Изгубените векове преди Аспарух – Ватикана, бактрийците и хунският възел

 Римските архиви фиксират присъствието на българите на Балканите векове преди 681 г. Но ако отворим по-старите страници на летописите, ще открием, че следите ни водят още по-далеч на изток – и много по-назад във времето.

Когато официалната наука мълчи за събитията преди VII век, на помощ идват пазените в тайните архиви на Ватикана хроники и трудовете на най-големите изследователи на древната история.

Разберете повече в книгата „Забранената древност на българите“ Поръчайте тук: https://tinyurl.com/2xzhj47c

Анонимният хронограф от 354 г.: Българите на мястото на бактрийците

Едно от най-важните писмени доказателства в световната историография е т.нар. Анонимен латински хронограф от 354 г.. Това е уникален римски сборник, преписан и съхраняван в библиотеката на Ватикана. В него се съдържа най-ранното директно споменаване на името „българи“ в запазен източник: „Ziezi ex quo Vulgares“ („Зиези, от когото произлизат българите“).

Но по-интригуващото е географското разположение. Проучвания на историци показват, че в тази хроника българите са вписани в списъка на източните народи на точното място, където в по-старите класически гръцки летописи са споменавани бактрийците – обитателите на Древна Бакрия (на територията на Средна Азия).

Тази връзка не е случайна. Векове по-късно в средновековни латински ръкописи българският цар Иван Асен II е наричан с титлата „Arsanus Rex Bactrorum ab Aquilone“ („Асен – цар на Северна Бактрия“). Това показва, че паметта за древната държавност и високата култура на българите в Азия е била жива в Европа дълго след като Аспарух установява столицата си в Плиска. Макар съвременната академична наука да доказва, че подобна титла е плод на палеографско объркване или късно тълкуване на титлата „Rex Blachorum“ (Цар на власите), самият факт, че най-ранните ни предци са фиксирани в тези източни граници още през IV век, остава неоспорим документ.

Но какво всъщност пише в тази глава на документа, наречена Liber Generationis („Книга на поколенията“)? Хронографът разделя тогавашния свят според наследниците на тримата синове на Ной – Сим, Хам и Яфет. Текстът започва с ясно географско и етническо позициониране:

„От първия син на Ной – Сим, произлязоха 25 народа. Те живеят на изток.“

И точно тук идва голямата научна сензация. Римският автор от IV век не описва българите като диви, бродещи из тайгата племена. Той ги записва в престижния списък на източните народи, редом с основоположниците на най-великите древни цивилизации:

• Елам, от който са еламците;
• Асир, от който са асирийците;
• Арфаксад, от който са халдеите;
• Сала, от който са бактрийците;
• ... и Зиези, от когото са българите (Vulgares).

Хрониката следва ясна логика, движеща се по Месопотамия, Персия и Средна Азия. Появата на българите именно в тези пасажи – на географското място, където по-старите гръцки източници описват бактрийците – е най-силното писменост доказателство, че за античния свят българите са били организиран, уседнал и държавнотворен народ от източните предели.

Макар в българската възрожденска книжнина да съществува романтичното тълкуване, че по-късни латински преписи директно дават на Асеневци титлата „Rex Bactrorum ab Aquilone“ (Цар на северните бактрийци), съвременната наука доказва, че това е палеографска грешка с титлата „Rex Blachorum“. Но същинският корен на интригата остава: Ватиканският документ от 354 г. категорично ни поставя сред елита на древния Изток.

Римският „Изток“: Къде започва той?

За един римлянин от IV век светът се дели административно на две големи части. Granizaта между Западната и Източната империя минава точно през Балканите (по линията на река Дрина в днешна Босна).

Всичко на изток от тази линия – Тракия, Гърция, Мала Азия, Египет и Леванта – е Изтокът (Oriens).

Черно море (Pontus Euxinus) не е било просто „изток“ за Рим, то е било сърцето на Източния римски свят. Тракийското крайбрежие и днешните български брегове са били ключова контактна зона между Европа и Азия.

Когато Анонимният хронограф казва, че синовете на Сим „живеят на изток“, той визира териториите, които започват от Мала Азия и Черно море и се простират отвъд границите на Римската империя – към Кавказ, Персия и Средна Азия.

 Търсенето на Ной и Черноморският потоп

Международните експедиции по бреговете на Черно море се свързват с прочутата научна хипотеза за Черноморския потоп (на учени като Уилям Райън и Уолтър Питман, подкрепена по-късно от откривателя на „Титаник“ Робърт Балард).

Според тази теория преди около 7500 години Черно море е било сладководно езеро, чиито брегове са били гъсто населени от напредналата неолитна цивилизация на Стара Европа (същата, за която пише Харалд Харман). Когато ледниците се разтапят и Средиземно море пробива Босфора, гигантска вълна залива тези земи. За местното население това е бил Краят на света.

Много изследователи смятат, че именно това историческо събитие е родило библейския мит за Ноевия ковчег. В самата Библия се казва, че ковчегът е заседнал в „планините Арарат“ (в днешна Източна Турция, Армения), което е в непосредствена близост до Черноморския басейн и Кавказ.

В съзнанието на късноантичния човек този регион (Черно море и Кавказ) е бил сакралният център на новото човечество, откъдето синовете на Ной са тръгнали да заселват света.

 Къде точно в този „Изток“ Хронографът поставя българите?

За да разберем колко прецизен е бил авторът от 354 г., трябва да погледнем контекста на списъка. Римляните са имали отлична представа кои народи къде живеят благодарение на военните походи на Александър Македонски и завоеванията на самия Рим в Азия.

В главата Liber Generationis списъкът на източните народи следва стриктна верига:

1. Той започва с народите на Месопотамия и Сирия (асирийци, халдеи).
2. Преминава през народите на Персия и Кавказ (иберийци, лази).
3. Движи се към средна Азия и Индия (бактрийци).
4. И накрая поставя българите (Vulgares).

Ако за автора българите бяха просто жители на Черно море, той щеше да ги постави в списъка на Яфет (европейските и черноморските народи като скити и галати). Поставяйки ги в списъка на Сим обаче, римският хронограф ясно показва, че техният корен се свързва с по-далечния Изток - Кавказкия или Бактрийския свят.

Казусът с Папството: „Родовото право“ и данъкът от Източната Римска Империя (ИРИ)

Ако българите бяха изцяло чужд, азиатски народ, който за първи път пресича Дунав през 681 г., международното право на Ранното Средновековие никога не би признало тяхното легитимно право над тези земи. Но фактите говорят друго:

• Данъкът като признание за суверенитет: След битката при Онгъла (680 г.), византийският император Константин IV Погонат сключва мир с Аспарух и започва да му плаща ежегоден данък. В римската правна традиция данък (tributum) се плаща или на държава, която те е победила (признаване на суверенитет), или като компенсация за заемане на собствена територия.
• Писмата на папа Инокентий III (Родовото право): Най-яркото доказателство идва векове по-късно, по време на унията на цар Калоян с Рим (1204 г.). В официалната кореспонденция папа Инокентий III изрично пише на Калоян, че му възстановява короната и земите, които му принадлежат по родово право (jus hereditarium). Папската курия притежава най-богатия архив в света. Ако Асеневци бяха наследници на късни азиатски нашественици, Папството не би ги признало за законни наследници на античните царе, владели същите тези балкански земи.
• Правният аргумент: Римското и каноничното право признават „родово право“ над земя само при доказано кръвно или историческо правоприемство с предишните легитимни владетели (в случая – палеобалканското/тракийското население). Тоест, за Ватикана българите са легитимното заварно население, което просто си е възвърнало бащините земи от византийска (ромейска) окупация.

 Генетичната присъда: Къде изчезна „азиатското“ ДНК?

Това е точката, в която съвременната биология напълно нокаутира старата теория за  азиатския произход на българите.

Резултатите от мащабните изследвания: През последните 15 години бяха извършени поредица от мащабни генетични изследвания на съвременния български етнос, както и антропологични анализи на костни останки от тракийски, неолитни и прабългарски некрополи (включително международния проект The Southern Arc).

Резултатът: В генофонда на съвременните българи източноазиатски (монголоидни) компоненти практически липсват (под 1% или в рамките на статистическата грешка).

Кои сме ние в действителност? Генетиката доказва, че българите са класическо европейско население. Основният ни генетичен субстрат (около 40–50%) е формиран на Балканите още през бронзовата и железната епоха – това са именно античните траки и завареното палеобалканско население. Останалата част е балансирана смесица от общоевропейски компоненти (славянски и неолитни).

 Как се подрежда пъзелът? (Синтез на теориите)

Ако съберем Анонимния хронограф от 354 г. (който праща Зиези и българите на Изток), писмата на Папата (които им дават родово право на Балканите) и липсата на азиатско ДНК, получаваме следната логична историческа картина, която официалните учебници избягват да сглобят:

Древното ядро е тук: Балканите са изначалният дом на огромна и пасионарна етносистема (Дунавската цивилизация, по-късно траките).

Пулсацията на Изток: Част от тези палеобалкански общности (например гети, мизи и сродни им групи) през вековете мигрират на изток към Черноморието, Кавказ и Азия (движение, описано в митовете за походите на Дионис или преселенията на кимерийците). Там те създават държавни образувания (включително контактите с Бактрия), поради което римските автори ги записват в „източния списък“ на Сим. Те носят културата и държавната си традиция, но остават европейци по генотип.

Завръщането у дома: Когато Аспарух пресича Дунав, той не води чужд азиатски антропологичен тип, а води завръщащи се по родните си земи палеобалкански наследници. Те се сливат с абсолютно идентичното по кръв и гени местно население, което е останало на Балканите.

Точно затова Аспаруховите българи не оставят „азиатска генетична следа“ – защото те никога не са били азиатци по кръв, а само по временно географско пребиваване! И точно затова Папата признава тяхното родово право – защото и двете страни са знаели, че българите просто затварят един огромен исторически кръг и се прибират в бащиното си отечество.

 Размириците и хунският съюз, който разтърси Рим (360–370 г. сл. Хр.)

Около 360–370 г. сл. Хр. хроникьорите описват мащабни размирици и геополитически трусове в земите на Старата Велика България (която е съществувала като мощно държавно ядро в Черноморско-Каспийския регион дълго преди Кубрат просто да я възстанови). Точно през това десетилетие историческата съдба на българите се преплита с тази на настъпващите хунски племена.

За официалните историци това преплитане е повод да нарекат българите „примитивни номади“. Но истината е друга: българите влизат в огромната военно-политическа конфедерация на Хуните като самостоятелен, организиран и държавнотворен субект с изключително развита металургия и социална структура. Българската конница става гръбнакът на процесите, които по-късно ще сринат Римската империя.

Тук отваряме записките на хронисти като Амиан Марцелин, Йорданес и Захарий Ритор. Около 360–370 г. сл. Хр. тези летописци описват мащабни геополитически размирици в земите на север от Черно море. Това е територията на т.нар. Стара Велика България – държавно ядро, съществувало векове преди хан Кубрат.

Точно през това десетилетие историческата съдба на българите се преплита с настъпващите от изток хунски племена. Но обърнете внимание: сирийският хронист Захарий Ритор прави фундаментално разграничение – той описва съседните на хуните българи като уседнал народ с развити градове, а не като скитащи чергари.

Навлизайки в мощната военно-политическа конфедерация на Хуните, българите стават нейният технически и държавнотворен интелектуален елит. Те дават на хунския съюз своята напреднала металургия (която са пренесли от Бактрия и Кавказ) и своята непобедима тежка конница. Този съюз не ни превръща в хуни, а ни дава силата, с която по-късно Аспарух ще диктува условията на Византия.

Култът към Буляр, Седморечието и истинската посока на историята

Досега разгледавме как византийските и римските архиви фиксират присъствието на българите на Балканите още през VI век, а Ватиканският хронограф от 354 г. ни нарежда редом с асирийците и бактрийците. Но епицентърът на ранната ни държавност през IV век крие още по-мащабни движения.

Когато се говори за нашествието на хуните, академичната догма твърди, че прабългарите са били просто част от тяхната орда. Но етнолози и изследователи подчертават тъкмо обратния процес:

„... Значителна част от хунните племена влязоха в състава на формиращата се булгарска етносистема.“

Булимир и походът към Седморечието (началото на IV в.)

Още в  III и началото на IV в. (около 329 г.) се случват процеси, които напълно променят картата на Европа и Азия. Хрониките сочат, че хунугурите, водени от княз Булимир (Белемер) от стария княжески род Буляр, завземат стратегическия район на Седморечието (областта Жетъсу в Средна Азия, между балхашките и тиеншанските земи).

Оттам част от тези племена предприемат мащабен западен поход и завладяват района на днешното Средно Поволжие през 329 г. Това доказва, че българското държавно ядро е функционирало на огромен фронт — от Средна Азия до Волжките предели — столетия преди появата на каквито и да било дунавски хронологии от 681 г.

 Княжеството Буляр и битката на княза Джока-Утиг

Един от най-драматичните и малко известни факти от тази ранна евразийска епипея е съдбата на княжеството Буляр. Неговият последен владетел — княз Джока-Утиг — записва името си в хрониките с последна битка срещу настъпващите от север народи и скандинавски племена (викингите), с които българите влизат в сблъсък по водите и земите на източните и северните търговски пътища.

Загивайки в този сакрален двубой, владетелят оставя паметта за една държава, която не е просто племенен съюз, а рицарско-военно княжество със строга йерархия, защитени градове и геополитически амбиции на три континента.

 Кой кого асимилира?

Този исторически детайл обяснява защо по-късно, когато хуните се появяват в Европа (370 г.), те не сломяват българите, а напротив — значителна част от самите хунски маси се българизират. Българската етносистема е била толкова силна, с толкова древни традиции (помнещи още времената на Зиези и Бакрия), че е привличала и асимилирала околните войнствени племена, превръщайки ги в част от своята държавна машина.

Когато накрая този поток се завръща на Балканите чрез Аспарух, той носи със себе си не само гените от Стара Европа, но и закаления в битките на Седморечието, Поволжието и Черноморието държавен опит.

Отвъд Волга до Адрианопол – Четвъртият век на българските владетели

Когато навлезем дълбоко в събитията от IV век, излизаме от рамките на локалните племенни спорове и попадаме в центъра на световната геополитика. Събитията около преминаването на Волга, сблъсъците с аланите и легендарните битки показват българската етносистема като реален гегемон на Евразия.

Преминаването на Волга (350 г.) и сблъсъкът с аланите

Около 350 г. сл. Хр. Булимир предприема стратегически ход, запечатлeн в евразийските предания. Начело на обединени сили, включващи утиги, хоти и хуни, той преминава река Волга на запад.

Целта е грандиозен сблъсък с войските на аланите и техния водач Боз Урусом (исторически сочен за прадед на съвременните осетинци и потомък на древните кара-саклани — западни саклани, отделили се някога от синдската общност на УР-ците). Тази победа отваря пътя на българския съюз на запад, а само две десетилетия по-късно (375/376 г.) същата тази мощна вълна отразява и разбива могъщото кралство на остготите и техния крал Германарих. 

 9 август 378 г.: Алп Бий Дуло и разгромът на Рим

Върховият момент на тази  епопея настъпва на 9 август 378 г. в една от най-грандиозните и фатални битки за Римската империя.

Начело на източния съюз застава княз Алп Бий Дуло — син на Турандот (Туран-Бика). В легендарния сблъсък срещу римските легиони той напълно разбива 80-хилядната армия на Източната римска империя. 

В тази битка на живот и смърт римският император Валент (наричан в някои предания Балин) е напълно сразен, а полето край Адрианопол остава в историята като паметник на факта, че балканският и източният държавен дух може да повали дори най-страшната военна машина на античността.

Това не е миграция на бедни бежанци. Това е триумф на държавна формация, която дълго преди Дунавска България е доказала, че диктува правилата на играта от Волга до тракийските полета.

Родът Дуло – Световната империя от Киев до Русе и Атила

След грандиозния разгром на Римската империя край Адрианопол през 378 г., евразийската карта навлиза в изцяло нова епоха. В центъра на тези процеси застава династичният култ на рода Дуло, чието геополитическо влияние се простира от днешна Украйна до Балканите.

Влиянието на това поражение е космическо. В официалния учебник „История на древния Рим“ (стр. 375) се посочва безапелационно:

„...След разгрома при Адрианопол владетелите на Римската империя вече не можели да възстановят армията си...“

Това сгромолясване отваря вратите за новия световен ред, продиктуван от българо-хунските кханове.

Тризъбецът на Киев и княз Алп Бий Дере

След славния си живот, победителят от Адрианопол —  Алп Бий Дуло — е погребан на един от хълмовете на южния склон на град Ааскал — днешен Киев. На гроба му е издигнат каменен паметник във формата на тризъбец – Свещения знак на рода Дуло. Този символ остава запечатан в историята и днес е официален държавен герб на Украйна.

В негова чест тогавашната сарматско-българска столица Киев е преименувана на Кан Дере. През 400 г. неговият син и наследник —  Алп Бий – Дере Арбат Дуло — оказва решителна помощ на византийския император Аркадий, изгонвайки готите от Константинопол. В знак на вечна признателност спасената Източна Римска империя му плаща ежегоден данък от 350 фунта злато до края на живота му.

 Масагетската принцеса Роксолана и бащата на Атила

Княз Алп Бий Дере се жени за прекрасната масагетска принцеса Урус Ружа (Роксолана). От този династичен съюз се раждат трима синове, които ще разтърсят Европа:

1. Каратон (Харатон) – Поема властта през 402 г. и в западната история е записан като велик хунски вожд.
2. Муенчак (Маншук / Момчук) – По време на управлението на брат си той заема поста Урус Тархан (Глава на правителството). Муенчак е погребан в семейната гробница Дулу на Кукуян, но оставя наследство, което променя света – той е бащата на легендарния Атила Дуло, на княз Бледа и на принцеса Лебед!
3. Урус Ружа Бургас – Управлява българо-хунските сили между 414 и 434 г.

 Как град Русе получи своето име?

Княз Урус Ружа Бургас умира през 434 г. Според евразийските летописи той е погребан на брега на голямата река, точно на мястото, където днес е ситуиран нашият красив крайдунавски град Русе — носещ неговото име през вековете.

Това напълно преобръща официалните теории за наименованието на града и доказва, че българската топонимия по Дунава е свързана с владетелските погребения на рода Дуло векове преди Аспарух.

 Разгромът на лангобардите и епосът „Херварарсага“

Силата на българската етносистема по онова време е била толкова смазваща, че тя респектира не само Рим, но и настъпващите германски племена. В района на северните склонове на Карпатите българите нанасят съкрушително поражение на лангобардския крал Агелмунд, като пленяват неговата дъщеря.

За този грандиозен триумф пишат ранните хронисти като Павел Дякон („История на лангобардите“) и Фредегарий, а ехото от тези битки отеква дори в прочутия скандинавски средновековен епос „Херварарсага“ (Hervarar saga), където българите са описани като могъщи воини на Севера и Изтока.

Изводът: 

Пъзелът се затвори. Когато сглобим всички части – от неолитната писменост на Харалд Харман през Ватиканския хронограф от 354 г., походите на Булимир, победата при Адрианопол на Алп Бий и управлението на бащата на Атила – виждаме, че България никога не е била малко, номадско племе.

Ние сме наследници на глобална евразийска империя, управлявана от пасионарния род Дуло. Процесът от 681 г. не е началото на българската държавност, а просто завръщането на нейния свещен владетелски род у дома, на Балканите, за да рестартира най-старата цивилизация в Европа.

Бичът Божий – Законът Торе, спасяването на Рим и заветът на Атила Дуло

След подреждането на събитията от началото на V век, пред нас се разкрива кулминацията на тази евразийска епопея. Годината е 429 г., когато на престола се възцарява кхан Еран – обединителят на една от древните държавни конфедерации, който подготвя почвата за абсолютното българско господство над тогавашния свят.

 Българските „Алпи“ и спасяването на Галската кампания (435 г.)

През 435 г. се случва събитие, което показва, че Рим и Константинопол са били напълно зависими от военната мощ на рода Дуло. Великият римски пълководец Клавдий Аеций – който по произход е дакомизиец (роден в Доросторум, днешен Силистра, т.е. с дълбок палеобалкански корен) – изпада в критична ситуация.

За да смаже бунта на бургундския крал Гундахар, Аеций се обръща за спешна помощ към братята  Бледа и Атила. Точно в този момент западните хроники започват да пишат с ужас и възхищение за подвизите на елитните български сарматски формирования, известни в летописите с митичното наименование „Алпите“ на рода Дуло. Тези конни части преминават през Европа като ураган и предрешават съдбата на Галската кампания.

Законът „Торе“: Конституцията на Сарматите-Българи

Официалните учебници представят Атила и хората му като безмилостни варвари, водени от сляпа ярост. Истината обаче е коренно различна. Българската държавност е стъпвала върху строго развита, писмена и свещена правна система – Знаменития закон „Торе“.

Ето какво гласят два от най-важните членове, които са диктували международните отношения по онова време:

Член 52: „Ако чуждоземец или чуждоземен владетел откаже да плати на българите дължимия данък, князът има право да употреби срещу него и държавата му военна сила!“

Член 32, ал. 4: „Пленените не подлежат на убийство!“

Законът „Торе“ доказва неподозиран хуманизъм и държавническа зрялост за V век. Войните на Атила не са били грабителски набези, а легитимни наказателни акции според правовия ред на империята му – когато Рим или Константинопол са нарушавали договорите и са отказвали да платят дължимия данък, българите са задействали Член 52!

 Драмата за трона и денят, в който Рим коленичи

В борбата за абсолютната власт и в името на централизацията на държавата,  Етел (Итил) Аудан Дуло – останал в световната история с името Атила – елиминира своя брат Бледа. Това тежко династично решение му позволява да обедини цяла Евразия под един юмрук.

Атила е бил женен за знатната царица Керка, от която има трима велики синове: Илак (Елак), Дингезигх (Дизингих-Хурса) и Ернах (Ирник) – същият Ирник, който е официално вписан на второ място в легендарния „Именник на българските князе“! Най-големият син, кхан Илак, е бил известен още като владетел на Ибер Себер, а неговият наследник Аудан се е зовял в източните епоси с името Афрасиаб Алп Ел Тонга.

Върховият момент в живота на Атила настъпва, когато неговата конница достига портите на Златния град – знаменития Рим. Паметта на Ватикана пази този момент с дълбок срам и страхопочитание: Римският папа е принуден лично да излезе, да коленичи пред българския княз и да се моли градът да не бъде изпепелен. Атила, воден от волята си и уважението към каноните, приема откупа и пощадява Рим, заставяйки цяла Европа да признае върховенството на неговия род.

Каталунската буря, смъртта на Атила и Ордата на Ернак

Навлизаме в заключителния и най-драматичен етап от евразийската поредица на рода Дуло – епохата, в която империята на кхан Еттел (Атила) достига своя зенит, преминава през огъня на най-кръвопролитните битки в човешката история и оставя дълбоки следи, които оформят съдбата на Европа и през следващите векове.

 Битката на Каталунската равнина (451–453 г.)

В разцвета на своето могъщество, управлявайки над 100 големи крепости и градове от Кавказ до изворите на Дунав, Атила разпуска своята грамадна военна машина. През 451 г. се състои една от най-грандиозните и мащабни баталии в древността – битката в Каталунската равнина (край днешните френски градове Труа и Шалон). 

Противниците: На страната на княз Еттел Дуло воюват обединени сили от херули, франки и хуни (хони). Срещу тях се изправят римските легиони на Флавий Аеций, подкрепени от бургунди, франки, алани, вестготи и други племена.

Мащабът: Хронистите описват сблъсъка с ужас, отбелязвайки, че в Каталунската равнина загиват над 250 000 воини в една от най-кръвопролитните месомелачки на древността. Макар вестготите (начело с Торисмунд и след смъртта на крал Теодорик) по-късно да овладяват полето, силата на българо-хунския съюз не е унищожена на бойното поле, а чрез дворцови интриги. 

Зад кулисите на смъртта: Тайният заговор и Илдико

През 453 г. жреците и политическите противници на вестготите усъвършенстват план за елиминирането на княз Етел. Те го подлъгват и организират сватбата му с прекрасната германска принцеса Илдико. 

След пищната брачна нощ русокосата Илдико намира съпруга си мъртъв в леглото му – официално обявен от римските летописци за „кръвоизлив от носа в съня му“, но оставил съмнения за умишлено отравяне или заговор. Смъртта на Атила разтърсва Европа, но не слага край на династията. 

Наследството: Ордата на Ернак и Куликовските Алани

Великият кхан оставя стабилно поколение за династичния род Дуло – синовете му Елак (Еллак), Денгизик (Денгизикх) и Ернак (Ернах). 

Най-големият син Елак загива през 468 г. в битка срещу византийските пълководци Анагаст и Аспар.

Неговият брат Ернак Атила Дуло поема командването и в периода 469 – 488 г. организира елитни рицари-богатири в легендарната „Орда на Ернак“. Това са предците на утигурите, наричани още Куликовските алани на Ернак, които съхраняват военния дух и държавния гръбнак на българите в източните и черноморските степи.

 Две столетия по-късно: Мойсей II Дуло и опита за рестарт (717 г.)

Паметта на рода Дуло отеква силно и в епохата на Дунавска България. През 717 г. един от преките му потомци – братовчедът на владетелите, Мойсей II Дуло (син на знаменития  Тервел), известен в някои изоставени летописи с прозвището „Отстъпника“ – прави мащабен опит да възстанови древното езичество и източния държавен модел срещу налагащата се християнска номенклатура.

Политическият сблъсък е жесток: заради този опит за преврат княз Мойсей II Дуло е свален и екзекутиран лично по заповед на баща си (или тогавашния държавен апарат), затваряйки поредната драматична страница от борбите за власт в ранносредновековна България.

Триумвиратът от 717 г., Трите империи и Киевската династия на Дуло

С драматичните събития от VIII век и разкриването на тайните архиви на Източна Европа, мозаиката на „забранената древност“ придобива своя завършен, грандиозен мащаб. Превратът в Плиска през 717 г. отваря вратите за нова геополитическа реалност – епохата на равнопоставените империи и разгръщането на рода Дуло далеч на север в Киевска Рус.

 Образуването на Триумвирата (717 – 727 г.)

След като  Тервел екзекутира сина си Мойсей II Дуло заради опита му за езически преврат, на българския трон сяда княз Асен I Велики Кормисош Дуло. Неговото управление (717 – 727 г.) остава в историята с формирането на уникален международен триумвират, който де факто управлява Българо-византийската империя. В този мощен съюз трима владетели са напълно равнопоставени:

 Асен I Кормисош Дуло (представляващ Аспарухова България);

Владетелят на Аварския каганат;

Византийският император Лъв III Исавър (който само година по-рано, през 716 г., сключва съдбоносния договор с Тервел за спасяването на Константинопол от арабите).

Тази равнопоставеност доказва, че през първото хилядолетие българският държавен гений ражда три велики и уникални империи, които доминират Евразия:

1. Стара Велика България (Черноморско-Каспийския регион);
2. Дунавска България (Балканите);
3. Волжско-Камска България (Поволжието).

Царица Боатрикс и паметта за град Аскал (Киев)

Следата на Дуло в днешна Украйна не спира със смъртта на Алп Бий. Летописите разказват за великия владетел на град Аскал (Киев) – цар Болкх, властвал до 528 г. След неговата смърт управлението е поето от неговата съпруга – легендарната царица Боатрикс (известна в родните предания като царица Бориса-Бориска).

Това държавно ядро ражда и прочутата леганда за братята Кий, Шчек и Хорив – създателите на Киев. Днес поколенията в украинската столица са издигнали прекрасен паметник на брега на Днепър в чест на тези български потомци, на които градът дължи основаването си.

 Четири века българска кръв на Киевския престол (X – XIV в.)

От X век нататък, в продължение на четири столетия, на владетелския трон в Киев властват десетки князе, които по майчина или бащина линия носят пасионарната кръв на рода Дуло. Родословието е зашеметяващо:

Княз Игор (внук на Игор Мумин) и неговата съпруга Княгиня Олга-Елена – за която редица извори сочат, че е дъщеря на българския цар Симеон I Велики, пренесла българската писменост и християнство в Русия.

Князете Борис-Светослав и Владимир I Велики (покръстителят на Рус).

Всеволод Ярославич и неговите деца, които променят съдбата на Европа: князете Светослав, Вячеслав, Владимир, Изяслав и знаменитата княгиня Анна Ярославна – станала кралица на Франция след брака си с френския крал Анри I през 1049 г. (френските крале векове наред се заклеват над донесеното от нея Реймско евангелие, написано на кирилица!).

Великият Владимир Мономах, чиято легендарна корона („Шапката на Мономах“) се пази в Кремъл и до днес като символ на върховна власт.

Княз Джурга (Юрий Долгорукий – основателят на Москва), Андрей Боголюбский, Мстислав Владимирович, княз Ростислав, Рюрик Ростиславович и Ростислав Рюрикович.

Геополитическият трус от 459 – 465 г.

Всичко това е възможно благодарение на ураганните преселения, започнали векове по-рано. През 459 г. сл. Хр. българо-хунските сили претърпяват временно поражение отвъд Азовско море. Под яростния натиск на авари и савири през 464–465 г., тези огромни конни маси потеглят на запад.

Те влизат в епични сражения със сарагурите и оногурите, преформатирайки изцяло етническата карта на Черноморието и подготвяйки плацдарма, от който Кубрат и Аспарух по-късно ще издигнат отново свещения тризъбец на рода Дуло.

Бунтът срещу Зенон, подвизите на княз Бузан и „разпечатаните“ Балкани (480–499 г.)

Периодът от края на V век е времето, в което Източната Римска империя (Византия) официално капитулира пред военната реалност на Балканите. След разместванията около Азовско море, пратеничествата на заселващите се на запад племена пристигат в Константинопол. Тогавашните автори ги идентифицират еднозначно: оногури — българи-оногундури. От този момент нататък българите се превръщат в основен фактор, без който нито един византийски император не може да задържи трона си.

 Българският щит на император Зенон (480 г.)

През 480 г. византийският император Зенон (474–491) изпада в смъртна опасност от готската заплаха. Войните между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, току-що са приключили (479 г.), а по същото време избухва и опасният вътрешен бунт на Маркиан.

Притиснат до стената, Зенон изпраща пратеници с молба за спешна българска помощ срещу готите. Българите се отзовават веднага и влизат в тежък сблъсък с Теодорих, сина на Триарий. Въпреки че в тази първа кампания са отблъснати, те спасяват Константинопол от обсада. Тъй като Теодорих (синът на Триарий) умира в 481 г., летописецът Йоан Антиохийски безапелационно датира това първо голямо византийско-българско военно сътрудничество точно в 480 г.

 Княз Бузан и епопеята при река Улка (482–488 г.)

През 482 г. сл. Хр. в хрониките за първи път изгрява името на могъщия български владетел княз Бузан. Неговото управление е белязано от ожесточени сблъсъци с Остготите.

През 488 г. великият готски крал Теодорих Амалецът организира своя исторически поход към Италия по римското крайдунавско трасе. За да го спрат, местните гепиди, подкрепяни от елитните конни отряди на българите, преграждат пътя му. Двете армии се сблъскват в люта и грандиозна битка при река Улка. В това епично сражение българите се бият до последен дъх, а на бойното поле загива самият им предводител – княз Бузан. За тези събития подробни данни оставя знаменитият хронист Павел Дякон.

Заветът на Анастасий Библиотекар (493–498 г.)

Смъртта на Бузан не пречупва българите, а начева епоха на отмъщение. През 493 г. Павел Дякон съобщава, че докато Теодорих е зает да воюва в Италия срещу Одоакър, „българите опустошили из основи земите на Тракия“, доказвайки, че Византия не може да защити собствения си заден двор.

За този скрит период на инфилтрация Анастасий Библиотекар оставя едно от най-емблематичните признания в средновековната история, пишейки за годината 498 г.:

„Българите бродеха необезпокоявани между Илирик и Тракия, преди още светът да узнае за тях.“

Това признание на ромейския библиотекар напълно потвърждава тезите за „забранената древност“ – българите вече са пълновластни господари на Балканите, усядат в изоставените римски провинции и подготвят терена за бъдещата си официална държава.

 499 г.: Разгромът при река Цурта и „разпечатаните“ Балкани

Кулминацията на този бурнен век настъпва през 499 г. сл. Хр. край бреговете на река Цурта. ИРИ решава да събере цялата си мощ, за да прогони българите от Илирик. Срещу тях се изправя лично главнокомандуващият на имперските сили в региона – военачалникът Арист. Империята хвърля в боя отлично снаряжена армия от 15 000 тежки бойци и 520 бойни каруци.

Резултатът, описан от хрониста Комес Марцелин, е пълна катастрофа за Константинопол:

Българската тежка конница буквално помита и разбива ромейската армия;

Над 4000 елитни ромейски войници намират смъртта си на бойното поле;

Убити са четирима от най-висшите ромейските генерали – Никострат, Инокентий, Танк и Аквилин.

Тази велика българска победа има колосални геополитически последици. Вардарско-Моравският път веднъж завинаги е „разпечатан“ - ИРИ претърпява такъв шок, че никога повече не успява да организира ефикасен контрол над вътрешността на Балканския полуостров. Пътят на Аспарух е подготвен два века по-рано от мечовете на  Бузан и героите от река Цурта!

Гъмзиградските синове на Атила, княжество Алтъноба и Мавзолеят край Севлиево (502–512 г.)

Навлизането в VI век бележи нов етап от усядането на българите. Запазеният топонимичен материал по Долното течение на река Дунав категорично потвърждава, че това е районът на първото ни трайно и масово присъствие на Балканите. Процесите на инфилтрация, започнали още когато Анонимният латински хронограф постави българите (Vulgares) като последното, 25-о коляно в престижния източен списък на Сим, сега се превръщат в тотална доминация.

Новите вълни на преселение и спасяването на Сирмиум (502–504 г.)

През 502 г. хроникьори като Комес Марцелин, Теофан Изповедник, Кедрин, Зонара и Ландолфус описват панически една и съща реалност: „Българите напълно безпрепятствено мигрират и усядат в районите на Тракия и Илирия“.

Веднага след това, през 504 г. сл. Хр., е документирано следващото мащабно преселение на българи на Балканите. Когато великият готски крал Теодорих започва война с гепидския крал Тразарих за стратегическия град Сирмиум, внезапната намеса на българските конни формирования в кампанията едва не довежда до пълен крах на похода и плановете на готите.

 От Гъмзиград (Видин) и Охрид до Апенините (505–520 г.)

През 505 г. сл. Хр. нова българска вълна преминава Дунава. Тези племена се заселват трайно в два ключови центъра: Охридско и района на Гъмзиград (днешния Видински регион). За да овладее ситуацията, византийският военачалник на Илирик Сабиниан събира 10-хилядна армия (включваща и български съюзници) в опит да изтласка готите и отцепилия се от гепидите вожд Мундо. Това военно присъствие е толкова масирано, че в периода 500–520 г. български отряди преминават Адриатика и проникват дълбоко на Апенините (Италия), оставяйки трайни топоними там.

Дори самият Константинопол се оказва уязвим. През 512 г. сл. Хр. българите организират такава смазваща атака срещу византийската столица, че уплашеният император Анастасий е принуден да изгради прочутата Дълга отбранителна стена (Анастасиевата стена), за да спаси сърцето на империята си.

 Наследниците на Атила: Еменцар, Емнетзур и княжество Алтъноба

След смъртта на Атила (453 г.) общият племенен съюз се разпада и синовете му не успяват да спасят обединената империя в Панония. Но те повеждат народите си към нови плацдарми:

Хунското племе садагари отсяда на десния бряг на Дунав (днешна Добруджа и Мизия, в пространството до река Искър). Там застава да живее четвъртият син на Атила – Еменцар.

Двама други синове на Атила – Емнетзур и Ултзиндур – извеждат останалите си племена от Кримския полуостров и ги заселват също на десния бряг на Дунав, отново в района на Гъмзиград (Видин).

В същото време Дакота Бел-Кермек остава в севернокримските степи (между Крим и устието на Днепър, наричан от българите Бури-чай). Бел-Кермек обявява създаването на свое суверенно княжество, наречено Алтъноба – в чест на паметта към великия си баща Атила Дуло и в памет на обсадения Рим. Точно в тази епоха терминът „балтавар“ (първоначално обозначаващ свещения знак на рода Дуло) официално започва да се използва със значението на „вожд“ и „владетел“.

Тайната на Гаази Баба край Севлиево: Праха на цар Еменцар

Най-експлозивната връзка с родната археология ни отвежда в района на Севлиево. Според проучванията на българския изследовател Илия Зографов, официално подкрепени навремето и от видния български академик Йордан Стойлов Иванов, в ранносредновековния мавзолей на великия мъж Гаази Баба (пазен в едно от известните дервишки текета край Севлиево) векове наред всъщност е съхраняван прахът от мощите на цар Еменцар!

Този син на Атила е бил същински владетел на Хемус (Балкана) в края на V и началото на VI век. По-късното ислямско теке просто е стъпило върху основите на много по-стар, свещен български владетелски мавзолей. Това откритие е живото, физическо доказателство, че кръвта на Атила не е останала в унгарските степи, а е погребана в сърцето на майка България!

Новите вълни на преселение и спасяването на Сирмиум (502–504 г.)

През 502 г. хроникьори като Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара и Ландолфус описват подробно как „българите безпрепятствено мигрирали в районите на Тракия и Илирия“.

Веднага след това, през 504 г. сл. Хр., е осъществено и описано още едно голямо преселение на българите на Балканите. Когато вестготският крал Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум, внезапната намеса на българите едва не довежда до крах похода на готите.

 От Гъмзиград (Видин) и Охрид до Апенините (505–520 г.)

През 505 г. сл. Хр. и други български племена преминават Дунава и се заселват в районите на Гъмзиград (днешен Видин) и в Охридско. Византийският военачалник на Илирик Сабиниан с 10 000 войници, част от които българи, се опитва да изтласка готите и отцепилия се от гепидите вожд Мундо. Това българско присъствие се разраства светкавично и в периода 500–520 г. сл. Хр. българите проникват и на Апенините.

Дори самият Константинопол се оказва под обсада. През 512 г. сл. Хр. българите нападат Константинопол и по този повод уплашеният император Анастасий изгражда прочутата Дълга отбранителна стена.

 Наследниците на Атила: Еменцар, Емнетзур и княжество Алтъноба

След смъртта на Атила (453 г.) племенният съюз се разпада и синовете му не успяват да спасят държавата. Но те повеждат хората си към нови плацдарми:

Хунското племе садагари отсяда в района на днешна Добруджа и Мизия на десния бряг на Дунав до р. Искър. Там живее четвъртият син на Атила Ернак – Еменцар.

Двама други синове на Атила – Емнетзур и Ултзиндур – извеждат от Кримския полуостров още племена, заселвайки ги на дясното крайбрежие на Дунав, в района отново на Гъмзиград (днешен Видин).

В същото време Дакота Бел-Кермек, отново с българските племена, се заселва в севернокримските степи между Крим и устието на Днепър (наричан от българите Бури-чай, а от античните автори – Данапр).

Бел-Кермек обявява ситуирането на свое княжество, именовано Алтъноба, в чест на паметта към великия Атила Дуло и в памет на обсадения Рим. Тогава терминът „балтавар“, който първоначално означава знак на рода Дуло, вече официално придобива значението на „вожд“.

 Тайната на Гаази Баба край Севлиево: Праха на цар Еменцар

Най-експлозивната връзка с родната археология ни отвежда в сърцето на Хемус. Според българския историк и изследовател Илия Зографов, което се потвърждава и от академик Йордан Стойлов Иванов, в ранносредновековен мавзолей на велик мъж – Гаази Баба на едно от известните текета край Севлиево – е пазен прахът от мощите на цар Еменцар. Той е един от седемте синове на Атила и става пълновластен владетел на Емуса (Балкана) в края на V и началото на VI век.

Нашите аргументи по тезата, че Гаази Баба и Еменцар са една и съща личност, се базират изцяло на метода на академика по разкриване на археологически, природни и исторически богатства и биолокация. Именно чрез този прецизен метод за енергийно засичане на земните пластове е разбулена тайната на това древно владетелско погребение край Севлиево.

Резиденцията на Константин Велики, легендата за Седмоглавия змей и Мундо от рода на Атила (520–532 г.)

Разплитането на тайните около цар Еменцар ни отвежда до невероятни династични съвпадения. Новите проучвания разкриват, че Еменцар (запечатан в паметта на Севлиевския край с мюсюлманското име Гаази Баба) се поселва със своите хора не къде да е, а в самия бивш дом на римския император Кустадин (Константин Велики) в Предбалкана. Точно това предание идеално кореспондира с локацията край Севлиево, където в действителност е била разположена една от императорските резиденции.

Данни за съдбата на този велик управител на Емуса (Балкана) могат да бъдат открити, ако се прегледат обстойно всички съществуващи стари книги с описания на династичните фамилии и имената на вождовете, кхановете, балтаварите и царете на уно/оно българите.

 Дешифриране на легендата: Царете-жреци и седемте братя

Легендата за Гаази Баба съдържа мотив за седмоглавия змей, известен още от малко по-късните жития на Свети Никола или дервиша Саръ Салтък. В случая с Еменцар обаче, преданието търпи изцяло нова, историческа интерпретация:

Царете-жреци: Легендата гласи, че Гаази Баба е бил известен древен жрец-лечител. Това ни препраща към директна аналогия с традиционните царе-жреци на дакомизийците, които са наши преки предци.

Седемте синове на Атила: Според народната памет Гаази Баба имал седем братя, като единият бил погребан в Панония, а другият – в Добруджа. Това е кристално точно съвпадение с историческата реалност на седемте синове на Атила!

Панонската драма (454 г.): Известно е, че в най-важната битка в Банат, водена от синовете на Атила веднага след смъртта му през 454 г., загиват над 30 000 хуни. В този кръвопролитен сблъсък намира смъртта си най-големият син – Еллак, след което хуните са прогонени.

 Наследството на Дингезих и заветът на Ирник

След гибелта на Елак, престола наследява вторият син – крал Дингезих. Въпреки неистовите опити да възвърне величието и властта на империята, хуните неколкократно претърпяват нови загуби. В една от последните епични битки край реката Болия през 469 г. загива и самият Дингезих Дуло.

Тогава върховенството се поема от следващия по старшинство син – Ернак, когото българските историци безспорно идентифицират с княз Ирник от знаменития „Именник на българските владетели“. Постепенно под бурния натиск хуните, заедно с част от прабългарите, са изтласани към бреговете на Аскейноса (Черното море). Въпреки това, в династичните хроники от онази епоха фигурират абсолютно всички имена на останалите живи синове на Атила, които тогава са владетели на уновендо-българите.

 Мундо – Българският цар на кулата Херта (505–532 г.)

Паралелно с Еменцар на Балканите изгрява звездата на още един племенник на Атила Дуло – владетелят на Илирия Мундо, роден през 470 г. Според бележития историк проф. Ганчо Ценов, Мундо (известен в източните летописи като Банджа Татра Бананд) е доказан българин.

Хронистът Йордан го описва със следните паметни думи:

„Мундо произхождаше от рода на Атила. Той бе завзел една кула от другата страна на Дунава, която се казваше Херта, и тук около Дунава се провъзгласи за Цар.“

Съдбата на Мундо, който е син на мизийска принцеса, е поредица от военни триумфи:

505 г.: След бляскавата победа над готите в Сирмиум, той разбива в Моравия 10-хилядната армия на византийския василевс.

По-късно управление: Налага строг контрол и управлява Илирия.

532 г.: Мундо влиза в голямата световна история, когато със своята елитна войска, състояща се предимно от дакомизийци и българи, навлиза в Константинопол и безмилостно потушава кървавото въстание „Нике“, спасявайки трона на император Юстиниан I.

Падането на Мундо, бунтът на Виталиан и битката при река Ятрус (513–546 г.)

Държавната и военна машина на българите през първата половина на VI век на Балканите не е еднозначна – тя е мрежа от съюзи, сблъсъци, династични обрати и стратегически маневри между Византия и варварския свят. Дори след тежки изпитания на бойното поле, родът на Мундо и българските вождове продължават да диктуват ритъма на военната история в Тракия и Илирик.

---

 Династията на Мундо и бунтът на Виталиан Тракиец (513–519 г.)

Въпреки че самият цар Мундо и неговият син дават живота си в драматични сблъсъци на бойното поле, неговият внук Теодомунд успява да се издигне като мъдър и проницателен пълководец, съхранявайки авторитета на фамилията.

513 г.: Избухва мащабният бунт на Виталиан Тракиец, който вдига оръжие в защита на православието срещу имперската политика в Константинопол. В тази ожесточена борба на страната на Виталиан отново масово участват хуни и българи.

519 г.: Българите нанасят катастрофално поражение на византийската редовна войска в провинция Илирик. Заплахата е толкова сериозна, че бъдещият император Юстиниан I (управлявал от 527 до 565 г.) е принуден да търси кардинално решение на хроничния „проблем Илирик“. За целта той привлича и назначава за стратег именно военачалника, отделил се някога от Теодорих – Мундо, за да овладее балканските полета.

Триумфът в Константинопол и битката при река Ятрус (530–538 г.)

Геополитическата игра е пълна с обрати. През 530 г. стратегът Мундо все пак успява да разпръсне група българи, нахлули на границата в Тракия. Пленниците са откарани в Константинопол за устройването на показен имперски триумф – но забележете реакцията на прагматичната римска администрация: след бляскавата церемония тези същите пленени българи не са екзекутирани или робени, а са незабавно зачислени в елитния състав на византийската армия, пратени да воюват на източния фронт в Армения и Лазика.

Годините между 535 и 538 г. сл. Хр. ни носят нови имена в хрониките – обявени са предводителите Булгар и Дронг (Дрогон), които са изрично споменати като ключови участници в кръвопролитната битка при река Ятрус (днешната река Янтра).

Помощници на империята срещу готите (546 г.)

До средата на VI век (към 546 г.) става ясно, че Византийската империя не може да води нито една голяма война без български наемници или съюзници. Константинопол постоянно и все по-често използва военните услуги на българите в тежките си кампании срещу готите в Италия и на Балканите, превръщайки мечовете им във верен, макар и своенравен щит на империята.

Войните в Италия, Християнската топография и Аварският трус (546–567 г.)

Втората половина на VI век показва, че българите вече са се превърнали в незаменим глобален военен и духовен фактор в ранносредновековния свят. Техните мечове решават съдбата на Апенините, името им се вписва в световните християнски хроники, а съюзите им преформатират картата на Централна Европа.

Българските гарнизони в Италия и Тотила (546–552 г.)

Военният гений на българите става спасителен пояс за Византия по време на прочутите Готски войни в Италия. Великият византийски главнокомандуващ Велизарий нееднократно и настоятелно моли император Юстиниан I да му изпрати в помощ именно български конни отряди за Италийската експедиция.

Командващият Одолган: Доверието към българите е толкова голямо, че през 546 г. командването на стратегическия гарнизон в град Перуджа (Италия) е поверено лично на българина Одолган.

Превратът в Кампания (548 г.): Ситуацията се заплита, когато в областта Кампания византийският стратег Йоан води операциите срещу готите. Поради тактически грешки или неспазване на договорите, Йоан губи доверието на българите. В отговор те сменят лагера и минават на страната на легендарния готски крал Тотила.

Завръщането при Нарсес (552 г.): Четири години по-късно новият византийски главнокомандуващ – Нарсес – успява с дипломация да възстанови доверието на българите. С тяхна съдбоносна помощ той нанася съкрушително поражение на крал Тотила, предрешавайки съдбата на Италия.

 „Християнската топография“ и изворите от Кавказ до Крим

Българското присъствие по това време е документирано от изток до запад в най-важните световни писмени паметници:

Духовното признание (Книга III): Прочутият пътешественик и хронист Козма Индикоплевс в капиталното си съчинение „Християнска топография“ изброява от изток на запад християнизираните народи по света. Той изрично споменава българите, поставяйки ги веднага след хирканите (край Каспийско море) и херулите, и непосредствено преди еладците, илирите, далматите и готите. Това доказва ранен процес на християнизация сред части от българската етносистема много преди Борис I.

Северното Черноморие (550 г.): Великият готски историк Йорданес категорично описва местонахождението на българите по Северното Черноморие и Крим.

Кавказката следа (555 г.): Сирийският хронист Захарий Ритор допълва картата, описвайки български общности в Източен Кавказ, непосредствено около стратегическия град Дербент.

Тези извори за пореден път потвърждават, че през 60-те години на IV в., когато хуните проникват на запад от Волга, те увличат и се сливат с българите на огромен фронт. За тази инвазия в Европа и точните местонахождения свидетелстват Амиан Марцелин (IV в.), Павел Орозий (нач. V в.), Приск (V в.) и Йордан (VI в.).

Княз Заберган пред стените на Цариград и Панонският трус (558–567 г.)

На Балканите натискът на българите към византийската столица става неудържим:

558 г.: Легендарният Княз Заберган организира мащабен поход и напада директно Цариград, разтърсвайки имперския елит.

560 г.: Хронистът Виктор Танунски съобщава за поредица от яростни български набези в Тракия, които безпрепятствено достигат до предградията на Константинопол.

Катастрофата в Панония (567 г.): Геополитическата карта се пренарежда радикално, когато новопоявилите се авари сключват съюз с германското племе лангобарди. Те нанасят решително поражение на обединените сили на гепиди и българи в Панония. Аварите унищожават Гепидското кралство и установяват в Панонската низина центъра на своята мощна държава (Аварския каганат). Това събитие принуждава част от българските племена да се реорганизират около Черно море, подготвяйки епохата на Кубрат.

Дългата стена на Анастасий и Провинция България – Истината за VI век

Документите от началото на VI век съдържат факти, които напълно разрушават официалната историческа догма, че по това време българите са били „далечни азиатски или украински номади“. Оказва се, че най-страшният враг на Римската империя е живял в нейния собствен заден двор – на броени километри от Константинопол.

 „Провинция България“ през 513 г.

Едно от най-скандалните и умишлено пренебрегвани писмени доказателства се съдържа в прочутата Хроника на Йоан от Никиу. Описвайки драматичните събития от периода 513–515 г. сл. Хр., този ранен хронист нарича нашите земи на Балканите с директното и недвусмислено име:

ПРОВИНЦИЯ БЪЛГАРИЯ.

Това административно назоваване се потвърждава изцяло и от Анонимния равенски космограф, който се позовава на сведения директно от историка Йорданес (около 550 г.). Неговите думи са безкомпромисна присъда за родната медиевистика:

„Inter vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant“
(„В земите на Тракия, Македония и Долна Мизия днес живеят САМО БЪЛГАРИ“).

Тайната на Дългата стена в Тракия (491–512 г.)

Никой от официалните историци у нас не се заема да отговори на един фундаментален логически въпрос: Защо император Анастасий ще строи колосално защитно съоръжение недалеч от столицата си, за да се предпази от българите, ако те според учебниците по това време се намират в степите на днешна Украйна?

Истината е, че в периода от 491 г. до 512 г. император Анастасий I изгражда т.нар. Дълга стена на Тракия (Маκρά Τείχη της Θράκης).

Локация: Тя се простира от град Селимбрия (на Мраморно море) чак до бреговете на Черно море, разположена на едва 64 километра от Константинопол.

Предназначение: Построена е с една единствена цел – да спре ураганните атаки на мизите, наречени още българи.

Няма никаква икономическа или военна логика Римската империя да влага астрономически финансови и човешки ресурси в изграждането на стена, за да се пази от противник, който уж е на хиляди километри разстояние. Анастасий се е страхувал от българите, които вече трайно са обитавали Тракия! Строежът е завършен през 512 г. – точно навреме, малко преди Тракия да избухне в грандиозния бунт на предвождащия българите военачалник Виталиан.

„Страшните за целия свят българи“

Да, в летописите дедите ни заслужено са наречени с прочутата фраза:

„Bulgares toto orbe terribiles“ – Страшните за целия свят българи.

Но тяхната сила не е идвала от далечна Азия. Сведения за масовото и плътно присъствие на нашите предци в най-южните части на Тракия през V и VI век (а и много по-рано) дават на практика почти всички римски летописци от онова време.

Когато Аспарух пресича Дунав през 680–681 г., той не навлиза в чужда територия. Той идва в земи, които византийските хроники век и половина по-рано вече официално и административно записват като Провинция България. Той просто обединява българите от Черноморските степи с българите, които вече държат под постоянен страх Константинопол зад Дългата стена на Тракия!

 Кръвта на Атила, Харвардското признание и тракийският код в кръвта ни

Когато съберем писмените свидетелства на античните автори с откритията на съвременната етнология и световната академична наука, завесата над „забранената древност“ пада окончателно. Мозайката се подрежда в една непоколебима цялост: българите не са пришълци на Балканите – те са нейните вековни господари [16].

1100 години история: Българите като мизи

Един от най-мощните и систематично укривани факти в официалните учебници е, че в продължение на 1100 години стотици средновековни летописци безапелационно отъждествяват българите с мизите (най-големия тракийски народ на Балканите). За византийските автори думите „българи“ и „мизи“ са били пълни синоними.

Тази писмена традиция е подкрепена от неоспоримия глас на живата култура. Етнолозите отдавна са категорични, че най-характерните, сакрални български обичаи и обреди имат чист тракийски произход:

Кукерството (древните Дионисиеви игри);

Нестинарството култ към Слънцето и Огъня);

Русалийските игри, Трифон Зарезан и Гергьовден.

Ние не просто сме наследили тези празници от „изчезналите траки“ – ние сме същите тези хора, съхранили духовния код на предците си през хилядолетията.

Кодът Атила: От гетите до цар Симеон I Велики

За да разберем защо българските владетели са имали такова огромно самочувствие пред Източната Римска империя, трябва да проследим кръвната линия на рода Дуло според античните хроники.

Според средновековните летописци Атила е гепид, а гепидите са класифицирани като готи/гети. Гетите, от своя страна, са старите трако-илири. Хронистът Йорданес изрично посочва, че бащата на Атила, както и неговият племенник – знаменитият цар Мундо, произлизат именно от гетите (траките).

Това се доказва по безапелационен начин от прочутия летопис на Комес Марцелин (534 г.), описващ събитията от 505 г.:

„...Консули Сабиниан и Теодор: Същият Сабиниан, син на Сабиниан Магнус и началник на войската, бил изпратен против гета Мундо...“ (ЛИБИ 1, стр. 313).

Писмените паметници ясно сочат: Мундо и Атила са от тракийския род на гетите! Родът Дуло е автохтонен, царствен балкански род.

 Присъдата на Харвард: Византийският император като парвеню

Точно тази грандиозна истина за директното наследство на Атила лъсва в средата на XX век в сърцето на световната наука. Прочутият академик Омелян Прицак от Университета „Харвард“, пред своята елитна научна аудитория, изрича думи, които отекват като гръм в историческата наука:

„В СРАВНЕНИЕ С ПОТОМЪКА НА АТИЛА – ЦАР СИМЕОН I, ВИЗАНТИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР Е ИЗГЛЕЖДАЛ КАТО ПАРВЕНЮ!“

Този цитат е официално публикуван в капиталния му научен труд:
Omeljan Pritsak, Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden: Otto Harrassowitz, 1955, 101 стр. (първи том на поредицата Ural-Altaische Bibliothek).

Харвардският професор улавя същината на средновековната йерархия: докато византийските императори са били често случайни хора – генерали, узурпатори и авантюристи, докопали се до трона с преврати, българските царе от рода Дуло (като Симеон I Велики) са носели в жилите си кръвта на най-древната, законна и легитимна императорска династия на Европа. Династия, чиито корени започват от тракийските гети, преминават през бича Божий Атила и се завръщат на Балканите, за да издигнат Златния век на България!

ИЗВОД:

Сглобихме историческата истина - българите не са малък, номадски епизод от VII век. Ние сме гръбнакът на средновековна Европа.

От Дунавската цивилизация и най-старото злато във Варна;

През Ватиканския хронограф от 354 г., пращащ Зиези редом с халдеите и асирийците;

През законите на Атила, пред когото Рим коленичи;

До основаването на Киев, кралските династии на Франция и Русия и триумвирата на Кормисош.

Ние сме затворили един велик хилядолетен кръг на преселения и завръщания. Нашата история е глобална, мощна и императорска. И днес е време да спрем да я шепнем – време е да я заявим гордо пред света!

Теорията на Лев Гумилев: Защо етносите не изчезват?

Как древните палеобалкански гени, бактрийско наследство и хунският военнополитически съюз се събират в едно цяло на Балканите? Отговор на този въпрос дава гениалният руски историк и етнолог Лев Гумилев в своята пасионарна теория за етногенезиса.

Гумилев пише нещо фундаментално, което обяснява как се ражда и трансформира българският народ:

„... Краят на един етнос не означава физическата гибел на неговите членове, а само разпад на системата, забвение на традициите и възможност за оцелелите индивиди да влязат в състава на други етносистеми.“

Приложено към нашата история, това правило обяснява всичко:

Когато Стара Европа и античните тракийски държави на Балканите се разпадат под ударите на Рим, хората не изчезват физически. Техният генетичен код остава тук, на място.

Когато азиатските структури в Бактрия и европейските край Черноморието преминават през катаклизми и размирици през IV век, българският държавен елит се реорганизира. Преминавайки през хунския съюз, тези пасионарни (енергични) групи се завръщат на Балканите. Те се вливат и обединяват с оцелелите местни общности, за да рестартират системата.

Българите не са се родили в нищото през 681 г. Ние сме сложна, древна и устойчива етносистема, устояла на разпада на няколко империи и съхранила ядрото си през хилядолетията.

Речник на „Забранената древност на българите“

 Държавно-правни и социални понятия

• Законът „Торе“ – Древният, свещен правен кодекс на сарматите-българи, регламентиращ вътрешния ред и международните отношения на империята.
  • Член 52: Дава право на кхана да употреби военна сила срещу всеки чужд владетел, който откаже да плати дължимия данък.
  • Член 32, ал. 4: Категорично забранява екзекуцията и убийството на военнопленници (признак на висок хуманизъм за Античността).
• Балтавар – Първоначално терминът обозначава свещения знак на владетелския род Дуло (брадвата-тризъбец). През V–VI век понятието еволюира и се превръща в официална титла, означаваща „вожд“, „върховен владетел“, „княз“.
• Триумвират – Политически съюз или съвместно управление на трима равнопоставени и еднакво мощни лидери (или държави). През 717–727 г. такъв съюз управлява Българо-византийската империя (Кормисош Дуло, владетелят на Аварите и Лъв III).
• Автохтонно население – Коренно, местно население на дадена територия, което е живяло там преди заселването на други народи. Според изследванията българите са автохтонно палеобалканско население.
• Етногенезис – Процесът на възникване, формиране, физическо и културно оформяне на един народ (етнос) от различни племенни компоненти.
• Етносистема (по Гумилев) – Сложен социално-биологичен организъм от хора, обвързани от обща традиция, език, култура и географски ландшафт. Когато държавната система на един етнос се разпадне, хората не загиват физически, а се реорганизират в нова етносистема (както българите се прераждат от траки към хуно-българи).
• Пасионарност – Термин от теорията на Лев Гумилев, означаващ извънредна вътрешна енергия, импулс и воля за действие на дадена общност, които я карат да променя околния свят, да печели битки и да изгражда империи.

Древни географски понятия (Топоними)

• Провинция България – Официално административно наименование на балканските земи на Римската империя, записано в Хрониката на Йоан от Никиу в началото на VI век (513–515 г.), доказващо масовото усядане на българите дълго преди 681 г.
• Дългата стена на Тракия (Маκρά Тείχη) – Колосално военно-отбранително съоръжение, изградено от император Анастасий (491–512 г.) на 64 км от Константинопол (от Селимбрия до Черно море), предназначено единствено да спре постоянните атаки на мизите-българи, живеещи в Тракия.
• Илирик (Илирия) – Древна военно-административна област, обхващаща западната и централната част на Балканите (днешна Хърватия, Босна, Сърбия, Албания, Северна Македония и част от Гърция).
• Мизия (Горна и Долна) – Антична област по Долното течение на река Дунав (днешна Северна България и Източна Сърбия), чието коренно население (мизите) средновековните автори в продължение на 1100 години отъждествяват изцяло с българите.
• Гъмзиград – Древен укрепен район край днешния град Видин, превърнал се в началото на VI век (505 г.) в център на трайно българско усядане под ръководството на синовете на Атила.
• Бактрия – Древна, изключително богата и високоразвита историческа област в Средна Азия (между планината Хиндукуш и река Амударя), известна в античността като „страната на хилядата градове“. Място на временно пребиваване на част от източните българи.
• Седморечие (Жетъсу) – Ключова историко-географска област в Средна Азия (днешен Източен Казахстан), укрепена от кхан Булимир през IV век, откъдето започва българският поход на запад към Поволжието.
• Бури-чай – Древното българско наименование на река Днепър (известна в античните гръко-римски източници като Данапр).
• Аскейнос – Античното наименование на Черно море, използвано в средновековните източни династични хроники.
• Аскал (Кан Дере) – Древното българско наименование на град Киев – столицата на сарматите-българи, назована „Кан Дере“ в чест на кхан Алп Бий Дере от рода Дуло.

Ключови исторически личности и династии

• Родът Дуло – Свещеният, царствен владетелски род на българите, от който произлизат Атила, Кубрат, Аспарух,  Тервел и редица европейски и киевски владетели. Знакът на рода е брадвата-тризъбец (днес герб на Украйна).
•  Булимир (Белемер) – Раннобългарски владетел от рода Буляр (началото на IV век), преминал река Волга през 350 г. и разбил армията на аланите на княз Боз Урусом.
• Княз Джока-Утиг – Последният владетел на ранното източно княжество Буляр, загинал в епична битка при отбраната на северните търговски пътища срещу настъпващите викинги.
• Княз Алп Бий Дуло – Легендарен български владетел, разбил 80-хилядната армия на Източната римска империя и убил император Валент в грандиозната битка край Адрианопол на 9 август 378 г. Погребан в Киев (Аскал) с паметник тризъбец.
• Княз Етел /Итил/ Аудан Дуло (Атила) – Владетелят, изградил най-мощната българо-хунска империя на Евразия (до 453 г.). Управлявал над 100 големи крепости и градове от Кавказ до изворите на Дунав. Пред неговия авторитет римският папа коленичи, за да спаси Рим.
• Цар Еменцар (Еменетзур / Гаази Баба) – Четвъртият син на Атила, който извежда племето садагари от Крим и става пълновластен владетел на Емуса (Балкана) в края на V и началото на VI век. Погребан в мавзолей край Севлиево, по-късно превърнат в мюсюлманско теке.
• Цар Мундо (Банджа Татра Бананд) – Племенник на Атила, син на мизийска (тракийска) принцеса от рода Дуло. Провъзгласява се за Цар на река Дунав (кулата Херта), управлява Илирия и през 532 г. с армия от българи и дакомизийци потушава кървавото въстание „Нике“ в Константинопол.
• Княз Бузан – Могъщ български владетел от края на V век, воювал срещу остготите на Теодорих Амалеца. Загива геройски през 488 г. в лютата битка при река Улка.
• Княз Заберган – Български владетел, организирал през 558 г. мащабен поход и нападнал директно стените на Константинопол, за да принуди Византия да плаща дължимия данък.
• Княз Асен I Велики Кормисош Дуло – Български владетел (717–727 г.), оглавил Българо-византийската империя чрез равнопоставен триумвират с Аварския каганат и император Лъв III Исавър.
• Царица Боатрикс (Бориса-Бориска) – Българска царица, поела управлението на град Аскал (Киев) след смъртта на съпруга си княз Болкх през 528 г.
• Княгиня Олга-Елена – Дъщеря на българския цар Симеон I Велики, станала княгиня на Киевска Рус след брака си с княз Игор, пренесла българската държавност, писменост и християнство на север.
• Княгиня Анна Ярославна – Правнучка на княгиня Олга и потомка на рода Дуло, станала кралица на Франция през 1049 г. след брак с крал Анри I.

Антични автори, източници и изследователи

• Анонимен латински хронограф (354 г.) – Римски летописен сборник, пазен във Ватиканската библиотека, съдържащ най-ранното директно писмено споменаване на името ни в Европа: „Ziezi ex quo Vulgares“ (Зиези, от когото са българите), поставяйки ни сред древните народи на Сим.
• Комес Марцелин (VI в.) – Изтъкнат византийски хронист. Неговите записки съдържат безценни данни за българите: описва смазващата ни победа над генерал Арист при река Цурта (499 г.) и изрично нарича цар Мундо с името „гета“ (тракиец).
• Павел Дякон (VIII в.) – Бенедиктински монах и хронист на лангобардите. Документира битката при река Улка и смъртта на княз Бузан, както и победата на българите над лангобардския крал Агелмунд в Карпатите.
• Козма Индикоплевс (VI в.) – Пътешественик и географ, автор на „Християнска топография“ (Книга III), където изброява българите сред най-ранните християнизирани народи в света, редом с херулите и илирите.
• Захарий Ритор (VI в.) – Сирийски църковен историк, описващ българите (burgar) като уседнал народ с развити градове около Кавказ и Черно море.
• Анастасий Библиотекар (IX в.) – Ватикански библиотекар и хроникьор, автор на знаменитото признание, че през 498 г. „българите необезпокоявано си бродеха между Илирик и Тракия, преди още светът да разбере за тях“.
• „Херварарсага“ (Hervarar saga) – Древен скандинавски средновековен епос, в който ехото от IV–V век е запечатало подвизите на българите като могъщи воини на Севера.
• Проф. Ганчо Ценов (1870–1949) – Бележит български историк, основоположник на тезата за автохтонния (местен, палеобалкански/тракийски) произход на българския народ.
• Акад. Омелян Прицак (1919–2006) – Световноизвестен професор от Университета „Харвард“, автор на монографията „Именникът на българските князе и езикът на прабългарите“ (1955 г.), доказал пред световната наука кралското превъзходство на рода Дуло пред византийските узурпатори.
• Акад. Йордан Стойлов Иванов – Виден български учен и изследовател, приложил научния метод на биолокацията (радиоестезия) за енергийно засичане на земните пластове, чрез който съвместно с Илия Зографов разкрива мощите на цар Еменцар в мавзолея Гаази Баба край Севлиево.

---

• Бактрия (Бактрийци) – Древна и изключително богата историческа област в Средна Азия (между Хиндукуш и Амударя), известна като „страната на хилядата градове“. Имала е напреднала култура, градове, занаяти и металургия.
• Анонимен хронограф от 354 г. – Важен древноримски летопис, съставен малко след като християнството става официална религия в Римската империя. Съдържа най-ранното писмено споменаване на името „българи“.
• Етногенезис – Процесът на възникване, оформяне и развитие на един народ (етнос) от различни племенни и културни компоненти.
• Етносистема (по Гумилев) – Сложен организъм от хора, традиции, култура и ландшафт, който функционира като едно цяло. Когато държавната система се разпадне, хората оцеляват и изграждат нова система.