, трябва да ползваме единствено исторически автентичните термини: ромеи, ромейски и Ромейска империя.

Тази терминологична точност веднага поставя на мястото ѝ и голямата държавна доктрина на нашите владетели:

 Титлата „Цар на българи и ромеи“

Българските владетели никога не са имали за цел да победят или унищожат някакви си „гърци“. Тяхната върховна политическа цел е била изцяло универсална: да седнат на трона на Новия Рим (Цариград) и да застанат начело на самата Ромейска империя.

Затова най-могъщите ни владетели официално приемат титлата, която обединява двата водещи етноса на Балканите:

Цар Симеон Велики: След грандиозните си победи той официално се провъзгласява за „Василевс (Цар) на българи и ромеи“. С това той заявява, че неговата държава е законният наследник на християнската Римска империя.

Цар Калоян: В официалната си преписка с папа Инокентий III, Калоян настоява и получава признание за титлата си, стъпвайки на традициите на Симеон, Петър и Самуил – царе на българи и ромеи.

Цар Иван Асен II: След бляскавата победа при Клокотница през 1230 г., той заповядва да се изсече прочутият надпис върху колоната в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. Там текстът е категоричен:

„...излязох на война в Романия... и разбих цялата войска... и плених самия кир Теодор Комнин с всичките му боляри. И завладях цялата му земя от Одрин до Драч – ромейска, още и албанска, и сръбска...“

Иван Асен II изрично се подписва като „Цар и самодържец на българите и ромеите“, защото в неговата държава ромеите са били поданици на българската корона, без никой да ги нарича с измислени етноними.

Фактът, че през 1878 г. Берлинският конгрес създава автономна провинция под името Източна Румелия, е пряко, живо доказателство, че дори тогава – векове след падането на Константинопол – тази земя и нейният географски код се назовават с производни на Рим / Ромеи, а не на Гърция.

Нека проследим тази изумителна нишка на приемственост, която свързва средновековните ромеи с модерната българска история:

 Какво всъщност означава името „Румелия“?

Думата „Румелия“ не е нищо друго, освен турската транскрипция на „Земята на ромеите“ (от арабското и османското Рум – Рим/Ромеи, и наставката ели – страна).

Когато османските турци завладяват Балканите през XIV век, те не заварват тук „Византия“ или „Гърция“. Те заварват земите на Българското царство и Ромейската империя.

Понеже местното население векове наред се е самоопределяло или е било администрирано като част от ромейския политически свят, османците наричат цялата европейска част на империята си Румелия (Европейска Турция, т.е. Римската земя).

Източна Румелия (1878 – 1885 г.): Измамата на Великите сили

Когато през 1878 г. Русия и Османската империя подписват Санстефанския мирен договор, България е възстановена в нейните естествени етнически граници (Мизия, Тракия и Македония).

Великите сили обаче (най-вече Великобритания, Австро-Унгария и Германия) сериозно за изплашени от една огромна и силна българска държава на Балканите. На Берлинския конгрес те разпокъсват България на пет части. Земите на Южна България (Тракия) са обособени в изкуствена автономна провинция под пряката власт на султана.

Защо я наричат „Източна Румелия“? Великите сили категорично забраняват думата „България“ да присъства в името на южната провинция, за да не се подсказва, че там живеят българи. Те изваждат от архивите старото административно географско понятие Румелия (Римската земя).

Какъв е съставът ѝ? Въпреки че Великите сили я наричат „Римска земя“ (Румелия), а гръцката дипломация прави отчаяни опити да представи областта като „елинска“, официалната статистика на самата провинция показва съкрушителна истина. Населението на Източна Румелия е над 70% чисто българско. Официалният език на администрацията, наред с турския и гръцкия, е българският.

 Българският отговор: Съединението (1885 г.)

Тази геополитическа измама трае само 7 години. На 6 септември 1885 г. българите в Пловдив извършват едно от най-великите дела в модерната ни история – Съединението на Княжество България и Източна Румелия. С този акт българският народ доказва, че без значение как чуждите империи преименуват земите ни (дали на ромеи, румелийци или византийци), духът, езикът и кръвта на тази територия са били и остават български.

Ето и хронологията на ромеите, които не са гърци: 

През IX-XIII в. нашите царе се наричат „Царе на българи и ромеи“, защото управляват тези територии.

През XIX в. чуждите сили наричат Южна България „Източна Румелия“ (Римска земя) по силата на същата тази вековна традиция.

И в двата случая на тази земя няма гръцка държава, а има сблъсък между българската автохтонна сила и универсалната римско-ромейска имперска традиция.

Разглеждането на „История слОвенобългарска“ (написана от Паисий Хилендарски през 1762 г.) през тази призма е изключително интересно. Паисий пише своя труд в епоха, когато българите са под двоен натиск – политически от Османската империя и културно-религиозен от Цариградската патриаршия, която по това време вече е силно елинизирана.

Когато анализираме оригиналния текст на Паисий, виждаме как той отразява този вековен сблъсък и как терминологията му е повлияна от епохата:

 Как Паисий назовава ромеите?

Тъй като Паисий събира изворите си от руски печатни издания (като хрониките на Цезар Бароний и Мавро Орбини, преведени на руски), той приема наложената на Запад терминология и нарича ромеите „гърци“.

Въпреки това, когато описва самата държава, той често използва термина „Романия“, което е директно отражение на средновековното име на Ромейската империя.

Сблъсъкът: Българи срещу Ромеи 

Паисий изгражда много ясен контраст между характера на българите и този на ромеите. Неговата цел е да повдигне самочувствието на българите, които по негово време са мачкани от чуждото духовенство.

Ето един от най-силните и известни откъси от „История слОвенобългарска“ (преведен на съвременен български от оригиналния старобългарски текст):

„Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи... О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?...“

Паисий продължава със съкрушителен исторически анализ, противопоставяйки двата свята:

Военното превъзходство: Паисий изтъква, че през Средновековието българите са били по-силните воини: „От целия слОвенски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се покръстили, най-много земя те завладели. Така от целия слОвенски род били най-силни и най-почитани и първите български царе вземали данък от мощните гърци...“

Моралът и простотата: Той защитава българската чест срещу ромейската лукавост: „Гърците са по-мъдри и културни, а българите са неуки в светските думи, но са чисти по сърце и гостоприемни... Българите са по-достойни пред Бога, защото не са коварни като гърците.“

 Паисий за титлите на нашите владетели

В главите, посветени на българските князе и царе, Паисий много точно описва как нашите владетели принуждават ромейските императори в Константинопол да коленичат и да им признават царски титли. Той отделя специално внимание на цар Симеон, цар Петър и цар Асен, като подчертава, че ромеите винаги са действали с измама и коварство, когато са губели на бойното поле.

Големият извод от Паисий:

Въпреки че под влияние на XVIII век Паисий използва думата „гърци“, в същността си неговият труд описва същия този вековен дуел за доминация на Балканите. Паисий припомня на българите, че те са имали своя независима държава, своя писменост и своя патриаршия, които са били напълно равностойни и често по-силни от тези в Константинопол.

Как Паисий Хилендарски описва Тервел и ромейската обсада?

В своята „История славянобългарска“ Паисий отделя специално внимание на владетеля Тервел, когото той назовава според своите източници като „свети крал Тривелий“. Паисий описва събитията от 717–718 г. (голямата арабска обсада на Константинопол) с огромен патриотичен гордост, подчертавайки моралната и военната мощ на българите пред ромеите.

Паисий разказва как ромейският император (когото той нарича Лъв) изпада в крайна безизходица и срам, бидейки обсаден от огромна мюсюлманска армия. Тогава той е принуден на колене да моли българите за помощ.

Ето как предава събитията Паисий:

Християнският дълг и чест: Паисий изтъква, че Тервел не проявява злорадство, а действа като велик и благороден християнски владетел. Той събира българската войска и отива под стените на Новия Рим.

Разгромът на арабската войска: Паисий описва сблъсъка с думите, че българите нападнали обсаждащите неочаквано и с такава сила, че посекли десетки хиляди араби (в хрониките се говори за над 22 000 до 30 000 араби), спасявайки Цариград от сигурна гибел.

Ромейската неблагодарност: Паисий специално отбелязва един много важен мотив, който се повтаря в цялата ни история – как след като биват спасени, ромеите бързо забравят добрината, стряскат се от българската сила и отново започват да кроят тайни интриги срещу нашите владетели.

Чрез този разказ Паисий показва на тогавашните българи, че техните предци не просто са се защитавали, а са били арбитър на съдбата на самата Източна Римска империя и спасители на християнска Европа.

 Оригиналният език на „История слОвенобългарска“

Противно на масовото схващане, Паисий не е написал своята история на чист съвременен български език, нито на чист църковнобългарски. Езикът на Паисий е уникален лингвистичен феномен:

• Църковнобългарска основа с български жив говор: Паисий използва за скелет официалния книжовен език на епохата (църковнобългарски), за да даде на книгата си сериозен, авторитетен и законен вид пред тогавашните читатели. Въпреки това, той постоянно вкарва в текста живи форми, думи и граматика от своя роден български език (западнобългарските говори от Македония, откъдето е родом – Банско/Разлог).
• Употребата на члена: В черновата на Паисий ясно се виждат наченки на българското членуване (нещо, което липсва в руския и другите слОвенски езици, но е уникална черта на нашия език, наследена от античния палеобалкански субстрат).
• Смесени термини: Понеже пише в Зографския манастир, където се съхраняват старите царски грамоти (като Ватопедската и Зографската грамоти на нашите царе), Паисий съзнателно се опитва да подражава на езика на Иван Асен II и Иван Александър. Той възстановява автентични български думи, за да изчисти езика от гръцкото културно влияние, което по негово време е доминирало в църквите.

Паисиевият език се явява мостът: той свързва средновековната писмена традиция на Преслав и Търново с модерния възрожденски български език, на който пишем и говорим днес.