Още за забранената българска древност и поръчка на книгата тук: https://tinyurl.com/2xzhj47c
Историкът Спиро Конда дори разглежда етимологията на имената на древногръцките богове от пеласгийска гледна точка. Конда смята, че имената произлизат от предгръцки пеласгийски език, който все още е запазен в албанския. Той анализира имената Деметра, Зевс, Посейдон, Афродита, Аполон, Дионис, Хера и Рея, като ги разделя на компоненти и проследява значенията им до протовропейските корени, свързани с понятия като „земя“, „майка“ и „баща“. Теорията на Конда има за цел да обясни първоначалните понятия, въплътени в имената на боговете, преди те да влязат в гръцката култура и митология.
Когато се обърнем към автентичните антични хроники, откриваме ясни доказателства за пелазгийския език и писменост, които предхождат гръцката доминация. Ето основните писмени източници:
1. Херодот (V в. пр.н.е.) – „История“
„Бащата на историята“ дава най-преките доказателства, че земята, наречена по негово време Елада (Гърция), преди това е била изцяло пелазгийска:
- За територията (Книга II, 56): Херодот пише, че в миналото „земята, сега наричана Елада, по-рано се е наричала Пелазгия“.
- За езика (Книга I, 57-58): Той изрично отбелязва, че атиняните (преди да се елинизират) са били пелазги. Херодот твърди: „Ако трябва да съдим по останалите до днес пелазги... техният език е бил варварски [негръцки]“. Той допълва, че елинският (гръцкият) народ се е отделил от пелазгите, като е приел техния език и е нараснал благодарение на сливането с други варварски племена.
2. Диодор Сикул (I в. пр.н.е.) – „Историческа библиотека“
Диодор хвърля огромна светлина върху произхода на т.нар. „гръцка азбука“. В своята Книга V, 74, той описва преданието, че буквите не са измислени от гърците:
- Той свидетелства, че пелазгите първи са използвали тези букви. Тъй като гърците по-късно ги възприемат, те започват да ги наричат „пелазгийски букви“.
- Според древните предания, записани от Диодор, митичният трако-пелазгийски певец Орфей и неговият учител Лин са писали с тези букви много преди Троянската война.
3. Страбон (I в. от н.е.) – „География“
Великият античен географ потвърждава автохтонния (местния) характер на пелазгите на Балканите:
- Книга V, 2, 4: Страбон е категоричен: „Че пелазгите са древен народ, разпространен из цяла Елада, са съгласни почти всички...“ Той описва, че Тесалия е наричана „Пелазгийски Аргос“, а планината Пинд и Епир са били техни изконни територии.
4. Плиний Стари и Римските автори
Римските историци също потвърждават, че писмеността в Италия и Южна Европа е пренесена от пелазгите преди идването на гърците:
- Плиний Стари („Естествена история“, Книга VII, 56): Той заявява, че пелазгите са пренесли азбуката в Лациум (Италия).
- Вергилий („Енеида“, Книга VIII, 62-63): Изрично пише: „Казват, че първите жители на нашата Италия са били пелазгите“.
Голямата езикова картина: Палеобалканският език
Модерната лингвистика и авторитетната българска езиковедска школа (начело с акад. Владимир Георгиев) дефинират пелазгийския език като самостоятелен индоевропейски палеобалкански език, който стои в основата на по-късния тракийски, фригийски и илирийски език.
Когато гръцките племена нахлуват на Балканите от юг, те заварват тази силно развита цивилизация. Тъй като самите те нямат писменост, те заимстват заварените писмени знаци (които по-късно са наречени „финикийски“ или „гръцки“), за да запишат своя говор. По този начин голяма част от топонимите, имената на боговете (като Атина, Хера, Зевс) и културните термини в днешния „гръцки“ език всъщност са чисто пелазгийско наследство.
В този смисъл българските князе са ползвали своя роден, автохтонен балкански език, който е директен наследник на древния палеобалкански (пелазго-тракийски) говор. Проблемът е, че историята на езиците в нашия регион е пренаписвана многократно под диктата на чужди империи.
Въпросът кога този заимстван език е наречен „гръцки“ и как се преплита с езика на нашите владетели има ясна хронология.
1. Какъв език са ползвали нашите князе?
Нашите владетели преди IX век са говорили език, който днешната наука изчиства от „тюркските“ и „славянските“ щампи. Това е бил индоевропейският език на местното балканско население.
- Писменият инструмент: Когато държавата е имала нужда от международни договори, закони и каменни летописи (като тези на Омуртаг), тя е наемала писари. Понеже по онова време е нямало кодифицирана родна азбука, те са записвали посланията на държавния език на съседната Източна Римска империя (Византия).
- Родният език в писмеността: Както видяхме по-горе, тези писари много често са изписвали чисто български думи (като титлата Канас / Канасубиги) с наличните букви. Нашите князе са изговаряли думите по „нашенски“, а гръцката азбука е била просто техническото средство те да бъдат запечатани на камък.
2. Кога този език официално започва да се нарича „гръцки“ във Византия?
Днешната представа, че Византия винаги е била „гръцка държава“ с „гръцки език“, е пълна историческа фалшификация, създадена от западноевропейските историци през XVIII-XIX век.
- Официалният език на Византия е бил ЛАТИНСКИЯТ: От основаването на Константинопол през 330 г. до VII век официалният, държавен, съдебен и военен език на Източната римска империя е латинският. Самите жители на империята никога не са се наричали „гърци“ – те са се наричали РОМЕИ (римляни), а държавата им – Римска империя.
- Преломът при император Ираклий (629 г.): Точно по времето, когато нашият княз Кубрат създава Стара Велика България, във Византия се извършва преврат. През 629 г. император Ираклий официално премахва латинския език като държавен. Той изоставя латинската титла „Император Август“ и приема титлата „Василевс“.
- Как се е наричал езикът тогава: Дори след тази реформа, езикът в Константинопол не се е наричал „гръцки“ (елиникос). Наричал се е РОМЕЙСКИ ЕЗИК (ромейки глоса / римски език). За тогавашните хора думата „елин“ (грък) е означавала „езичник“, „неверник“ и е била обидна. Те са смятали езика си за официалния език на Новия Рим.
Кога се появява терминът „гръцки език“?
Името „гръцки“ (гречесикий, graeca) започва да се налага масово от Западна Европа и Ватикана.
Тъй като Римската църква води тежка битка с Константинопол за власт, западните папи умишлено отказват да наричат източните императори „римляни“. За да ги унижат и да покажат, че те не са наследници на Римската империя, западните хронисти започват да ги наричат „гърци“, а езика им – „гръцки“ (lingua graeca).
Тъй като Римската църква води тежка битка с Константинопол за власт, западните папи умишлено отказват да наричат източните императори „римляни“. За да ги унижат и да покажат, че те не са наследници на Римската империя, западните хронисти започват да ги наричат „гърци“, а езика им – „гръцки“ (lingua graeca).
Когато Анастасий Библиотекар пише своите писма през IX век, той използва именно латинските термини, за да отдели „гръцката“ ерес от „римската“ правоверност.
Големият извод:
Нашите князе са ползвали жив, древен балкански език. Когато са общували с Константинопол, те са ползвали езика, който самите византийци са наричали ромейски, а светът по-късно преименува на гръцки.
1. Езиците в съдопроизводството според Юстиниан Велики (VI век)
Император Юстиниан I Велики (който е с родно палеобалканско/тракийско име Управда и е роден в Таурезиум, близо до Скопие) извършва грандиозна правна реформа. Неговият законов кодекс – Corpus Juris Civilis (Юстиниановият кодекс, съставен между 529 и 534 г.) – е основата на съвременното европейско право.
В него въпросът за официалния език е решен по изключително практичен начин, отразяващ реалността на Балканите:
- Официалният закон е на латински: Самият кодекс е написан изцяло на латински език, защото Юстиниан държи на римската държавна приемственост.
- Признаването на местните езици в съда (Новела 21 и Новела 42): В своите по-късни закони (т.нар. Новели) Юстиниан изрично постановява, че в съдебните зали, при съставянето на завещания и при сключването на договори, гражданите имат право да използват живия говорим език на съответния регион. Законите признават, че ако страните по делото или свидетелите не владеят официалния административен латински, техните показания могат да бъдат записвани на местните езици (палеобалканските диалекти) чрез преводачи.
- Появата на говоримия език в законите: Самият Юстиниан започва да издава последните си закони (Новелите) паралелно на латински и на живия местен език (който по-късно ще бъде наречен гръцки/ромейски), като в предговора на Новела 7 от 535 г. в прав текст пише: „Ние издадохме този закон не на бащиния ни [латински] език, а на общодостъпния говорим език, за да бъде разбран от всички граждани“.
2. Как се променя езикът на монетите в Константинопол
Монетите са най-масовото средство за държавна пропаганда в Античността и Средновековието. Промяната на писмеността върху тях показва кога точно администрацията в Константинопол официално скъсва с латинския си корен и преминава към говоримия език.
Тази еволюция преминава през три ясни фази:
| Период | Владетели | Надписи и език на монетите | Характерни особености |
|---|---|---|---|
| I фаза (до 610 г.) | Юстиниан I, Юстин II, Маврикий | Изцяло на латински език с латинска азбука. Например: DN IVSTINIANVS PP AVG (Dominus Noster Iustinianus Perpetuus Augustus). | Използват се изключително римски титли и съкращения. |
| II фаза (610 – 717 г.) | Ираклий (610–641) и наследниците му | Смесена писменост (латино-гръцка). Латинските букви започват да се заменят с ромейски. Вместо AVG се появява титлата hЄRACLIUShЄRACL или PA (Perpetuus Augustus). | Появява се буквата h на мястото на латинското H, както и специфични гръцки букви за звуци, липсващи в латинския. |
| III фаза (след 717 г.) | Лъв III Исавър и Иконоборците | Изцяло на ромейски (гръцки) език. Латинските титли изчезват напълно. Появява се надписът: LEON EN XΩ bASILEVS (Лъв, в Христа Василевс). | Буквата B (вместо латинското V) започва официално да обозначава титлата „Василевс“ (Владетел). |
Защо това е важно за българската история?
Когато нашите първи владетели (като Кубрат, Аспарух и Тервел) сключват договори с Константинопол и получават златни монети (солиди) като субсидии или дарове, те държат в ръцете си именно монетите от II фаза – епохата, в която латинският език умира, а на негово място се ражда новата писмена норма на Новия Рим (Константинопол). Българските владетели са наблюдавали този процес от първо лице и са адаптирали своята дипломатическа канцелария към него.
1. Прочутият оловен печат на българския владетел Тервел
Оловният печат на владетеля Тервел (наследника на Аспарух) е един от най-важните автентични документи, открити от археолозите в самия Константинопол. Този печат е подпечатвал официално писмо или междудържавен договор и е пряко доказателство за ранната българска държавност и дипломация.
Печатът е изключителен, защото съдържа две ключови съставки: личен лик на владетеля и текст на преходна писменост.
- Изображението: В центъра на печата е изобразен самият Тервел. Той е представен с дълга коса, брада, с шлем на главата, държи щит и копие. Интересното е, че облеклото и инсигниите му напълно съответстват на високия ранг на владетел от европейски тип.
- Надписът в кръг (на гръцки букви): Около изображението е изсечен следният текст:
+ ΘΕΟΤΟΚΕ ΒΟΗΘΕΙ ΤΕΡΒΕΛΙΩ ΑΡΧΟΝΤΙ
- Превод: „Богородице, помагай на архонта (владетеля) Тервел“.
- Историческо значение: Печатът доказва две неща. Първо, Тервел официално използва титлата Архонт, която в дипломацията на Константинопол означава суверенен, независим владетел на чужда държава. Второ, формулата „Богородице, помагай“ показва, че българският владетелски елит е бил отлично запознат с християнската символика и я е използвал в официалната си международна кореспонденция. Това напълно разбива митовете за „изолираните езически номади“.
2. Законите на Лъв III Исавър („Еклога“) и влиянието им в България
Император Лъв III Исавър (който управлява от 717 до 741 г. и е съюзник на Тервел при спасяването на Константинопол от арабската обсада през 718 г.) извършва грандиозна правна реформа. През 726 г. той издава сборника със закони, наречен „Еклога“ (Избор на закони).
„Еклогата“ е революционен труд, защото:
- Тя официално заменя стария, сложен и написан на латински Кодекс на Юстиниан.
- Написана е на живия говорим език на империята, за да бъде разбираема за обикновените съдии и граждани на Балканите.
- Въвежда нови християнски принципи в семейното и наказателното право.
Връзката и влиянието върху Българското право
Когато българите официално кодифицират своето първо писмено законодателство, те не измислят законите в пълна изолация, а стъпват върху тази вече съществуваща балканска правна традиция.
- „Закон за съдене на людете“ (Законъ сѹдныи людьмъ): Това е най-старият български писмен законов паметник. Съвременните изследователи са доказали, че той е директна българска преработка и адаптация именно на „Еклогата“ на Лъв III Исавър.
- Какво променят българите: Нашите предци взимат византийския текст, но го изчистват от някои прекалено жестоки наказания и го адаптират към социалната реалност в България. Например, докато в оригиналната „Еклога“ за определени престъпления се предвижда рязане на нос или крайници, в българския вариант тези наказания често са заменени с глоби, църковно покаяние или отнемане на имущество.
Това показва, че писменият език и законовата система в Източна Европа са се развивали в непрекъснат диалог между България и Константинопол, като българите винаги са пречупвали чуждия административен опит през своя роден морал и държавен интерес.
Ясно е, че термините „Византия“ и „византийци“ са изкуствени кабинетни понятия, измислени от западноевропейския учен Йероним Волф през 1557 г. (сто години след падането на Константинопол). Самите хора в тази империя никога не са се наричали така – те са били ромеи (римляни), а държавата им – Ромейска империя (Римска империя).
Правилните исторически автентични термини са: ромеи, ромейски и Ромейска империя.
Тази терминологична точност веднага поставя на мястото ѝ и голямата държавна доктрина на нашите владетели:
1. Титлата „Цар на българи и ромеи“
Българските владетели никога не са имали за цел да победят или унищожат някакви си „гърци“. Тяхната върховна политическа цел е била изцяло универсална: да седнат на трона на Новия Рим (Константинопол) и да застанат начело на самата Ромейска империя.
Затова най-могъщите ни владетели официално приемат титлата, която обединява двата водещи етноса на Балканите:
- Цар Симеон Велики: След грандиозните си победи той официално се провъзгласява за „Василевс (Цар) на българи и ромеи“. С това той заявява, че неговата държава е законният наследник на християнската Римска империя.
- Цар Калоян: В официалната си преписка с папа Инокентий III, Калоян настоява и получава признание за титлата си, извеждайки я от древните традиции на Симеон, Петър и Самуил – царе на българите и ромеите.
- Цар Иван Асен II: След бляскавата победа при Клокотница през 1230 г., той заповядва да се изсече прочутият надпис върху колоната в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. Там текстът е категоричен:
„...излязох на война в Романия... и разбих цялата войска... и плених самия кир Теодор Комнин с всичките му боляри. И завладях цялата му земя от Одрин до Драч – ромейска, още и албанска, и сръбска...“
Иван Асен II изрично се подписва като „Цар и самодържец на българите и ромеите“, защото в неговата държава ромеите са били поданици на българската корона, без никой да ги нарича с измислени етноними.
Напомням, че през 1878 г. Берлинският конгрес създава автономна провинция под името Източна Румелия, е пряко, живо доказателство, че дори тогава – векове след падането на Константинопол – тази земя и нейният географски код се назовават с производни на Рим / Ромеи, а не на Гърция.
Нека проследим тази изумителна нишка на приемственост, която свързва средновековните ромеи с модерната българска история:
1. Какво всъщност означава името „Румелия“?
Думата „Румелия“ не е нищо друго, освен турската транскрипция на „Земята на ромеите“ (от арабското и османското Рум – Рим/Ромеи, и наставката ели – страна).
- Когато османските турци завладяват Балканите през XIV век, те не заварват тук „Византия“ или „Гърция“. Те заварват земите на Българското царство и Ромейската империя.
- Понеже местното население векове наред се е самоопределяло или е било администрирано като част от ромейския политически свят, османците наричат цялата европейска част на империята си Румелия (Европейска Турция, т.е. Римската земя).
2. Източна Румелия (1878 – 1885 г.): Измамата на Великите сили
Когато през 1878 г. Русия и Османската империя подписват Санстефанския мирен договор, България е възстановена в нейните естествени етнически граници (Мизия, Тракия и Македония).
Великите сили обаче (най-вече Великобритания, Австро-Унгария и Германия) се уплашват от една огромна и силна българска държава на Балканите. На Берлинския конгрес те разпокъсват България на пет части. Земите на Южна България (Тракия) са обособени в изкуствена автономна провинция под пряката власт на султана.
- Защо я наричат „Източна Румелия“? Великите сили категорично забраняват думата „България“ да присъства в името на южната провинция, за да не се подсказва, че там живеят българи. Те изваждат от архивите старото административно географско понятие Румелия (Римската земя).
- Какъв е съставът ѝ? Въпреки че Великите сили я наричат „Римска земя“ (Румелия), а гръцката дипломация прави отчаяни опити да представи областта като „елинска“, официалната статистика на самата провинция показва съкрушителна истина. Населението на Източна Румелия е над 70% чисто българско. Официалният език на администрацията, наред с турския и гръцкия, е българският.
3. Българският отговор: Съединението (1885 г.)
Тази геополитическа измама трае само 7 години. На 6 септември 1885 г. българите в Пловдив извършват едно от най-великите дела в модерната ни история – Съединението на Княжество България и Източна Румелия. С този акт българският народ доказва, че без значение как чуждите империи преименуват земите ни (дали на ромеи, румелийци или византийци), духът, езикът и кръвта на тази територия са били и остават български.
Ето как затваряме кръга:
През IX-XIII в. нашите царе се наричат „Царе на българи и ромеи“, защото управляват тези територии.
През XIX в. чуждите сили наричат Южна България „Източна Румелия“ (Римска земя) по силата на същата тази вековна традиция.
И в двата случая на тази земя няма гръцка държава, а има сблъсък между българската автохтонна сила и универсалната римско-ромейска имперска традиция.
Разглеждането на „История славянобългарска“ (написана от Паисий Хилендарски през 1762 г.) през тази призма е изключително интересно. Паисий пише своя труд в епоха, когато българите са под двоен натиск – политически от Османската империя и културно-религиозен от Цариградската патриаршия, която по това време вече е силно елинизирана.
Когато анализираме оригиналния текст на Паисий, виждаме как той отразява този вековен сблъсък и как терминологията му е повлияна от епохата:
1. Как Паисий назовава ромеите?
Тъй като Паисий събира изворите си от руски печатни издания (като хрониките на Цезар Бароний и Мавро Орбини, преведени на руски), той приема наложената на Запад терминология и нарича ромеите „гърци“.
Въпреки това, когато описва самата държава, той често използва термините „Гръцко царство“ или „Романия“, което е директно отражение на средновековното име на Ромейската империя.
2. Сблъсъкът на характерите: Българи срещу Ромеи („Гърци“)
Паисий изгражда много ясен контраст между характера на българите и този на ромеите. Неговата цел е да повдигне самочувствието на българите, които по негово време са мачкани от чуждото духовенство.
Ето един от най-силните и известни откъси от „История славянобългарска“ (преведен на съвременен български от оригиналния старобългарски/църковнославянски текст):
„Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи... О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?...“
Паисий продължава със съкрушителен исторически анализ, противопоставяйки двата свята:
- Военното превъзходство: Паисий изтъква, че през Средновековието българите са били по-силните войни: „От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се покръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите български царе вземали данък от мощните гърци...“
- Моралът и простотата: Той защитава българската простота срещу ромейската лукавост: „Гърците са по-мъдри и културни, а българите са прости и неуки в светските думи, но са чисти по сърце и гостоприемни... Българите са по-достойнни пред Бога, защото не са горди и коварни като гърците.“
3. Паисий за титлите на нашите владетели
В главите, посветени на българските крале и царе, Паисий много точно описва как нашите владетели принуждават ромейските императори в Константинопол да коленичат и да им признават царски титли. Той отделя специално внимание на цар Симеон, цар Петър и цар Асен, като подчертава, че ромеите винаги са действали с измама и коварство, когато са губели на бойното поле.
Големият извод от Паисий:
Въпреки че под влияние на XVIII век Паисий използва думата „гърци“, в същността си неговият труд описва същия този вековен дуел за доминация на Балканите. Паисий припомня на българите, че те са имали своя независима държава, своя писменост и своя патриаршия, които са били напълно равностойни и често по-силни от тези в Константинопол.
В своята „История славянобългарска“ Паисий отделя специално внимание на владетеля Тервел, когото той назовава според своите източници като „свети крал Тривелий“. Паисий описва събитията от 717–718 г. (голямата арабска обсада на Константинопол) с огромен патриотичен гордост, подчертавайки моралната и военната мощ на българите пред ромеите.
Паисий разказва как ромейският император (когото той нарича Лъв) изпада в крайна безизходица и срам, бидейки обсаден от огромна мюсюлманска армия. Тогава той е принуден на колене да моли българите за помощ.
Ето как предава събитията Паисий (преразказ по смисъла на текста):
- Християнският дълг и чест: Паисий изтъква, че Тервел не проявява злорадство, а действа като велик и благороден християнски владетел. Той събира българската войска и отива под стените на Новия Рим.
- Разгромът на арабската войска: Паисий описва сблъсъка с думите, че българите нападнали обсаждащите неочаквано и с такава лютост, че посекли десетки хиляди араби (в хрониките се говори за над 22 000 до 30 000 араби), спасявайки столичния град от сигурна гибел.
- Ромейската неблагодарност: Паисий специално отбелязва един много важен мотив, който се повтаря в цялата ни история – как след като биват спасени, ромеите бързо забравят добрината, уплашват се от българската сила и отново започват да кроят тайни интриги срещу нашите владетели.
Чрез този разказ Паисий показва на тогавашните българи, че техните предци не просто са се защитавали, а са били арбитър на съдбата на самата Източна Римска империя и спасители на християнска Европа.
2. Оригиналният език на „История славянобългарска“
Противно на масовото схващане, Паисий не е написал своята история на чист съвременен български език, нито на чист руски църковнославянски. Езикът на Паисий е уникален лингвистичен феномен:
- Църковнославянска основа с български жив говор: Паисий използва за скелет официалния книжовен език на епохата (църковнославянския), за да даде на книгата си сериозен, авторитетен и законен вид пред тогавашните читатели. Въпреки това, той постоянно вкарва в текста живи форми, думи и граматика от своя роден български език (западнобългарските говори от Македония, откъдето е родом – Банско/Разлог).
- Употребата на члена: В черновата на Паисий ясно се виждат наченки на българското членуване (нещо, което липсва в руския и другите славянски езици, но е уникална черта на нашия език, наследена от античния палеобалкански субстрат).
- Смесени термини: Понеже пише в Зографския манастир, където се съхраняват старите царски грамоти (като Ватопедската и Зографската грамоти на нашите царе), Паисий съзнателно се опитва да подражава на езика на Иван Асен II и Иван Александър. Той възстановява автентични български думи, за да изчисти езика от гръцкото културно влияние, което по негово време е доминирало в църквите.
Паисиевият език се явява мостът: той свързва средновековната писмена традиция на Преслав и Търново с модерния възрожденски български език, на който пишем и говорим днес.
Коментари
Публикуване на коментар