Разберете повече в книгата „Забранената древност на българите“ 
Поръчайте тук: https://tinyurl.com/2xzhj47c
Всичко това е част от интересна линия в българската възрожденска историография. Това е т.нар. "дакийска“ или „илирийска“ теория за произхода на българите. През XVIII и XIX век нашите възрожденци активно търсят начини да докажат, че българите са автохтонно (местно) население на Балканите с древна история, за да повдигнат националното самочувствие срещу гръцката културна асимилация.
В официалната съвременна академична наука Децебал (Декебал) е исторически доказан владетел на даките, живял и управлявал в периода 86–106 г. на север от Дунава, от където идва и конницата на Аспарух, за да освободи поробените от РИм българи.
Ето конкретните източници:
Старобългарският превод на Флавий Йосиф („Юдейската война“)
В средновековна България трудът на римско-еврейския историк Йосиф Флавий е преведен на старобългарски език (вероятно по времето на Златния век на цар Симеон).
Какво казва източникът: Средновековните български преводачи и преписвачи са имали навика да правят т.нар. глоси (бележки в полето) или директни осъвременявания на етнонимите. Тъй като по тяхно време (X–XIV в.) по същите земи около Дунав вече живеят българи, те буквално записват в превода: „...даките, които сега се наричат българи“. Тази средновековна практика да се заменят антични народи със съвременни (например византийците често наричат българите „мизи“ или „скити“) е в основата на това отъждествяване.
„Царственик или история болгарская“ на Христаки Павлович (1844 г.)
Христаки Павлович отпечатва своята книга в Будапеща през 1844 г.
Какво казва източникът: Книгата представлява добавена и езиково осъвременена преработка на Паисиевата „История славянобългарска“. Паисий и неговите последователи (като Христаки) черпят информация от западни компилации като тези на Цезар Баронио и Мавро Орбини. Тъй като в тези късни западни хроники народите на Балканите често са смесвани под общото название „славяни“ или „илири“, Христаки Павлович директно включва Декебал (записан в някои версии като Декефал) в списъка на ранните „болгарски“ царе.
„История во кратце о болгарском народе словенском“ на Спиридон Габровски (1792 г.)
Йеросхимонах Спиридон пише своята история в Рилския манастир, завършвайки я точно 30 години след Паисий. Той е най-яркият застъпник на идеята, че българите са наследници на древните илири и даки.
Отец Спиридон отделя сериозно внимание на войната на „българо-илирийците“ срещу римския император Траян. Той описва Декебал (Декефал) като храбър предводител на нашите деди. Според неговата хроника, българите са оказали ожесточена съпротива на Рим, а след падането на Дакия част от тях се оттеглят, запазвайки свободолюбивия си дух.
Други древни владетели, обявени за български от йеромонах Спиридон Габровски
В своята „История во кратце о болгарском народе словенском“ (1792 г.) отец Спиридон изгражда мащабна хронология. За него българите са древен библейски народ (произлизащ от Ноевия внук Мешех), който е властвал над Балканите под имената илири, мизи и даки. Поради това той припознава редица антични фигури като „болгарски“ крале:
Княз Илирик (Илирий): Според Спиридон, той е първият велик владетел на българите, който обединява племената и дава името на Илирия.
Аларих I (цар на (вест)готите, превзел Рим през 410 г.): В книгата е представен като болгарски цар Аларих. Спиридон описва неговите походи срещу Римската империя като български победи, мотивирани от желанието да се защити честта на славеноболгарския народ.
Владимир (Валамир / Велимир): Предводител, който според летописа воюва с византийския император Анастасий и успешно защитава границите на държавата.
Цар Селимир: Описан като мъдър законодател на прабългарите (илирите), който сключва мирни договори с Рим и укрепва градовете по Дунав.
Забележка: За възрожденските ни автори всички народи, които са се борили срещу Рим и Византия на Балканите, са припознавани като наши предци, тъй като са заемали същата жизнена територия.
Какво казва съвременната генетика (ДНК изследванията) за българите?
През последните 15 години мащабни генетични проучвания (изследващи Y-хромозомата, митохондриалната ДНК и автозомния геном) дадоха изненадващи отговори, които до голяма степен реабилитират интуицията на нашите възрожденци, макар и по научен път.
Автохтонен (местен) генетичен компонент: Съвременните българи притежават много силен генетичен субстрат от местното антично палеобалканско население Варненски некропол, неолитни земеделци, пеласги). Генетично сме изключително близки до населението, обитавало Балканите хилядолетия преди Новата ера.
Основни хаплогрупи
I2a (около 20-25%): Смята се за една от най-старите европейски хаплогрупи, свързана с мезолитните ловци-събирачи и по-късното им смесване на Балканите.
R1a и R1b (около 30-35% общо): Свързани с арийски миграции от Кавказ през бронзовата епоха (откъдето произлизат траки и по-късните вълни).
E-V13 и J2 (около 25-30%): Характерни за неолитните земеделци, дошли от Близкия изток, които основават Варненската култура и Провадия-Солницата.
Изводът на науката: Генетично съвременният български народ е формиран като мощен съюз между заварилото се тук антично балканско население и дошлите по-късно древни българи, които носят сходни арийски компоненти.
Ето как йеромонах Спиридон Габровски описва вълнуващите събития и сблъсъка между „българо-илирийците“, предвождани от цар Декебал (Декефал), и римския император Траян в своята „История во кратце о болгарском народе словенском“ (1792 г.).
Текстът е предаден с леко осъвременен правопис за по-лесно четене, но напълно запазва автентичния дух, език и наименования от Възраждането:
Пасажът за войната с император Траян
„...В годината от сътворението на мира 5601 [около 101 г. от н.е.], римският кесар Траян, като чу за голямата храброст и сила на илиро-болгарите и техния цар Декефал, се изпълни със завист и гняв. Събра Траян безбройна войска от цялата Римска империя – конница и пехота – и тръгна на поход през Дунав, за да покори тази горда земя.Като разбра за това, цар Декефал събра своите болгарски воеводи и силни мъже и им рече: „Братя и съратници, римляните идат да ни поробят и да отнемат свободата ни, която дедите ни с кръв са пазили. Нека излезем мъжки срещу тях!“И стана страшна и кръвопролитна битка при планините. Илиро-болгарите се биеха като лъвове, а телата на падналите римляни покриха земята. Сам Траян едва не загуби живота си в този бой, бидейки поразен от храбростта на нашите деди. Но римляните бяха много бройни, като скакалци, и притиснаха болгарите.Цар Декефал, като видя, че силата на Траян е огромна, не се предаде, а се оттегли в непристъпните планински крепости, за да пази народа си. Траян съгради голям каменен мост над река Дунав [Траяновия мост], за да преминава лесно войската му, но болгарите никога не преклониха съвършено глава пред римската власт и чакаха своя час да си върнат свободата...“
Етнонимите: Забележете как отец Спиридон напълно естествено използва слятото понятие „илиро-болгари“. За него даките на Децебал са просто клон на същия този велик български народ.
Патриотичният плам: Целта на този текст не е била сухата хронология, а събуждането на гордост. Думите на Декебал звучат точно като реч на възрожденски революционер от XIX век, борещ се за свобода.
Реалните факти: Описанието на Спиридон изненадващо точно следва хронологията на реалните Дакийски войни на Траян (101–106 г.) – споменава се ожесточената съпротива, Траяновият мост над Дунав (дело на Аполодор Дамаски) и фактът, че Децебал избира смъртта пред това да бъде разкарван в окови в Рим.
Траяновият мост е бил истинско инженерно чудо на Античността и най-големият мост в тогавашния свят. Той е построен по нареждане на император Траян в периода 103–105 г. от н.е. точно преди втората му война срещу даките на цар Декебал.
Архитект на това колосално съоръжение е легендарният Аполодор Дамаски (същият, който проектира Траяновия форум и Траяновата колона в Рим).
Местоположение и структура на моста
Мостът е свързвал днешния български/сръбски бряг с румънския през река Дунав. Останките му се намират между градовете Кладово (Сърбия) и Дробета-Турну Северин (Румъния), което е на около 50 км северозападно от днешната българска граница при Връшка чука и Видин.
Размери: Общата му дължина е била около 1135 метра, а ширината – 15 метра. Издигал се е на близо 19 метра над нивото на водата.
Конструкция: Мостът е имал 20 огромни каменни стълба (пилона) в реката, изградени от римски бетон и тухли. Върху тях е била монтирана изключително сложна и здрава дървена сводова конструкция, по която е преминавал пътят.
Основната функция е била светкавичното прехвърляне на римските легиони и техните припаси директно в сърцето на Дакия, за да бъде сломен цар Декебал.
Какво е останало от него днес?
Мостът функционира много кратко. Наследникът на Траян, император Адриан, заповядва да се разруши дървената настилка, за да се попречи на варварските племена (включително ранните палеобалкански) да нахлуват в римските провинции на юг от Дунав. Каменните стълбове обаче остават в реката с векове.
Днес на двата бряга на Дунав все още могат да се видят археологическите останки от крайбрежните пилони:
От румънска страна (Дробета-Турну Северин): Там е запазен първият голям пилон и останки от римския лагер Pontes, пазещ моста. На място има и страхотен музей с мащабен макет на съоръжението.
От сръбска страна (Кладово): Също е запазен единият от крайбрежните пилони, който е консервиран и е популярна туристическа атракция.
В самата река: През XIX и XX век част от стълбовете в коритото на Дунав са били разрушени с експлозиви, тъй като са пречели на корабоплаването, но подводни археологически проучвания показват, че основите им все още са непокътнати на дъното.
Докато Римската империя окупира земите ни, заради което при идването на Аспарух Ватикан разпорежда ИРИ да плаща данък на българите, тъй като "тази земя им принадлежи по родово право", предците ни оставят трайна следа с основаването на Одриското царство. Терес I и Ситалк са двамата най-могъщи владетели – това е първата голяма, обединена и супердържавна организация на предците ни, която се заражда през V в. пр.н.е. на територията на днешна България.
Докато преди тях племената живеят разпокъсани и често воюват помежду си, Терес I поставя основите на мощна династия, а неговият син Ситалк превръща Одриското царство във военно-политически хегемон на Балканите, с който дори велика Атина е принудена да се съобразява.
Терес I (около 475 – 445 г. пр.н.е.) – Основателят
Терес I е първият известен владетел на одрисите, който чрез мащабни военни походи и умела дипломация обединява по-голямата част от предците ни в Югоизточна Тракия.
Геополитически триумф: Той се възползва от оттеглянето на персите от Балканите след ромейско-персийските войни и бързо разширява владенията си. Достига на север чак до река Дунав.
Дипломация чрез брак: За да спре конфликтите със скитите на север, Терес сключва мирен договор с техния цар Ариапит и му дава дъщеря си за съпруга. Така река Дунав става официална и сигурна граница между двете суперсили.
Дълголетие: Древногръцкият историк Лукиан пише, че Терес I е живял до 92-годишна възраст и е починал по време на военен поход, без някога да е спирал да се бие.
Ситалк (управлявал около 444 – 424 г. пр.н.е.) – Хегемонът
Ситалк е син на Терес I и е смятан за един от най-способните и мащабни пълководци в цялата ни древна история. При неговото управление Одриското царство достига своя най-голям териториален и икономически разцвет.
Огромни граници: Ситалк разширява държавата от Дунав на север до Бяло море (Егейско море) на юг, и от река Струма на запад до Черно море на изток. Почти като днешна България, преди отнемането на излаза до Бяло море.
Икономическа мощ: Тракия става приказно богата. Историкът Тукидид свидетелства, че ежегодният данък, който Ситалк е събирал от подчинените племена и ромейските колонии, е възлизал на 400 таланта злато и сребро (колосална сума за Античността), отделно от богатите дарове под формата на скъпи платове и дрехи.
Великият поход срещу Македония (429 г. пр.н.е.): По време на Пелопонеската война Ситалк сключва съюз с Атина. Той събира невиждана за времето си армия от 150 000 бойци (100 000 пехота и 50 000 конница) и нахлува в Македония. Македонският цар Пердика II изобщо не смее да излезе в открито сражение и се спасява само благодарение на тайна дипломация и обещание за династичен брак.
Гибел: Ситалк загива през 424 г. пр.н.е. по време на поход срещу войнственото племе трибали (населявало днешна Северозападна България).
Сравнение между баща и син
| Лидерски качества и постижения | Терес I (Бащата) | Ситалк (Сынът) |
|---|---|---|
| Историческа роля | Обединител и създател на Одриската държава. | Военен стратег и разширител на империята. |
| Териториален обхват | Основно Югоизточна Тракия (до Дунав). | Целият източен и централен Балкански полуостров. |
| Външна политика | Дипломатически съюзи със северните скити. | Военни съюзи с Атина, походи срещу Македония. |
| Край на управлението | Естествена смърт на преклонна възраст (92 г.). | Загива в битка срещу трибалите. |
Къде в България можем да се докоснем до тяхното наследство?
Археологическите открития от последните десетилетия доказаха, че Одриската аристокрация е тънела в невероятен лукс:
Долината на тракийските царе (Казанлък): В десетките могили (като Голяма Косматка, Оструша, Казанлъшката гробница) са открити златни венци, наколенници, мечове и ритони, които са принадлежали на наследниците на Терес и Ситалк.
Златната маска на Терес: През 2004 г. проф. Георги Китов откри в могилата Светицата край Шипка масивна златна маска с тегло 673 грама, за която се смята, че е изработена именно в средата на V в. пр.н.е. и много вероятно е принадлежала на самия Терес I или на негов близък наследник. Днес тя се пази в Националния археологически музей в София.
Златната маска от могилата Светицата (Маската на Терес)
През лятото на 2004 г. археологическата експедиция ТЕМП, водена от д-р Георги Китов, прави едно от най-сензационните открития в Долината на тракийските царе край град Шипка. В могилата Светицата те попадат на недокоснат царски гроб от средата на V в. пр.н.е.
Уникалността на находката: За разлика от египетските или микенските маски (като тази на Агамемнон), които са направени от изключително тънък златен лист (фолио), маската от Светицата е масивна отливка с дебелина до 2 мм и тегло цели 673 грама чисто злато. Тя изобразява мъжко лице с индивидуални черти – гъста брада, мустаци, затворени очи и строг профил.
Ритуалът на разчленяването: Археолозите откриват нещо много зловещо – в гроба липсва голяма част от скелета на владетеля. Намерени са само черепът (покрит с маската), долната челюст и няколко кости. Това доказва, че царят е бил погребан чрез т.нар. орфическо разчленяване (диаспаргамос) – древен ритуал, при който тялото се разсича на парчета, за да се подготви за безсмъртие.
Чия е маската? Датировката на гроба съвпада поразително точно с времето на смъртта на Терес I (около 445 г. пр.н.е.). Поради мащаба на погребението, огромното количество скъпи оръжия и златни съдове, научната общност приема за изключително вероятно това да е последното убежище на самия основател на Одриското царство. Днес този шедьовър може да се види в Националния археологически музей в София.
Трибалите – Племето, пред което преклониха глава великите царе
Трибалите са били едно от най-могъщите, независими и войнствени тракийски племена. Те са населявали северозападните ни земи – днешна Северозападна България (между река Искър, Стара планина и река Дунав) и Източна Сърбия. Те категорично отказват да се подчинят на Одриското царство и запазват своята автономност.
Победата над Ситалк (424 г. пр.н.е.): Когато великият одриски цар Ситалк тръгва на поход на северозапад, за да подчини трибалите и да заздрави границите си, той подценява тяхната тактика. Трибалите организират засада в пресечен терен (вероятно в Искърското дефиле или подножието на Балкана). Одриската армия е разгромена, а сам Ситалк загива в боя, което разклаща мощта на Одриската държава за десетилетия напред.
Сблъсъкът с Филип II Македонски (339 г. пр.н.е.): Години по-късно бащата на Александър Велики, Филип II, се връща от поход срещу скитите, натоварен с огромна плячка. Когато преминава през земите на трибалите, техният крал Халес му поставя ултиматум: „Плати данък, за да преминеш, или плячката е наша“. Филип отказва и избухва жестока битка. Трибалите печелят, Филип е тежко ранен в бедрото (остава куц за цял живот), конският му мускетар е убит, а трибалите заграбват цялото му съкровище.
Походът на Александър Велики (335 г. пр.н.е.): За да отмъсти за баща си и да подсигури тила си преди похода в Азия, младият Александър Македонски нахлува в земите им. Той успява да ги победи в голяма битка при река Лигин (днешна Росица или Янтра). Царят на трибалите Сирм се оттегля на остров Пефке в река Дунав. Александър разбира, че не може да ги пречупи напълно, затова сключва мирен договор с тях и те му изпращат свои елитни воини, които по-късно се бият редом с него чак в Индия.
Къде е съкровището на трибалите?
През 1985 г. в северозападното село Рогозен е открито Рогозенското съкровище – най-голямото тракийско съкровище, намирано някога (165 сребърни съда, много от които позлатени). Проучванията доказват, че това е била царската хазна на трибалската династия, събирана в продължение на век чрез данъци, търговия и военна плячка от одриси, ромеи и македонци.
Сега да се потопим в тези три мистериозни теми от нашата древност, които разкриват както духовния свят, така и военния гений на хората, обитавали земите ни.
1. Рогозенското съкровище – Колективното съзнание на трибалите
Открито случайно през 1985 г. в с. Рогозен (Врачанско) в два отделни трапa, това е най-голямото тракийско съкровище, откривано някога. То се състои от 165 изящни сребърни съда (фиали, канички и една голяма чаша) с общо тегло над 20 кг. Съкровището е било притежание на местната трибалска царска фамилия и е събирано в продължение на повече от 150 години (между края на V и средата на IV в. пр.н.е.).
Митологичните кодове и богинята Бендида: Върху съдовете са изобразени сцени, които дават уникален поглед върху тракийската религия. Върху фиала №157 виждаме великата тракийска богиня-майка (често идентифицирана като Бендида), която язди лъвица, държейки лък и стрела в ръцете си. Върху други канички тя е представена като господарка на дивата природа, заобиколена от кентаври, крилати коне (пегаси) и грифони.
Политическите надписи: Някои от съдовете съдържат изключително ценни надписи на ромейски език, които разкриват имената на одриски царе (като Котис I и Керсеблепт) и имената на майсторите торевти. Тези съдове вероятно са били дарове от одрисите към трибалите за сключване на мир или откупи за ненападение, което доказва огромната политическа тежест на трибалските царе.
2. Орфизмът и тайната на безсмъртието
Орфизмът не е просто митология, а елитарна затворена религиозна система, достъпна само за царете и жреците. В нейната основа стои учението за безсмъртието на душата и нейното сливане с божественото след смъртта на тялото.
Защо са разчленявали царете си (Диаспаргамос)? В орфическия мит бог Дионис-Загрей е разкъсан от титаните, но след това е възроден за нов, по-висш живот. Тракийският цар е имал двойна функция – той е бил едновременно владетел и първосвещеник (цар-бог). Когато той умира, тялото му е трябвало да премине през същия свещен ритуал на разчленяване (диаспаргамос). Частите от тялото му са погребвани на различни места в свещената могила (или в различни райони на държавата), за да се превърнат в свещени центрове, които да пазят и оплождат земята. Златната маска (като тази от Светицата) е поставяна върху черепа, за да запечата божествения лик на владетеля, който вече е станал безсмъртен полубог (херос).
Радост при смърт и скръб при раждане: Древногръцкият историк Херодот описва с почуда тракийските погребални обичаи. Когато се ражда дете, траките плачат за страданията, които го предстоят в живота, а когато някой умре – те пеят, ликуват и празнуват, защото неговата душа най-после е свободна и отива в по-добър свят.
3. Походът на Александър Велики в Хемус (335 г. пр.н.е.)
Преди да потегли на своя епохален поход към Персия и Индия, едва 20-годишният Александър Македонски трябва да подсигури северната си граница при Дунав. Той нахлува в Тракия, за да накаже независимите траки и трибалите за бунтовете им срещу Македония.
Битката при Прохода на Хемус (Стара планина): Предците ни заграждат прохода (вероятно Шипченския или Троянския проход) и укрепват позициите си по билото на планината. Те измислят гениална и страшна тактика – събират стотици тежки бойни коли (каруци) на върха. Идеята им е, когато македонската фаланга започне да се изкачва по стръмното, да пуснат колите надолу, за да премажат и разбият редиците на Александър.
Военният гений на Александър: Младият цар забелязва колите и дава на войниците си невероятна заповед: „Когато колите полетят надолу, тези, които имат място, да се оттеглят встрани. Тези, които са притиснати на тесния път, да легнат на земята, да сложат големите си щитове (сариси) над гърбовете си и да ги съединят“. Когато траките пускат тежките каруци, те буквално профучават и отскачат върху „покрива“ от щитове на легналите македонци, без да убият нито един войник.
Резултатът: Стреснати от провала на тактиката си и дисциплината на врага, траките се разбягват, а пътят на Александър към земите на трибалите и Дунав е отворен.
Тези три сюжета ни показват малка част от невероятните картини на античния Балкански свят – свят на изящно изкуство, дълбока мистика и невероятно упорита военна съпротива.
Величието на предците ни минава и в следващите епохи до идването на Аспарух.
Древната Сердика – „Моят Рим“ на император Константин Велики
Преди да се превърне в днешната българска столица София, градът е бил процъфтяващ римски център, наречен Улпия Сердика (в чест на император Траян Улпий и местното племе серди).
Защо Константин Велики е обожавал Сердика? Роденият в този район император прекарва дълги периоди в града и остава запленен от стратегическото му местоположение, мекия климат и лечебните минерални извори. Историческите извори свидетелстват за неговата прочута фраза: „Сердика е моят Рим“. Той изгражда тук огромен императорски комплекс (т.нар. „Константинов квартал“) и сериозно обмисля да превърне Сердика в официална столица на цялата Римска империя, преди в крайна сметка да избере Цариград поради излаза на море.
Следите, които можем да видим днес: Наследството на Константин е вградено в сърцето на София. Ротондата „Свети Георги“ (разположена в двора на Президентството) е построена именно в началото на IV век по негово време като част от този грандиозен комплекс и е най-старата запазена и функционираща сграда в София. Днес в Ларгото и метростанция „Сердика“ можете да се разходите по същите автентични римски улици, по които е стъпвал самият император.
Блясъкът на Филипопол – Античният театър и Стадионът
Филипопол е бил перлата на провинция Тракия. Лукиан го описва като „най-големия и най-красивия от всички градове... от гордостта му сияе красота“. Градът е имал автономно управление, право да сече собствени монети и в него са се провеждали Питийските игри по подобие на тези в Елада.
+------------------------------------------------------------------------+
| АНТИЧНИТЕ СИМВОЛИ НА ПЛОВДИВ |
+-----------------------------------+------------------------------------+
| АНТИЧНИЯТ ТЕАТЪР | РИМСКИЯТ СТАДИОН |
+-----------------------------------+------------------------------------+
| Построен при император Траян | Построен при император Адриан |
| (началото на II в. от н.е.). | (II в. от н.е.). |
+-----------------------------------+------------------------------------+
| Капацитет: около 5 000–7 000 | Капацитет: около 30 000 зрители |
| зрители. | (колосален мащаб за Античността). |
+-----------------------------------+------------------------------------+
| Функция: Театрални представления, | Функция: Спортни състезания, |
| гладиаторски борби и събрания | надпревари с колесници и |
| | гладиаторски игри. |
+-----------------------------------+------------------------------------+
| Състояние: Един от най-добре | Част от него е разкрита и достъпна |
| запазените антични театри в света, | под пешеходната зона на днешния |
| където и днес се провеждат опери | град Пловдив (на площад „Джумая“). |
| и концерти. | |
+-----------------------------------+------------------------------------+
Докато Тракия и Мизия тънат в римски разкош, на север от Дунав започват мащабни размествания на народите. През V–VI век Римската империя се е разделила, а нейната източна половина е подложена на постоянни нахлувания.
Първите сблъсъци (V в.):
Името на прабългарите се появява в писмените ромейски хроники в края на V век (около 494–499 г.). Те са описани като изключително войнствен и мобилен конен народ, който пресича замръзналия Дунав и нанася тежки поражения на ромейските армии в земите ни. Хронистът Енодий пише с респект: „Това е народът, който пред никого не е прекланял глава“.
Опитите за защита – Траяновите валове и Анастасиевата стена: Императорите в Цариград изпадат в паника. Те започват трескаво да възстановяват стари римски крепости и укрепления (включително земни валове в Добруджа). Император Анастасий дори издига огромна каменна стена западно от Константинопол, за да спре бързата прабългарска и славянска конница.
Великият сблъсък при Онгъла (680 г.): Всички тези защитни линии се оказват безполезни, когато хан Аспарух премества ядрото на своята държава в областта Онгъла (край делтата на Дунав). Император Константин IV Погонат потегля лично с огромна армия по суша и море, за да прогони прабългарите. Аспарух обаче прилага гениална тактика на изтощение в своите укрепления. Когато ромеите започват да се оттеглят в безпорядък, прабългарската конница ги връхлита и ги разгромява напълно.
След тази съдбовна победа, Аспарух преминава Дунав, сключва съюз с местните племена и през 681 г. принуждава ИРИ да подпише мирен договор и да плаща данък на новата Българска държава. А Ватиканнските библиотекари записват, че този данък се дължи на българите, тъй като тази земя им принадлежи по родово право.
С това извървяхме грандиозен исторически път – от възрожденските легенди за Декебал и блясъка на Рим, до раждането на Дунавска България.
Коментари
Публикуване на коментар