Повече от ясно е, че човешкото тяло няма календарна възраст, а биологична. Затова при среща на съученици след години виждаме хора с еднакви календарни години, но биологично едните изглеждат като родители на другите.
Защо е така? ЗАЩОТО СТАРОСТТА НЕ Е В НАШЕТО ДНК
Остаряването е програма за контрол на ума.
Лъжа е, че хората умират от старост, защото "възраст" на нашето ДНК в клетките не съществува.
Клетките на тялото ни се обновяват постоянно, дори и при възрастни хора.
Има много грешки в клетъчното възпроизвеждане, но винаги има биологично-емоционална причина за смъртта ни.
Не е толкова лесно човек да умре, че сърцето и дробовете му да спрат да работят.
Хората не умират от старост или болести, хората умират от емоционалните си конфликти, довели до това стареене и след това смърт.
За нашето ДНК няма възраст, създаваме граници с годините тялото ни умира.
Остаряването идва от негативното мислене и ниско състояние на вибрационно доминиране.
Щом нямаме ограничаващото убеждение, че е нормално да остареем, тогава няма да остареем или поне не до скоростта, че стареенето е "нормално".
Защото:
⚘ Кожата ни се подновява на всеки 3 месеца;
⚘ Кръвта - на всеки 6;
⚘ Белите дробове се подновяват всяка година;
⚘ Черният дроб се възстановява за 18 месеца;
⚘ Мозъкът напълно възстановява клетките си на всеки 3 години;
⚘ Скелетът се регенерира напълно след 10 години;
⚘ Всеки мускул и тъкан се регенерира след 15 години;
⚘ Дори личността ни се подновява на всеки 7 години.
Трябва да гарантираме регенерацията си с всички средства - с храна, въздух, вода, която носим и преди всичко с мисли и информация за себе си.
Тайната, грижливо скрита от нас, е, че ДНК-то ни не съдържа данни за стареенето.
Програмата за стареене е създадена изцяло от нас в главите ни, чрез нашите вярвания, придобити в средата, в която сме родени, израснали и живеем.
Толкова сме вкоренени, че мислим, че това е нормален начин да живееш, да остарееш и да умреш.
За наше щастие реалността е много различна.
Не е тайна, че когато се изгубим в миналото, винаги гледаме към бъдещето.
А всъщност е важно да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш напред, да живееш и да променяш Настоящето в съзнанието си.
Остаряването е програма за контрол на ума.
Лъжа е, че хората умират от старост, защото "възраст" на нашето ДНК в клетките не съществува.
Клетките на тялото ни се обновяват постоянно, дори и при възрастни хора.
Има много грешки в клетъчното възпроизвеждане, но винаги има биологично-емоционална причина за смъртта ни.
Не е толкова лесно човек да умре, че сърцето и дробовете му да спрат да работят.
Хората не умират от старост или болести, хората умират от емоционалните си конфликти, довели до това стареене и след това смърт.
За нашето ДНК няма възраст, създаваме граници с годините тялото ни умира.
Остаряването идва от негативното мислене и ниско състояние на вибрационно доминиране.
Щом нямаме ограничаващото убеждение, че е нормално да остареем, тогава няма да остареем или поне не до скоростта, че стареенето е "нормално".
Защото:
⚘ Кожата ни се подновява на всеки 3 месеца;
⚘ Кръвта - на всеки 6;
⚘ Белите дробове се подновяват всяка година;
⚘ Черният дроб се възстановява за 18 месеца;
⚘ Мозъкът напълно възстановява клетките си на всеки 3 години;
⚘ Скелетът се регенерира напълно след 10 години;
⚘ Всеки мускул и тъкан се регенерира след 15 години;
⚘ Дори личността ни се подновява на всеки 7 години.
Трябва да гарантираме регенерацията си с всички средства - с храна, въздух, вода, която носим и преди всичко с мисли и информация за себе си.
Тайната, грижливо скрита от нас, е, че ДНК-то ни не съдържа данни за стареенето.
Програмата за стареене е създадена изцяло от нас в главите ни, чрез нашите вярвания, придобити в средата, в която сме родени, израснали и живеем.
Толкова сме вкоренени, че мислим, че това е нормален начин да живееш, да остарееш и да умреш.
За наше щастие реалността е много различна.
Не е тайна, че когато се изгубим в миналото, винаги гледаме към бъдещето.
А всъщност е важно да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш напред, да живееш и да променяш Настоящето в съзнанието си.
Що е това ДНК?
Дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) е нуклеинова киселина, която носи генетичните инструкции за биологическото развитие на всички клетъчни форми на живот и много от вирусите. Основната функция на молекулата на ДНК е дълготрайното съхранение на информация. ДНК често е сравнявана с програма или рецепта, тъй като съдържа инструкциите, необходими за конструиране на останалите клетъчни компоненти, като белтъци и молекули на РНК. Сегментите от молекулата на ДНК, които пренасят генетична информация, се наричат гени, но има и други ДНК последователности, които изпълняват изграждащи функции или участват в управление използването на генетичната информация. Наред с РНК и белтъците, ДНК е една от трите основни макромолекули, ключови за всички известни форми на живот. ДНК понякога се нарича молекула на наследствеността, тъй като тя се наследява и се използва за разпространение на белези.
ДНК се състои от два дълги полимера, съставени от своя страна от прости единици – мономери, наречени нуклеотиди. Молекулата има две главни вериги, изградени от монозахариди и фосфатни групи, свързани помежду си с естерни връзки. Към всеки монозахарид на главните вериги е прикачена една от четири възможни вида молекули, наричани нуклеобази (азотсъдържащи биологични съединения формиращи нуклеозиди, като тези мономери са радикалните градивни елементи на нуклеиновите киселини) – именно последователността на тези четири нуклеобази по дължината на главната верига служи за кодиране на информацията. Тя се разчита с помощта на генетичен код, който дефинира последователността на аминокиселините в белтъците. Кодът се разчита чрез копиране на участъци от ДНК в подобната нуклеинова киселина РНК при процес, наричан транскрипция.
Във вътрешността на клетките ДНК образува дълги структури, наричани хромозоми. Преди клетките да се разделят хромозомите се удвояват чрез процеса на репликация. Еукариотните организми (животни, растения, гъби и протисти) съхраняват основната част от своята ДНК във вътрешността на клетъчното ядро и по-малка част в органели, като митохондрии или хлоропласти.[1] За разлика от тях, прокариотите (бактерии и археа) съхраняват своята ДНК само в цитоплазмата. Вътре в хромозомите хроматинови белтъци, като хистоните, служат за организиране на ДНК и направляват взаимодействието на ДНК с другите белтъци, като участват в контрола на транскрипцията.
- Гените могат да се разглеждат грубо като готварска книга на организма.
- Една верига ДНК съдържа гени, области, които регулират гените, и други области, които нямат функции или функциите им все още не са познати.
ДНК се състои от две нишки с връзки помежду им, които могат да се разделят подобно на цип.– Хеликаза – разкопчава. – ДНК полимераза – закопчава.
ДНК кодира генетичната информация благодарение на четири „строителни елемента“, наречени бази: аденин, тимин, гуанин, цитозин. Те се обозначават съкратено като А, Т, Г и Ц и имат свойството всяка да „се чифтосва“ само с една от останалите три бази: А+Т, Т+А, Г+Ц, Ц+Г; така че едно „А“ на едната нишка от ДНК ще се „съеши“ успешно само с „Т“ от другата нишка.
Редът е от значение: А+Т не е еквивалентно на Т+А, както и Ц+Г не е едно и също с Г+Ц.
Но тъй като са възможни само 4 комбинации, базите на едната от нишките са достатъчни, за да се опише последователността.
Редът, в който са разположени базите по дължината на ДНК, е важен – ДНК последователността (или секвенцията) е описанието на гените.
Репликацията или удвояването на ДНК се осъществява на матричен принцип – чрез разделяне на двете нишки с относително прости химически реакции и създаване на „втората половина“ на така получената единична верига чрез потапяне в „супа“, която съдържа всичките четири бази. Тъй като всяка база може да се комбинира само с една от останалите три бази, подредбата на базите в съществуващата верига определят еднозначно какви бази ще има в новообразуваната верига и как ще са подредени. По този начин, всяка единична верига (матрица) образува точно копие на оригиналната ДНК, като събира необходимите бази в „супата“, освен ако не настъпи мутация.
Мутациите са просто химически грешки в този процес: една база може случайно да бъде пропусната, вмъкната или грешно копирана или веригата може да бъде скъсена или удължена; всички други основни мутации могат да се опишат като комбинация от тези случайни „операции“.
Молекулярна структура
Въпреки че понякога ДНК е наричана „молекулата на наследствеността“, парчетата ДНК, както си ги представят повечето хора, не са единични молекули. По-скоро те са двойки молекули, които се преплитат като лиани, образувайки двойна спирала.
Всяка лианообразна молекула е ДНК верига: химически свързана верига от нуклеотиди, всеки от които се състои от дезоксирибоза, фосфат и един от четирите вида ароматно-въглеводородни „бази“. Тъй като нишките в ДНК са изградени от тези нуклеотидни елементи, те са полимери.
Тъй като има четири вида бази, има и четири вида нуклеотиди, които често се обозначават като своите бази. Тези бази са пуринови (големи) – гуанин (Г), аденин (А) и пиримидинови (малки) – цитозин (Ц) и тимин (Т).
Полинуклеотидните вериги в двойната верига на ДНК могат да се свързват чрез хидрофобния ефект. Това кои вериги остават свързани, се определя от комплементарно свързване, с Г – така че видът на базите на едната верига определя силата на връзката – колкото повече комплементарни бази съществуват, толкова по-силна и устойчива е връзката.
Механизмите в клетката могат да разделят двойната спирала на ДНК и така всяка единична верига може да служи за матрица за създаване на нова верига, почти еднаква с предишната. Грешките при синтеза се наричат мутации. Процес, наречен ПВР имитира този процес инвитро в нежива среда.
Тъй като при свързване в двойки нуклеотидните бази се обръщат към оста на спиралата, а захарните и фосфатните групи са от външната страна, двете вериги, които те образуват, изглеждат като носещи елементи на спиралата. В действителност химическите връзки между фосфатите и захарите, наречени фосфодиестерни връзки, свързват един нуклеотид със съседните му във веригата.
Водородните връзки между веригите на двойната спирала са достатъчно слаби, за да могат лесно да бъдат прекъснати с помощта на ензими. Ензими, познати като хеликази разсукват веригите, за да подпомогнат действието на ензими, четящи последователността като ДНК полимеразата. При разсукването ензимите трябва да прекъснат по химически начин фосфатният гръбнак на едната от веригите, за да може тя да се завърти около другата верига. Веригите могат също така да бъдат разделени чрез леко нагряване, използвано например в ПВР, ако имат по-малко от около 10 000 базисни двойки (10 килобазисни двойки или 10 кбд). Усукването на ДНК веригите затруднява разделянето на дълги сегменти.
Когато двата края на една двойна спирала на ДНК са съединени, така че тя образува кръг, както е при плазмидите, веригите са топологично заплетена. Това означава, че те не могат да бъдат разделени чрез леко нагряване или друг процес, който не включва прекъсване на едната верига. Задачата за разплитане на топологично свързани вериги на ДНК се изпълнява от ензими, наречени топоизомерази. Някои от тези ензими разплитат цикличната ДНК чрез прекъсване на двете вериги, така че друг двойноверижен сегмент да може да мине между тях. Разплитането е необходимо за репликацията на циклични ДНК, както и за различни видове рекомбинация в линейни ДНК.
Спиралата на ДНК може да приеме една от три леко различаващи се форми. За преобладаваща в клетките се счита „B“ формата, описана от Джеймс Уотсън и Франсис Крик. Тя е широка 2 нанометра и има дължина 3,4 нанометра на 10 базисни двойки (бд) от последователността. Средната дължина на стъпката на спиралата – последователността, в продължение на която спиралата прави едно пълно завъртане около оста си – е също толкова. Честотата на завъртанията зависи до голяма степен от притеглящите сили, които всяка база упражнява върху съседите си във веригата.
Малката ширина на двойната спирала прави намирането ѝ чрез конвенционална електронна микроскопия невъзможно, освен чрез интензивно оцветяване. В същото време ДНК в много клетки може да бъде с макроскопична дължина – около 5 сантиметра за веригите в една човешка хромозома. Следователно клетките трябва да сбиват или „пакетират“ ДНК, за да могат да я побират. Това е една от функциите на хромозомите, които съдържат белтъци, подобни на макари, наречени хистони, около които ДНК се навива.
При липса на напрежение B-формата на ДНК спиралата се усуква на 360° на всеки 10,6 базови двойки. Но много процеси в молекулярната биология могат да причинят напрежения. Един сегмент от ДНК с недостатъчно или прекалено усукване на спиралата се нарича съответно положително или отрицателно „пренавит“. ДНК ин виво обикновено е отрицателно пренавита, което подпомага разсукването на двойната спирала, необходимо за РНК транскрипция.
Другите две познати двойно-спирални форми на ДНК, наречени A и Z, се различават донякъде по своята геометрия и размери. Изглежда възможно A-формата да се среща само в дехидрирани проби от ДНК като тези, използвани в кристалографски експерименти, и може би в хибридни свързвания на ДНК и РНК-вериги. ДНК сегменти, които клетките са метилирали с регулиращи цели, могат да възприемат Z-геометрия, при която веригите са усукани около оста на спиралата като огледален образ на B-формата.
По текстове в социалните мрежи
Коментари
Публикуване на коментар