СТОЛИЦАТА НА ЦАР САМУИЛ НА ОСТРОВ СВ. АХИЛ И БЪЛГАРИТЕ В ДНЕШНА АЛБАНИЯ

Дуклянската летопис (известна още като Летопис на Дуклянския поп, Летопис на Дуклянския презвитер или Барски родослов) е средновековна хроника и най-старият писмен историко-литературен паметник на Южното  приморие.

Смята се, че е съставен през втората половина на XII век (около 1150–1180 г.) в град Бар (днешна Черна Гора) от анонимен свещеник от Барската архиепископия.

Ето основните акценти, структура и значение на този документ:

1. Произход и език

• Оригиналът и преводите: Авторът сам отбелязва в увода, че е превел текста от „славянско писмо“ на латински език. Оригиналът е изгубен, а днес хрониката е запазена в латински преписи от XVII век, както и в италиански превод на историка Мавро Орбини от 1601 г. в книгата му „Царството на славяните“ (Il regno degli Slavi). 
• Хърватска редакция: Съществува и т.нар. Хърватска хроника – превод или адаптация на ранен етап от текста на старохърватски език, открит в началото на XVI век. 

2. Структура и съдържание

Летописът обхваща събития от V до средата на XII век и се дели условно на три основни части: 

1. Готско-словенска генеалогия: Авторът погрешно смесва готите и слОвените, представяйки ги като един народ, и изброява техните митични и ранни владетели. 
2. Житие на Свети Йоан Владимир: Най-ценната литературна част, описваща живота, любовта с Косара (дъщеря на българския цар Самуил) и мъченическата смърт на дуклянския княз Йоан Владимир през 1016 г.. 
3. Хроника на Дукля: Летопис на събитията в Дуклянското (Зетското) княжество през XI и XII век, съдържащ по-достоверни исторически данни за борбите за власт.

3. Значение за българската история

Въпреки че летописът съдържа много легендарни елементи и хронологични неточности, той е важен извор за историята на Балканите и българите: 

• Споменаването на българите и река Волга: В началото на текста се разказва как по времето на крал Бладин, народ на име вулгари (българи), идващ от река Волга, заема земите на Сирмиум и Долна Мизия. 
• Връзките с цар Самуил: Летописът описва подробно походите на цар Самуил в сръбските и приморските земи, пленяването на княз Владимир и последвалата сватба с Теодора Косара. 

Ако се интересувате от конкретен детайл от Летописа, моля посочете:

• Искате ли да научите повече за легендата за Владимир и Косара?
• Интересуват ли ви конкретните пасажи, описващи българите и техния произход?
• Търсите ли информация за историческата достоверност на кралските списъци в него?

Дуклянската летопис е обект на сериозни научни спорове, тъй като съчетава реални исторически събития с местни легенди, народни предания и съзнателни политически митове. Поради тази причина нейната историческа достоверност се оценява като изключително ниска за събитията преди XI век и сравнително по-надеждна за събитията от края на XI и XII век, на които авторът е съвременник или разполага с близки до епохата свидетелства.

Конкретни пасажи от Летописа

Ето ключовите пасажи от латинския текст на летописа (в превод), които вълнуват най-силно балканската и българската историография:

1. Пасажът за произхода и идването на българите (Глава V)

Това е един от най-цитираните и същевременно объркващи пасажи, в който авторът смесва прабългари и хуни:

„По времето на крал Бладин... се надигна безчислено множество народ откъм голямата река Волга, по която и получиха името си – вулгари (българи). Те, заедно с жените и децата си, преминаха река Дунав и нахлуха в Сирмиум и Долна Мизия. [...] Понеже говореха сходен език (със славяните), те се съединиха с тях и станаха един народ.“

• Проблемът: Авторът правилно свързва името на българите с река Волга (традиционна средновековна етимология) и отбелязва езиковата и етническа асимилация между славяни и българи. Времевата рамка обаче е напълно объркана – събитието е поставено векове преди реалното основаване на Дунавска България през 681 г.

2. Разделянето на кралството на „Бяла“ и „Червена“ Хърватия (Глава IX)

В този пасаж се описва легендарният събор на средновековното кралство в полето на Дувно (Далмация), свикан от митичния крал Светополк:

„След това... той раздели провинциите на своето кралство: на крайморските региони, които се простират от град Дувно до Сплит, даде името Бяла Хърватия (Croatia Alba). А от същия град до град Драч нарече Червена Хърватия (Croatia Rubea). Вътрешните земи нарече Сърбия (Surbia), която раздели на две провинции: Босна и Рашка.“

• Проблемът: Терминът „Червена Хърватия“ (включващ Дукля) се среща единствено в този извор. Повечето историци смятат, че това е по-късна геополитическа конструкция или отзвук от ранното разселване на хърватски племена на юг, но териториалното разделение не съответства на византийските извори от същата епоха (напр. Константин Багренородни).

3. Пасажът за похода на цар Самуил и Йоан Владимир (Глава XXXVI)

Най-дългият и фактологично богат пасаж, описващ българското надмощие в края на X век:

„В онези дни се издигна някой си Самуил, който се нарече цар на българите. Той събра голяма войска и навлезе в земите на Далмация, срещу крал Владимир... Самуил плени Владимир и го изпрати на заточение в Преспа... Но дъщерята на Самуил, Косара, подтикната от Светия Дух, отиде при баща си и измоли Владимир за съпруг... Самуил му върна кралството и му даде цялата земя на Драч.“

II. Историческа достоверност и критика

Историците разделят хрониката на три нива на достоверност:

Част от Летописа	Период / Тема	Степен на достоверност	Оценка на историците
Ранна част (Глави I–XX)	V – IX век (Готи, ранни славяни)	Изключително ниска (легендарна)	Авторът съзнателно смесва готи и славяни (т.нар. готска хипотеза). Владетелите от този период са анахронични, измислени или събирателни образи от народния епос.
Средна част (Глави XXI–XXXVI)	X – XI век (Самуил, Владимир, Воислав)	Смесена (полулегендарна)	Събитията са реални (войните на Самуил, византийското завоевание), но хронологията е изкривена. Текстът за Владимир и Косара е преразказ на изгубено житие, а не сух исторически документ.
Късна част (Глави XXXVII–XLVII)	Край на XI – XII век (История на Дукля)	Висока (документална)	Най-ценната част. Описанието на вътрешните борби в Дуклянското кралство, имената на жупаните и намесата на Византия съвпадат с гръцки и латински извори от епохата.

Защо летописът е ненадежден за ранната история?

1. Политическа поръчка: Хрониката е написана с цел да легитимира независимостта на Дуклянската (Барска) архиепископия и да докаже древното право на местната династия да управлява тези земи. Затова миналото е „разкрасено“.
2. Липса на писмени извори: Авторът е ползвал предимно устни предания, песни и легенди за ранния период, което е довело до сливане на личности, живели през векове една от друга.
3. Религиозна украса: Тъй като авторът е духовно лице, събитията често се обясняват с „Божията воля“, видения или чудеса, което измества реалните политически и икономически причини.

1. „Славяни“ или „Словени“ в Летописа?

Оригиналният славянски текст (ако е имало такъв) е изгубен. Всички оцелели преписи и преводи са на латински и италиански. 

• В латинските преписи: Използва се латинският корен Slavi или Sclavi. Официалното заглавие на хрониката в латинската традиция е "Regnum Slavorum" („Кралството на славяните“).
• В италианския превод (Мавро Орбини, 1601 г.): Заглавието е преведено като "Il regno degli Slavi". [1, 2, 3, 4]

Как се превежда на съвременните езици?

Когато латинското Slavi / Sclavi се превежда на съвременните южнославянски езици, се появява разликата, която отбелязвате:

• На съвременен български език терминът традиционно се превежда като „славяни“.
• На сръбски, хърватски и черногорски език (в чиито научни среди летописът се изследва най-интензивно) думата се изписва и изговаря като „Словени“ (Sloveni / Slaveni). [1]

Исторически погледнато: Самите средновековни славяни са наричали себе си със самоназванието „словени“ (хора на словото, които се разбират помежду си, за разлика от „немците“, които са неми). Преминаването на буквата „О“ в „А“ (славяни) в българския и руския език е по-късен книжовен процес, повлиян от идеята за „слава“. Следователно, ако търсим автентичния средновековен дух на устното предание, залегнало в основата, по-коректно е да се мисли за словени. 

2. „Готската теория“ – защо авторът нарича славяните „готи“?

В първите глави на Летописа авторът съвсем директно заявява, че готи и славяни/словени са един и същ народ. Той пише, че от север пристигат готите, водени от трима братя (Бруто, Тотила и Остроил), които завладяват Далмация. След това добавя: „Понеже говореха сходен език, те се съединиха със славяните и станаха един народ.“ [1, 2]

Тази теория е напълно недостоверна от лингвистична и историческа гледна точка (готите са германско племе, а славяните – индоевропейска група с коренно различен език). Историците обясняват защо Дуклянският поп е създал тази измислица: [1, 2]

1. Терминологично объркване от миналото: Авторът е ползвал по-стари западни хронисти. В Западна Европа дълго време всички варвари, които нападат Римската империя от север и изток, са наричани с обобщаващото име „готи“ или „гети“.
2. Търсене на древен престиж: През Средновековието е било изключително важно за една нова държава или династия да докаже, че има „древни и славни“ корени. Готите са народът, превзел Рим. Припознавайки ги за свои предци, дуклянските владетели са искали да покажат, че правото им над Далмация е старо и законно, а не че са „просто заселници“ от VII век.
3. Политическа идеология на Приморието: Тази „гото-славянска“ теория не е измислена само от Дуклянския поп. Тя е била много популярна в Далмация (в Сплит и Бар) през XII–XIII век. Чрез нея местната католическа църква се опитвала да защити правото си да служи на славянски език, твърдейки, че това право им е дадено още от времето на „древните готски крале“. [1]

• 
  
• 
  
• 
  

За да разберем къде Дуклянската летопис отразява истината и къде навлиза в сферата на художествената измислица и политическия мит, най-важно е да я съпоставим с Йоан Скилица (основният византийски историк за епохата), както и с добавените по-късно бележки на епископ Михаил Деволски.

По-долу е представена директна съпоставка на ключовите събития според различните източници:

Сравнителен анализ на историческите извори

Историческо събитие / Елемент	Разказът на Дуклянската летопис (XII в.)	Разказът на Йоан Скилица (XI в.)	Бележките на Михаил Деволски (XII в.)	Историческа реалност (Модерен научен консенсус)
Титлата на Самуил	Нарича го цар на българите (Samuhel... qui se regem appellavit), но го представя като узурпатор и „натрапник“.	Нарича го „архонт“ (владетел) на българите, отказвайки да признае царската му титла (официална византийска позиция).	Поправя Скилица и изрично допълва, че Самуил е коронован за цар от папата в Рим.	Самуил е легитимен български цар (коронован около 997 г.), чиято държава е директно продължение на Първото българско царство.
Походът срещу Дукля (998 г.)	Самуил напада Дукля. Княз Владимир се оттегля в планината Облик, но е предаден от местен жупан и пленен.	Скилица изобщо пропуска този поход в детайли, концентрирайки се върху войните на Василий II на Балканите.	Допълва Скилица с информация за географските ширини и споменава, че Самуил превзема Драч.	Походът е реален. Самуил подчинява сръбските и приморските княжества, за да подсигури тила си срещу Византия.
Любовта на Косара и Владимир	Романтичен разказ: Косара мие краката на затворниците, влюбва се във Владимир заради „красотата и мъдростта му“ и моли баща си за него.	Липсва всякакъв романтизъм. Споменава се само, че Владимир е бил женен за дъщерята на Самуил.	Назовава името на дъщерята на Самуил – Теодора Косара (Скилица я нарича просто „дъщеря“).	Бракът е чисто политически съюз. Самуил превръща Владимир във васал, за да си осигури лоялността на Дукля.
Убийството на Владимир (1016 г.)	Извършено е от новия български цар Иван Владислав чрез измама с дървен кръст. Представено е като религиозно мъченичество.	Потвърждава, че Иван Владислав убива Владимир чрез измама, но причините са чисто политически – страх от бунт.	Дава точната дата и място на убийството на Владимир – 22 май в Преспа.	Иван Владислав ликвидира Владимир, за да централизира властта и да предотврати заговори с Византия в критичен за България момент.

Анализ на разликите: Защо съществуват?

1. Религиозният vs. Светският прочит:
   • Дуклянският поп преразказва едно изгубено „Житие на Свети Йоан Владимир“. Целта на житията не е да бъдат исторически точни, а да поучават, да показват чудеса и да прославят светеца. Затова Самуил е представен почти като библейски персонаж (понякога жесток, понякога милостив), а събитията се движат от „Светия Дух“.
   • Йоан Скилица пише светска, държавна хроника. За него Владимир не е светец, а просто дребен местен управител, уловен в мрежата на голямата война между Византия и България.
2. Геополитическата гледна точка:
   • За Дуклянската летопис светът се върти около Приморието (Бар, Улцин, Котор). Големите империи (България и Византия) се появяват в разказа само тогава, когато войските им пресичат границите на Дукля.
   • За Скилица центърът е Константинопол. Българските земи и сръбските княжества са просто „бунтовни провинции“, които император Василий II Българоубиец трябва да подчини.

Изводът на историците

Когато изчистим Дуклянската летопис от романтичните и агиографски (житийни) елементи, нейният разказ за Самуил и Владимир съвпада в основните си линии с византийските източници. Това доказва, че за периода около 1000-ната година авторът е разполагащ с автентични местни спомени, което прави тази част от Летописа изключително ценна.

Според Дуклянската летопис (Глава XXXVI), съдбата на Теодора Косара след мученическата смърт на съпруга ѝ през 1016 г. е изпълнена с дълбока скръб, отдавеност на вярата и съхраняване на паметта за него. Нейната история се превръща в един от най-въздействащите примери за съпружеска вярност в средновековната ни литература.

Ето какво се случва с нея според летописния разказ и историческите свидетелства:

1. Пренасянето на мощите на Владимир

След като княз Йоан Владимир е обезглавен в Преспа по заповед на българския цар Иван Владислав, Косара измолва тялото му. Тя получава разрешение да отнесе останките му в Дукля.
Летописецът описва това така:

„Косара, съпругата на блажения Владимир, взе тялото му и го пренесе в мястото, наречено Краина, където беше неговият двор, и го погреба в църквата „Света Мария“.“ (Манастирът „Пречиста Краинска“, разположен близо до Скутарското езеро в днешна Черна гора).

2. Монашеският обет

След погребението на съпруга си, Косара взема решение напълно да се отрече от светския живот. Тя остава в манастира в Краина, където се подстригва за монахиня. Летописът отбелязва, че тя прекарва остатъка от дните си в пост, молитва и благотворителност, съкрушена от скръб, но непоколебима във вярата си.

3. Смъртта и погребението ѝ

Косара надживява съпруга си с няколко години (точната година на смъртта ѝ не е упомената, но се предполага, че е около 1019–1020 г., малко след окончателното падане на Първото българско царство под византийска власт).

Според нейното предсмъртно желание, тя е погребана в същата църква, в краката на своя съпруг:

„Самата Косара, живеейки свят и благочестив живот, в същата църква завърши земния си път и бе погребана при нозете на своя мъж.“

Историческият контекст и наследство

Докато Дуклянският поп рисува идеализиран образ на скърбяща вдовица, политическата реалност показва, че с тази сватба и последвалото погребение в Краина се поставя началото на култа към Свети Йоан Владимир – първият признат светец на Дукля (Зета).

Интересно е, че паметта за двамата е жива и до днес в региона на Черна гора, Албания и Северна Македония:

• Кръстът на Владимир: Дървеният кръст, с който Владимир е бил измамен да отиде в Преспа и който Косара донася със себе си, се пази и до днес от черногорското семейство Андрович. Всяка година на празника Петдесетница той се изнася в литийно шествие до връх Румия.

Последната година от съществуването на Първото българско царство (1018 г.) и десетилетията след това бележат драматичната, но забележителна съдба на Самуиловите потомци. Изправени пред избора между пълно изтребление и интеграция във византийския елит, повечето от тях избират второто, превръщайки се в едни от най-влиятелните аристократи в Константинопол.

Ето какво се случва с ключовите фигури от Самуиловия род:

1. Цар Иван Владислав (убиецът на княз Владимир)

Управлението на братовчеда на Косара е кратко и бурно (1015–1018 г.). Той прави отчаяни опити да спре византийското завоевание на император Василий II. През февруари 1018 г. Иван Владислав лично предводителства обсадата на град Драч, където загива в битка (според някои източници — в двубой с византийския военачалник). Неговата смърт окончателно пречупва българската съпротива.

2. Царица Мария и предаването на Охрид

След смъртта на съпруга си, вдовицата на Иван Владислав – царица Мария, разбира, че съпротивата е безнадеждна. Когато император Василий II приближава столицата Охрид, тя излиза да го посрещне заедно с патриарх Давид. Тя предава ключовете на града и държавното съкровеще.

В замяна Василий II проявява изключителна дипломатичност:

• Тя получава висшата византийска титла „патриция зости“ (почетна придворна дама на императрицата).
• Изпратена е в Константинопол с огромна пенсия и владения.

3. Синовете на Иван Владислав: Първите сред византийските благородници

Иван Владислав и Мария имат внушителен брой деца (6 сина и 6 дъщери). Най-големите от тях първоначално опитват да организират съпротива в планините, но бързо се предават:

• Пресиян II: Най-възрастният син. Смята се за последен законен престолонаследник на Първото българско царство. След като се предава, получава титлата магистър. Години по-късно (през 1029 г.) той участва в заговор за свалянето на император Роман III Аргир, с цел сам да заеме византийския престол. Заговорът е разкрит, а Пресиян е ослепен и подстриган за монах.
• Алусиан: Вторият син, който прави блестяща кариера във Византия – става патриций и стратег (управител) на Тема Тесалоника (Солун). През 1040 г., по време на голямото въстание на Петър Делян, Алусиан бяга от Византия и се присъединява към въстаниците. По-късно обаче предава Делян (ослепява го по време на пир) и отново преминава на византийска страна, за което е богато възнаграден.
• Аарон: Третият син, който достига до титлата дук (военен управител) на важни византийски провинции (Иверия и Ани в Армения, после Едеса). Неговите потомци поставят началото на влиятелния византийски магнатски род на Ааронитите.

4. Внучката Екатерина: Българска кръв на византийския трон

Най-високият светски връх за рода постига Екатерина, дъщеря на цар Иван Владислав. Тя се омъжва за знатния византийски военачалник Исак I Комнин. През 1057 г. Исак извършва преврат и става император, което прави Самуиловата внучка императрица на Византия (василиса). Тяхната династия (Комнини) по-късно ще управлява империята в продължение на век.

Обобщение на династичната съдба

Парадоксално е, че макар Василий II Българоубиец да унищожава българската държава, той не унищожава Самуиловата династия. Чрез уредени бракове кръвта на Самуил, Аарон и Иван Владислав се влива в най-могъщите византийски фамилии – Комнини, Дука и Палеолози. По този начин, векове след падането на Охрид, византийските императори са били преки потомци на българските царе.

Историята на Гаврил Радомир и Петър Делян олицетворява вътрешните семейни трагедии и последните отчаяни опити на Самуиловия род да възстанови българската корона.

I. Гаврил Радомир – Трагичният наследник на Самуил

Гаврил Радомир е първородният син на цар Самуил. Той е смел войн, но управлението му продължава едва една година (1014–1015 г.) и завършва с жестоко братоубийство.

1. Спасяването на Самуил и Беласишката катастрофа (1014 г.)

Гаврил Радомир е дясната ръка на баща си в битките. В трагичната Беласишка битка (29 юли 1014 г.), когато българската войска е обкръжена, именно Радомир проявява изключителен героизъм. Той качва ранения Самуил на своя кон и с бой го извежда от бойното поле, спасявайки го от плен, за да го отведе в Прилеп.

2. Прошката, която му коства живота

Години преди това Самуил заповядва да бъде екзекутиран брат му Аарон заедно с цялото му семейство заради тайни преговори с Византия. Тогава Гаврил Радомир се застъпва за своя братовчед Иван Владислав и измолва живота му. Тази благородна постъпка се оказва фатална.

3. Убийството край Островското езеро (1015 г.)

След смъртта на Самуил, Радомир поема властта. Император Василий II разбира, че новият цар е енергичен войн, и решава да действа чрез интриги. Той подтиква спасения някога Иван Владислав да узурпира трона. През август 1015 г., по време на лов край Островското езеро (днес в Гърция), Иван Владислав лично убива братовчед си Гаврил Радомир. По негова заповед веднага е заклана и жената на Радомир, а най-големият му син е ослепен.

II. Петър Делян – Мистериозният внук и последната надежда (1040 г.)

Двадесет и две години след падането на България, през 1040 г., избухва най-голямото въстание срещу византийската власт. Начело застава Петър Делян, който обявява себе си за син на Гаврил Радомир и внук на Самуил.

1. Мистерията около произхода на Делян: Истински принц или самозванец?

Византийските хронисти са разделени по този въпрос, но съвременната историческа наука клони към тезата, че Делян е законен Самуилов внук.

• Предисторията: На младини Гаврил Радомир е женен за дъщерята на унгарския крал (Маргарита Унгарска). Самуил обаче го принуждава да я прогони, за да се ожени за красивата лариска Ирини. Когато бременната унгарска принцеса е прогонена, тя ражда син в Унгария.
• Името: Момчето израства в Унгария под името Делян (от старобългарското „делен“ – прогонен, отделен), но при избухването на въстанието приема легитимното владетелско име Петър (в памет на Свети цар Петър).

2. Избухване на въстанието и коронацията

Въстанието започва в Белград, където Петър Делян е въздигнат на щит и провъзгласен за цар на българите. Бунтът бързо обхваща Ниш, Скопие и достига чак до Гърция. Населението масово се присъединява, изтощено от тежките византийски данъци.

3. Появата на Алусиан и фаталното предателство

Успехът на въстанието кара Алусиан (вторият син на Иван Владислав, който дотогава е византийски военачалник) да избяга от Константинопол и да се присъедини към Делян. Като чистокръвен Самуилов наследник, той също предявява претенции за водачество.

Делян проявява великодушие и му дава 40-хилядна войска, за да превземе Солун. Алусиан обаче претърпява съкрушително поражение. Страхувайки се, че Делян ще го накаже, Алусиан решава да си купи прошка от византийския император чрез гнусно предателство:

• По време на съвместен пир Алусиан изчаква Петър Делян да се опие, напада го и изважда очите му с нож, а носа му отрязва.
• Веднага след това Алусиан бяга обратно при византийците.

4. Трагичният край

Въпреки че е ослепен и осакатен, куцият и сляп цар Петър Делян намира сили да поведе българите в последната им битка край Острово (същото място, където е убит баща му). Византийските войски, подсилени от елитната варяжка гвардия на бъдещия норвежки крал Харалд Хардрад (който получава прозвището „Бичът на българите“), разгромяват въстаниците. Петър Делян е пленен и отведен в Константинопол, където вероятно умира в тъмница.

---

Свещеното проклятие на Самуиловия род

В тези събития историците виждат трагична ирония и своеобразно „проклятие“ над династията:

1. Аарон предава Самуил → Самуил избива рода на Аарон (освен Иван Владислав).
2. Иван Владислав е спасен от Гаврил Радомир → Иван Владислав убива своя спасител Радомир.
3. Алусиан (син на Иван Владислав) ослепява Петър Делян (син на Гаврил Радомир) → повтаряйки престъплението на баща си тридесет години по-късно.

Това вътрешно разединение и липса на лоялност в критичните моменти се оказват по-пагубни за българската независимост дори от мощта на Византийската империя.

 Остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро е сърцето на Самуилова България и наистина крие едни от най-вълнуващите археологически и антропологически разкрития на Балканите.

Да, съществуват мащабни, детайлни и международно признати научни изследвания за гроба и останките на цар Самуил. Цялото разкритие е триумф на модерната археология и антропология.

Ето какво казва науката за откритието:

1. Откривателят: Проф. Николаос Муцопулос (1969 г.)

През есента на 1969 г. известният гръцки професор по архитектура и археология Николаос Муцопулос провежда разкопки в руините на величествената базилика „Свети Ахил“. В десния (южния) кораб на църквата той открива четири саркофага (обозначени като гробове А, Б, В и Г).

В Гроб Г той открива скелет на застаряващ мъж, за който по-късно безспорно се доказва, че е на цар Самуил.

2. Антропологическото изследване: Доказателствата

Муцопулос предава костите за пълно антропологическо изследване, което установява факти, съвпадащи до секундата с византийските исторически хроники:

• Счупената лява ръка (Битката при река Сперхей): Историкът Йоан Скилица пише, че през 996 г. Самуил и синът му са тежко ранени в битка при река Сперхей (Гърция), но успяват да избягат, криейки се сред труповете. Изследването на скелета показва лошо зараснало счупване на лявата лакътна кост, което е било под ъгъл около 140 градуса. Това е най-категоричното „досие“ на скелета – физическо доказателство за раната от битката.
• Възрастта и ръстът: Антрополозите определят, че мъжът е починал на възраст между 65 и 70 години, което напълно съвпада с хронологията на живота на Самуил (починал на 6 октомври 1014 г. от сърдечен удар, след като вижда ослепените си войници). Ръстът му е бил около 160 см – среден за епохата.
• Лицевата реконструкция: Проф. Муцопулос прави пълна възстановка на лицето по черепа (по метода на Герасимов). Днес този гипсов бюст показва как точно е изглеждал Самуил – сурово, издължено лице с орлов нос и дълбоки очи. Копие от него се пази в Националния исторически музей в София.

3. Скъпоценните находки в гроба

Самуил е погребан според най-високите царски и византийски протоколи (въпреки че държавата му е в упадък):

• Бил е обвит в скъп копринен плат (димит), тъкан със златни нишки, изобразяващи папагали в кръгове – символ на императорско и царско достойнство през Средновековието. парчета от този плат се пазят в Солун.
• Погребан е с ризница, а на главата му е имало следи от мека шапка (вероятно подплата на корона).

4. Другите гробове на Свети Ахил: Кръгът се затваря

Проф. Муцопулос изследва и съседните гробове, което потвърждава, че това е фамилната крипта на Самуиловия род:

• Гроб Б: Открит е скелет на по-млад мъж (около 35-годишен), убит с прободна рана в гърдите. Научният консенсус е, че това е Гаврил Радомир (синът на Самуил, убит по време на лов).
• Гроб А: Открит е скелет на друг млад мъж, за който се смята, че е Иван Владимир (зетьот на Самуил, съпругът на Косара), чието тяло, както споменахме по-горе, Косара пренася първо в Краина, но според някои изследователи по-късно мощите му са местени.

Къде са костите на Самуил днес?

Това е болна тема за българо-гръцките културни отношения. Днес костите на българския цар се намират в Лабораторията по антропология на Музея за византийска култура в Солун, скрити във фондовете и недостъпни за широката публика.

Проф. Муцопулос (който почина през 2020 г.) през целия си живот подкрепяше идеята костите на Самуил да бъдат върнати в България в замяна на ценни гръцки ръкописи, съхранявани в ЦИАИ в София. До момента обаче официална спогодба между двете държави не е постигната.

Изборът на Преспа за държавно и духовно средище, съчетан с писмените паметници от тази епоха, разкрива колко мащабно е било държавническото мислене на Самуил и неговите наследници. Ето детайлен поглед и над двата въпроса:

I. Базиликата „Свети Ахил“ и Преспа като царско средище

Когато стъпи човек сред останките на базиликата, веднага усеща грандиозността на замисъла. Тя не е просто провинциална църква, а патриаршеска катедрала и символ на държавния суверенитет.

1. Защо Самуил избира Малкото Преспанско езеро?

• Естествена крепост: Островът (днес свързан с понтонен мост, но в миналото достъпен само с лодки) е бил перфектно защитен от византийските конни армии. Наоколо се издигат стръмни планини, превръщайки цялата котловина в непревземаема цитадела.
• Политическа дистанция: Старите столици Плиска и Преслав са превзети от Византия през 971 г. Самуил съзнателно мести центъра на държавата на югозапад – в своите родови земи, далеч от прекия обсег на Константинопол, за да организира съпротивата.

2. Архитектурата на Базиликата

Строена около 983–986 г., тя е една от най-големите средновековни църкви на Балканите (дължина 45 метра, ширина 22 метра).

• Пренасянето на светеца: Самуил превзема град Лариса (Тесалия) и пренася оттам на острова мощите на Свети Ахил Лариски – мощен покровител, за когото построява тази грандиозна трикорабна базилика. С този акт Преспа се превръща в духовен център, където Самуил установява Българската патриаршия (преди по-късно тя да бъде преместена в Охрид).
• Архитектурен стил: Сградата имитира Плисковско-Преславската строителна традиция (едри, добре обработени каменни блокове), съчетана с византийски стилови елементи. В апсидата (олтарната част) и днес личат местата за синтрона – каменните седалки за патриарха и висшия клир, където са се вземали съдбоносните държавни решения.

---

II. Епиграфските паметници: Текстовете, които доказаха историята

През XX век по тези земи са открити два писмени паметника, които се превърнаха в най-силните научни доказателства за българския характер на Самуиловата държава, разбивайки много по-късни политически теории.

1. Самуиловият надпис от с. Герман (14-редов надпис от 993 г.)

Открит е през 1888 г. в църквата в село Герман, на броени километри от остров Свети Ахил. Изсечен е върху мраморна плоча върху гроба на родителите на Самуил.

• Текстът: Самуил описва своята синовна обич и споменава имената на най-близките си:

  "В името на Отца и Сина и Светия Дух. Аз, Самуил, раб Божи, поставих този помен на баща си [Никола] и майка си [Рипсимия] и брата си [Давид]... в лето от сътворението на света 6501 [993 г.]."[1]

• Значението: Това е най-старият датиран надпис на кирилица в света. Той доказва, че Самуил произхожда от рода на т.нар. Комитопули (синове на комит Никола) и че официалният писмен език на държавата и администрацията е бил старобългарският.

+----------------------------------------------------------------------------+

|                             БИТОЛСКИЯТ НАДПИС                              |
|                    (Открит през 1956 г. в гр. Битоля)                      |
+----------------------------------------------------------------------------+

| "През лето 6523 [1015 г.] от сътворението на света обнови се тази крепост, |
| градена и правена от Иван Владислав, самодържец български...               |
| Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благо-  |
| честивите, син на Аарон, който е брат на Самуил, самодържавния цар..."    |
+----------------------------------------------------------------------------+

2. Битолският надпис на цар Иван Владислав (1015–1016 г.)

Ако Самуиловият надпис е важен, то Битолският надпис е определян от медиевистите като „лингвистична и историческа бомба“. Открит е случайно през 1956 г. при събарянето на стара джамия в Битоля, където плочата е била обърната обратно и използвана за стъпало.

• Ударът по македонизма: Надписът е написан на чист старобългарски език от прекия наследник на Самуил – Иван Владислав (същият, който убива Радомир и Владимир). В него той лично и доброволно се титулува „самодържец български“ и изрично подчертава, че неговите поданици са „българи“.
• Научната стойност: Този паметник сложи край на десетилетния спор в чуждестранната историография дали Самуиловата държава е била „Западнобългарска“ или някаква друга форма на „Македонско царство“. Текстът е категоричен: самите средновековни владетели са се самоопределяли като българи, наследници на Преславската държавна традиция.

---

Разглеждането на тези места и текстове ни позволява да сглобим пъзела на една епоха, в която България губи териториите си, но запазва националното си и културно съзнание.

Границите на днешна Албания крият едни от най-невероятните и малко познати паметници от Златния век на Първото българско царство. Тези земи (наричани тогава област Кутмичевица) са присъединени към България още по времето на хан Пресиан и сина му княз Борис I-Михаил, превръщайки се в люлка на славянската писменост и култура.

Българските царе изграждат там мащабна мрежа от храмове и крепости, много от които са устояли на времето. Ето най-важните обекти, които вероятно сте видели или които си заслужава да бъдат посетени в днешна Албания:

1. Берат (Средновековният български Белград)

Град Берат е истинска перла под закрилата на ЮНЕСКО, чиято крепост е била един от най-важните български административни и духовни центрове на запад.

• Катедралата „Успение Богородично“ и скалните църкви: В крепостта и около нея има десетки стари храмове. Изключително вълнуващ е параклисът „Свети Спиридон“ и скалната църква „Свети Михаил“, чиито основи датират от епохата на Първото българско царство.
• Мощите на Светите Ангеларий и Горазд: В Берат се съхраняват мощите на двама от най-близките ученици на Кирил и Методий. Княз Борис I изпраща Свети Климент Охридски именно в тази област (Кутмичевица), а Ангеларий и Горазд остават да развиват книжовна дейност в Белград (Берат), където умират и са погребани.

2. Манастирът „Свети Йоан Владимир“ край Елбасан

Макар че Елбасан е по-модерен град, на броени километри от него (в село Шинжон) се намира величественият манастир, посветен на съпруга на Теодора Косара.

• Основаване и пренасяне на мощите: След като Косара погребва съпруга си в Краина, по-късно (през XIV век) албанският княз Карл Топия възстановява манастира край Елбасан и пренася мощите на Свети Йоан Владимир там. Манастирът е строен върху основите на по-стара българска църква от Самуилово време. Там дълги векове се пази и прочутият триезичен надпис (на български, гръцки и латински), прославящ светеца.

3. Комплексът в Балш (Средновековният Главиница)

Това е може би най-святото българско място в Албания, макар днес да е в руини. Разположено е в Южна Албания, близо до град Фиер.

• Мястото на Покръстването: Тук се е намирала величествената базилика на град Главиница. Исторически и археологически е доказано, че именно тук през 864 г. княз Борис I приема християнството от византийски духовници.
• Балшкият надпис: На това място е открит знаменитият каменен стълб с врязан надпис на старобългарски, който гласи: „Покръсти се от Бога князът на българите Борис, преименуван Михаил, заедно с дадения му от Бога народ в годината 6374 [864 г.].“ Днес този безценен паметник се пази в Националния археологически музей в Тирана.

4. Поградец и Църквите около Охридското езеро (Албански бряг)

На албанския бряг на езерото, близо до град Поградец, се намира село Лин.

• Базиликата в Лин: Известна е със своите невероятно запазени раннохристиянски мозайки. Църквата е функционирала активно по времето на цар Симеон Велики и цар Петър, като е била част от Охридската книжовна школа. Наблизо се намират и скалните църкви край с. Нивици, които са били уединени места за български монаси-исихасти.

Защо тези паметници са уникални?

Тези църкви показват, че българското присъствие в днешна Албания не е било просто временна военна окупация, а дълбоко културно и религиозно строителство. Българските царе са инвестирали огромни средства в изграждането на каменни храмове, за да приобщят местното население (славяни и албанци) към българската държавна и писмена традиция.

В историческата област Мала Преспа – регион в Албания, разположен непосредствено до Преспанското езеро, от векове живее компактно население с български корени и съзнание. 

Ето какво сочат историческите факти за местата, които сте посетили в този специфичен граничен район:

1. Новата българска църква в Пустец

В центъра на общинското селце Пустец (главното селище в Мала Преспа) се издига новата църква „Свети Архангел Михаил“.  3]

• Историята ѝ: По време на бруталния комунистически режим на Енвер Ходжа в Албания, старата местна църква е била затворена и превърната в магазин. След падането на режима местните хора започват сами да събират средства за нов, голям православен храм.
• Националното самосъзнание: Строежът на „Св. Архангел Михаил“ отнема години. Любопитен исторически факт е, че местните българи съзнателно отказват финансова помощ от гръцки фондове, за да запазят идентичността на храма си и традиционната си свързаност със славянската богослужебна традиция, пазена от времето на Охридската архиепископия. Днес тя е символ на духовното възраждане на нашенците в Албания. 

2. Древната скална църква на остров Мали град (Преспанското езеро)

Докато сте били на албанския бряг на Преспанското езеро, вероятно сте видели или посетили красивия самотен остров Мали град (Мал град). Той е албанският близнак на гръцкия „Свети Ахил“. 

• Църквата „Рождество Богородично“ (XIV век): На този остров се намира уникална скална църква, вградена в пещера. Тя е обявена за паметник на културата в Албания. 
• Връзката с българските царе: Изписана е през 1369 г. по време на управлението на местния български благородник цезар Новак, който е бил васал на цар Иван Александър или е управлявал самостоятелно след разпада на царството. Стенописите вътре са шедьовър – на тях са изобразени самият цезар Новак, съпругата му Калия (която е с български царски произход) и техният син Амитал. Текстовете и надписите по стените в тази църква са на чист старобългарски език, което доказва, че дори векове след Самуил, в Преспа се е говорело и пишело на български.

3. Скалната църква „Свети Архангел Михаил“ (местност Тръстеник)

На около 5 км от Пустец, на самия южен бряг на езерото, се намира още един вековен паметник – скалният параклис „Св. Архангел Михаил“. Тя датира от XII-XIV век и е била уединено убежище за средновековни български монаси, търсещи покой край водите на Преспа. 

Преминаването от гръцкия остров „Свети Ахил“ директно в албанската част на Преспа (Пустец) позволява на човек да разбере, че в Средновековието това е било едно цяло, неделимо културно пространство, вълнувало се от съдбата на българската корона.

Темата за българското малцинство в Албания (и в частност в района на Мала Преспа и Голо Бърдо) е изключително вълнуваща, тъй като това е една от най-добре запазените и автентични български общности зад граница. Хората там са успели да съхранят своя бит, език и обичаи в продължение на повече от хилядолетие, въпреки пълната изолация на Албания по време на комунизма.

Ето каква е реалността за нашенците в Албания днес, погледната през няколко ключови аспекта:

1. Официално признаване (Историческият пробив през 2017 г.)

Дълги години официална Тирана признаваше населението в Мала Преспа единствено като „македонско малцинство“ (наследство от геополитическите споразумения от средата на XX век).

• На 13 октомври 2017 г. обаче албанският парламент прие нов Закон за защита на националните малцинства, в който след сериозни дипломатически усилия българското национално малцинство беше официално признато от държавата.
• Това даде право на хората с българско самосъзнание свободно да заявяват произхода си, да учат майчин език и да създават свои културни организации.

2. Преброяването на населението и реалността

През последните години в Албания се проведоха мащабни преброявания (включително голямото преброяване, чиито официални данни бяха детайлизирани наскоро през 2024–2025 г.). За първи път в историята хиляди граждани в районите на Мала Преспа, Голо Бърдо и Кукъска Гора официално се декларираха като етнически българи.

В самата община Пустец (където сте били) има интересен феномен – населението е смесено в самосъзнанието си, като част от хората се определят като македонци, а друга, прогресивно нарастваща част (особено младите) – като българи.

3. Езикът: Автентичен средновековен български

Говорът на хората в Мала Преспа е изключително ценен за езиковедите. Те говорят на архаичен български диалект (част от западнобългарските говори).

• Когато разговаряте с тях, ще забележите, че използват думи, които в съвременния български език са изчезнали или се смятат за остарели, но присъстват в класическите възрожденски текстове.
• Фолклорът им (песни, приказки, обичаи) е напълно идентичен с този в Македонската и Тракийската област на България.

4. Образование и връзка с България

Благодарение на официалното признаване, връзката на малцинството с България се засили значително:

• Неделни училища: В Албания (в Корча, Елбасан, Тирана и Кукъс) функционират български неделни училища, където децата учат книжовен български език, история и география.
• Следване в България: Всяка година стотици младежи от Мала Преспа и Голо Бърдо се възползват от Постановление № 103 на Министерския съвет на България. Те получават стипендии и право да учат в български университети, като след завършването си много от тях остават да живеят в България или се връщат като специалисти в Албания.

5. Съвременните предизвикателства

Въпреки културния възход, регионът на Мала Преспа е изправен пред тежки икономически проблеми:

• Обезлюдяване: Районът около Преспанското езеро е предимно земеделски и изоставен откъм голяма инфраструктура. Младите хора масово емигрират към по-големите албански градове (Тирана, Корча) или към Западна Европа и България в търсене на работа.
• Инфраструктура: Макар туризмът леко да се развива (благодарение на красивата природа и чистата вода на езерото), селата все още имат нужда от инвестиции в пътища, водоснабдяване и поминък, за да се задържат хората там.
• Областта Голо Бърдо (разположена в източната част на Албания, непосредствено до границата със Северна Македония, северно от град Охрид) е вторият и всъщност най-големият компактен ареал с българско население в страната.

Животът, историята и битът на нашенците в Голо Бърдо обаче се различават съществено от тези в Мала Преспа. Ето кои са най-важните специфики на този суров, но невероятно гостоприемен край:

1. Религиозната специфика (Българи мюсюлмани)

Докато българите в Мала Преспа са изцяло православни християни, по-голямата част от населението в Голо Бърдо (в селата Требища, Острени, Клене, Стеблево и др.) изповядва исляма.

• Те се приемат за част от т.нар. група на торбешите или нашенците (българи мюсюлмани), които приемат исляма по време на османското владичество, но напълно запазват своя майчин славянски език, обичаи и родова памет.
• Интересен факт е, че макар и мюсюлмани по религия, в бита им са запазени много християнски реликви и обичаи. Възрастните хора пазят спомени за християнските имена на своите прадеди, а в празничния им календар все още присъстват елементи, свързани с Гергьовден и Димитровден.

2. Езикът в Голо Бърдо: „Нашенският“ говор

Местните хора наричат езика си просто „нашенски“. От лингвистична гледна точка това е изключително чист, архаичен западнобългарски диалект (част от дебърския говор).

• Поради дългата географска изолация в планините, езикът им е консервиран и е останал изключително близък до средновековната българска основа.
• Когато говорят помежду си, те се разбират напълно свободно с българи, въпреки че в речта им има навлезли албански думи (свързани предимно с модерния бит и администрацията).

3. Майсторите строители и традиционният поминък

Исторически, мъжете от Голо Бърдо са били прочути из цялата Османска империя и Балканите като ненадминати майстори дюлгери (строители и каменоделци).

• Техните предци са изградили някои от най-красивите възрожденски къщи, мостове и църкви в Македония, Албания и Гърция.
• Понеже районът е планински и беден на земеделска земя, традицията на „гурбетчилъка“ (работата далеч от дома) е дълбоко вкоренена. И днес много от мъжете работят в строителството в Тирана, Драч или в Западна Европа.

4. Борбата за национална идентичност днес

След официалното признаване на българското малцинство през 2017 г., в Голо Бърдо се наблюдава силен процес на национално възраждане:

• Местната организация „Просперитет Голо Бърдо“ активно работи за съхраняване на българската идентичност.
• Подобно на Мала Преспа, стотици младежи от Голо Бърдо всяка година кандидатстват и завършват висше образование в България, като много от тях вече са получили българско гражданство въз основа на доказания си етнически произход.

5. Географската изолация като предизвикателство

Голо Бърдо е един от най-икономически изостаналите райони в Албания. През зимата високите планински проходи често се блокират от сняг и селата остават откъснати от света с дни. Липсата на добри пътища и индустрия кара младото население интензивно да напуска района в посока към столицата Тирана, където вече има обособени цели квартали с преселници от Голо Бърдо.

• Третия, най-северен район с българско население в Албания – областта Гора (Кукъска Гора), където живеят т.нар. горани.
• Изключителните възрожденски и средновековни икони, рисувани от български майстори, които днес се пазят в Музея за средновековно изкуство в град Корча (на броени километри от Преспа).

Третият етнографски район с компактно българско население в Албания е областта Гора (често наричана Кукъска Гора, тъй като административно попада в покрайнините на град Кукъс). Тя е разположена в най-североизточния ъгъл на страната, сгушена по склоновете на планината Шар, точно на границата между Албания, Косово и Северна Македония.

Хората, които обитават този суров планински край, се наричат горани (или горанци), а тяхната общност притежава уникални белези, които я отличават от Мала Преспа и Голо Бърдо:

1. Специфика на населението и географията

Областта Гора географски е разделена между две държави – по-голямата част от селата (около 18) днес се намират в Косово, а 9 села се намират на територията на Албания (това са Шищевец, Борье, Орешек, Църнелево, Оргоста, Кошарище, Запот, Пакиша и Новойсей).

• Подобно на нашенците в Голо Бърдо, гораните са мюсюлмани по вероизповедание. Те приемат исляма в края на XVIII и началото на XIX век, но остават напълно капсулирани в планините си, което спасява езика и славянската им идентичност от асимилация.

2. Горанският говор – Мост между българския и сръбския език

Езикът на гораните е един от най-интересните и дискутирани говори на Балканите. Самите те го наричат „нашински“ или „горански“.

• От научна гледна точка, този говор е преходен – той съчетава изключително архаични черти на старобългарския език (предимно в граматиката и лексиката) с някои влияния от сръбския език поради географската близост.
• Всички езиковеди обаче са категорични, че в основата си горанският диалект принадлежи към периферните български говори. Те използват думи като „къща“, „огън“, „вода“, „ръка“ с типично българско произношение.

3. Легендарният култ към Гергьовден (Джурджовден)

Най-уникалният културен белег на гораните мюсюлмани е, че техният най-голям и почитан празник в годината не е някой от ислямските байрами, а Гергьовден (който те наричат Джурджовден).

• Празникът се чества с огромни тържества в продължение на няколко дни в началото на май.
• Всички горани, работещи по света, се завръщат по родните села. Провеждат се традиционни пехливански борби, народни бюра, свири се на зурни и тъпани, а момичетата се обличат в традиционни носии, украсени с хиляди мъниста и шевици. Извършват се обреди с вода и зеленина, които са чисти езически и раннохристиянски остатъци от българското минало.

4. Поминък: Овчарство, бозаджийство и прочутите кучета

• Овчарството в миналото е било основният поминък. Отглеждането на овце в Шар планина ражда и прочутата порода кучета Шарпланинец, които гораните развъждат за пазачи.
• Бозаджийството: Подобно на македонските българи, гораните стават известни из целия Балкански полуостров като най-добрите майстори на боза и сладкарски изделия. Дори и днес в много градове на Сърбия, Косово и Албания най-добрите сладкарници се държат от горански фамилии.

5. Съвременно състояние и български училища

След 2017 г. България започна активна работа в района на Кукъска Гора.

• В най-голямото горанско село в Албания – Шищевец, беше отворено българско неделно училище, подпомагано от българската държава.
• Младежите от Гора масово се възползват от възможността да следват в български университети. Днес общността в Албания открито демонстрира своите симпатии към България, виждайки в нея културен и икономически закрилник в рамките на Европейския съюз.

Това е виртуалната си разходка из трите стълба на българското малцинство в Албания (Мала Преспа, Голо Бърдо и Гора).