 |
| В "Chronicon Pictum" има миниатюра "Stephen defeats Kean -Duke of the Bulgarians and Slavs" |
“Великият български предводител Реан с помощта и по съвета на император Анастасий, със съгласието на словените, потеглил в 504 г. с войската си от изток към запад и завзел не само България, но и голяма част от Унгария заедно със Сирмиум. Обаче кралят на Италия (на Остготското кралство в Италия) излязъл срещу българите със силна армия, превзел завзетия от тях Сирмиум и в 504 г. ги разбил напълно в сражение, както свидетелстват Марцелин и Касиодор в своите хроники. След това поражение българите се завърнали и завзели в Банат земите около Тиса, които запазили чак до 884 г.”.
Клайнер прави и друго уточнение: “Реан. Пръв вожд на българите, към лято Христово 504-о завзел не само България, 
Галисийците предлагат повече подробности за онези, които са живели в тази земя след смъртта на Атила. Римските владетели са окупирали Панония до Дунава и са заселили там своите пастири. Господарят на България,{1-335.} великият Кеан (Keanus Magnus), е окупирал земята между реките Дунав и Тиса чак до полската и руската граница, и той заселва склави и българи в региона. Сега страната се управлява от един от неговите потомци, Салан ( Salanus ). (По-късно се разкрива, че един от военните командири на последния носи името Laborc.) Земята между реките Тиса, Марос и Самос, достигаща до Трансилвания, е била окупирана от Марот ( Морут ) и неговия народ „Козар“; сега се управлява от неговия внук Ménmarót ( Menumorout ). Галад ( Глад ), който идва от Видин, завзема с помощта на куманите земята между Дунав и Тиса, южно от Марос (гл. 11). Киевците пропуснаха да споменат хазарите, а галисийците пропуснаха блахите, а информацията, дадена от двата източника, не обхващаше целия Карпатски басейн: тя пропусна частта от Горна Унгария, която се намира на запад от река Гарам, както и Трансилвания.
Въпреки това, Аноним по-късно споменава тези региони: „склавите от Нитра“ са под управлението на чешкия принц, който назначава Зобор за техен управител (глави 33–37), докато Трансилвания е населена от славяни и блахи и се управлява от Блак Гялу ( Гелоу ) (глави 24–27). В глава 50 Аноним потвърждава, че Панония е управлявана от „римляните“ и е населена от „славяни и панонци“. В глава 44 куманските воини на Глад са подпомогнати от българи и блак в съпротивата им срещу унгарците. И накрая, по отношение на владението на Ménmarót, „Козарите“, отбелязани в глава 9, не заслужават повече споменаване; вместо това в глави 50 и 51 Аноним говори за присъствието на Székelys (Siculi, Sicli).
От тези препратки се вижда, че Аноним е проектирал назад към времето на завоеванието етническия и политически модел, който преобладава в околностите на Унгария по негово време - началото на 13-ти век. По времето на завоеванието Панония е принадлежала на Източната франкска империя; едва след 962 г., когато става част от германската Римска империя, може да се счита за „римско“. 
До 895 г. склавите от Нитра са били управлявани от{1-336.} Моравци (известни на унгарците като „Марот“); унгарците заграбват територията от моравците, а не от чешкия княз, който овладява моравските земи отвъд границите на Унгария едва след 955 г. Още по-поучителен е случаят с българите.
Аноним очевидно не е знаел, че по времето на завоеванието те са имали независима държава и са били наричани от унгарците Нандори ; едва след 1000 г., когато попадат под византийска власт, унгарците започват да ги наричат Bulgárs или Bolgárs .
Това вероятно обяснява защо Аноним смята Салан, Менуморут, а може би и Глад за поданици на Византия, въпреки че не твърди, че последните двама са българи. Още приживе на Аноним, през 1185 г., българите и техните румънски и кумански съюзници се отърсват от византийското иго; и това знание вероятно го е вдъхновило да разположи тези три народа (румънците се наричат „блаки“) във владението на Глад.
От „държавите“, обкръжаващи бъдещата Унгария по време на завоеванието, той идентифицира правилно само тези на поляците и руснаците и преценява, че влиянието на тези две държави не се простира до Карпатския басейн.
Името Реан според проф. Иван Дуйчев следва да се чете Кеан (Keanus). Според него сведението е заето от анонимния секретар на унгарския крал Бела: “Terram vero que iacet inter Thisciam et Danubium, preoccupavisset sibi Keanus magnus dux Bulgari[a]e, avus Salani ducis, usque ad confinium Ruthenorum et Polonorum et fecisset ibi habutare Sclavos et Bulgaros”.
Подобно сведение се среща при Клайнер: “Българският вожд [Салан] пък, който бил правнук на Реан, първия български владетел и кръвен родственик на Симеон, и който живеел в крепостта Олпар, която се нарича Алпар и е притежание на вацинския епископ, на брега на река Тиса при сливането на Маруш, и също някога прекарвал и в Титул, който днес се нарича Тетел, град някога много богат, разположен при самото сливане и Тиса”.
Клайнер обаче дава немалък брой сведения за Реан, а и както личи от един пасаж, е бил напълно наясно, че Кеан и Реан са различни личности, ако въобще прочитът Кеан е верен: “Не бива да се премълчава, че българите, ограбени от своите притежания от гърците, поискали да се обогатят с чуждите блага като за развлечение. В лято Христово 1000 и 1001-во те нахлули неустрашимо в Трансилвания, убили трансилванския княз на име Кеан и натоварени с плячка, се завърнали в земята си”.
Както стана дума, Блазиус Клайнер споменава името Реан неведнъж, а само един път името Кеан. Изглежда той черпи сведенията си не само от анонимния секретар на крал Бела, но и от друг неизвестен източник, макар и Аноним да дава сходна информация, като споменава, че: “след смъртта на Атила князът Кеан Велики, праотец на вожда Салан, потеглил от България по съвета и с помощта на византийския император... [Арпад рекъл] заповядваме на вашия господар, княз Салан, да напусне земята ни по най-бързия начин и да се оттегли в земята на българите, откъдето прадядото на Салан е потеглил след смъртта на нашия праотец крал Атила”.
Данните за похода на Реан в Панония и Сирмиум, дадени от Блазиус Клайнер, не се срещат у други автори и хронисти, в т.ч. при Касиодор и Марцелин, но не е трудно да се досетим откъде те са взети.
Както стана дума, Блазиус Клайнер споменава името Реан неведнъж, а само един път името Кеан. Изглежда той черпи сведенията си не само от анонимния секретар на крал Бела, но и от друг неизвестен източник, макар и Аноним да дава сходна информация, като споменава, че: “след смъртта на Атила князът Кеан Велики, праотец на вожда Салан, потеглил от България по съвета и с помощта на византийския император... [Арпад рекъл] заповядваме на вашия господар, княз Салан, да напусне земята ни по най-бързия начин и да се оттегли в земята на българите, откъдето прадядото на Салан е потеглил след смъртта на нашия праотец крал Атила”.
Данните за похода на Реан в Панония и Сирмиум, дадени от Блазиус Клайнер, не се срещат у други автори и хронисти, в т.ч. при Касиодор и Марцелин, но не е трудно да се досетим откъде те са взети.
Иван Дуйчев в предговора си към историята на Клайнер отбелязва две твърде важни подробности: “Своя труд върху миналото на българския народ той е писал по всяка вероятност именно в Алвинцкия манастир. Тъй като в съчинението му са използвани доста голям брой, и то твърде редки книги, обнародвани до това време, трябва да се предполага, че в българския францискански манастир в Алвинц по онова време е съществувала богата библиотека или пък че Блазиус Клайнер е имал възможност да обиколи и други селища, за да работи в техните библиотеки… Никополският католишки епископ Антон Стефан пише в едно свое писмо от 30 януари 1689 г., изпратено от Виена, следователно само няколко месеца след разгрома на Чипровското въстание, че чипровските католици загубили при злополучния край на въстанието своята библиотека и архива си. Може обаче все пак да се предположи, че бегълците от опожарения и разграбен от турците Чипровец ще да са отнесли със себе си нещо от тази библиотека и от архива си в отвъдунавските земи”.
Дуйчев прави и още едно признание: “От всички няколко десетки съчинения, използвани от него [Блазиус Клайнер], не бе възможно въпреки всички дирения в някои от най-големите европейски библиотеки (например Ватиканската библиотека, библиотеката на Източния институт в Рим, Националната библиотека в Париж и някои други специални библиотеки) да бъдат точно отъждествени само няколко заглавия. Някои съчинения обаче са така редки днес, че не можах да направя непосредствени справки с тях за проверката на писаното от Блазиус Клайнер”.
С други думи, Иван Дуйчев признава, че не са проверени всички източници на информация, ползвани от Блазиус Клайнер. Признанието на проф. Дуйчев обезсилва и опитите данни на Блазиус Клайнер, които липсват в другите познати латински и гръцки извори, да бъдат отхвърлени като измислица. Сведенията на Блазиус Клайнер за Реан ще да са от домашен (български) произход или са почерпани от чужд и непознат нам латиноезичен източник, а не от анонимния секретар на крал Бела. Най-вероятно такива подробни данни за Реан и за неговия род Блазиус Клайнер е открил в Трансилвания, защото сведенията за Реан до голяма степен засягат земите на Банат и река Тиса, т.е. местната ранносредновековна история.
Формата Кеан при анонимния секретар на крал Бела изглежда е погрешен препис на истинското име Реан. Най-вероятно секретарят на крал Бела (или пък по-късен преписвач на ръкописа му) е разчел погрешно Keanus вместо Reanus, доколкото латинските R и K са близки графично. Оттам вече става безпредметно предположението, че Keanus magnus всъщност означава “Великият кан/хан”. Не е изключено Блазиус Клайнер и анонимният секретар на крал Бела да са ползвали един общ източник, но Клайнер да е проявил по-голям интерес към него.
Блазиус Клайнер дава и друго сведение за Реан: “Достопочтеният отец Франциск Кери в краткото си изложение за императорите към 594 г. твърди, че българите са били подвластни на аварския владетел като роби. Обаче с драговолното позволение на този голям историк на лист 20 посочих от унгарския църковен летописец Инхофер, че българите още през 541 г. са били свързани с хуните или аварите и са водели война с общи оръжия и войска и следователно българите не са били подчинени в робство на аварите, но са били свързани с тях с най-тесен съюз, за да си давали взаимно военна помощ. Този съюз българите не били сключили необмислено, понеже, макар вождът на Велика България Реан са е виждал, че лесно би превзел във война много земи, обаче бидейки заобиколен отвсякъде от врагове и отстъпената от Анастасий земя още не била доведена в добър ред, налагало се да победят и да се покорят по-малките врагове, а с по-големите са се сключи мир. Така и станало, щото или самият Реан, или пък неговият син да сключи траен мир с аварите или хуните, за да може по-добре да уреди държавата си и заедно с аварите или хуните да се обогати чрез постоянни плячкосвания, извършвани в земите на ромеите и на другите съседни народи”.
Името Реан се споменава още няколко пъти от Блазиус Клайнер, този път като български владетелски род:“В лято Христово 762-ро българите се разбунтували против Тервел и го унищожили заедно с целия род Реан, който дотогава властвал над тях, като на негово място поставили някой си Телец”.
“Кубрат. Втори български вожд, син на Реан... Требел. Трети български княз, син на Кубрат... Требел бил обсипан с много дарове и получил от императора също и титлата кесар. Възгордян обаче от тази празна титла, той се отнесъл жестоко към своите българи и дотолкова си навлякъл омразата на всички, че те се вдигнали на бунт и убили не само него, но и целия Реанов род”.
Блазиус Клайнер допуска някои фактологични грешки. Властващият преди Телец е Винех, който според Именника е бил от рода Вокил. Преди Винех управляват Кормисош (род Вокил) и Севар (род Дуло). Чак тогава стигаме до Тервел. Винех, Кормисош и Севар изобщо не са известни на Клайнер. Също така не е вярно твърдението му, че Тервел (Требел) “се отнесъл жестоко към своите българи и дотолкова си навлякъл омразата на всички, че те се вдигнали на бунт и убили не само него, но и целия Реанов род”.
Дуйчев прави и още едно признание: “От всички няколко десетки съчинения, използвани от него [Блазиус Клайнер], не бе възможно въпреки всички дирения в някои от най-големите европейски библиотеки (например Ватиканската библиотека, библиотеката на Източния институт в Рим, Националната библиотека в Париж и някои други специални библиотеки) да бъдат точно отъждествени само няколко заглавия. Някои съчинения обаче са така редки днес, че не можах да направя непосредствени справки с тях за проверката на писаното от Блазиус Клайнер”.
С други думи, Иван Дуйчев признава, че не са проверени всички източници на информация, ползвани от Блазиус Клайнер. Признанието на проф. Дуйчев обезсилва и опитите данни на Блазиус Клайнер, които липсват в другите познати латински и гръцки извори, да бъдат отхвърлени като измислица. Сведенията на Блазиус Клайнер за Реан ще да са от домашен (български) произход или са почерпани от чужд и непознат нам латиноезичен източник, а не от анонимния секретар на крал Бела. Най-вероятно такива подробни данни за Реан и за неговия род Блазиус Клайнер е открил в Трансилвания, защото сведенията за Реан до голяма степен засягат земите на Банат и река Тиса, т.е. местната ранносредновековна история.
Формата Кеан при анонимния секретар на крал Бела изглежда е погрешен препис на истинското име Реан. Най-вероятно секретарят на крал Бела (или пък по-късен преписвач на ръкописа му) е разчел погрешно Keanus вместо Reanus, доколкото латинските R и K са близки графично. Оттам вече става безпредметно предположението, че Keanus magnus всъщност означава “Великият кан/хан”. Не е изключено Блазиус Клайнер и анонимният секретар на крал Бела да са ползвали един общ източник, но Клайнер да е проявил по-голям интерес към него.
Блазиус Клайнер дава и друго сведение за Реан: “Достопочтеният отец Франциск Кери в краткото си изложение за императорите към 594 г. твърди, че българите са били подвластни на аварския владетел като роби. Обаче с драговолното позволение на този голям историк на лист 20 посочих от унгарския църковен летописец Инхофер, че българите още през 541 г. са били свързани с хуните или аварите и са водели война с общи оръжия и войска и следователно българите не са били подчинени в робство на аварите, но са били свързани с тях с най-тесен съюз, за да си давали взаимно военна помощ. Този съюз българите не били сключили необмислено, понеже, макар вождът на Велика България Реан са е виждал, че лесно би превзел във война много земи, обаче бидейки заобиколен отвсякъде от врагове и отстъпената от Анастасий земя още не била доведена в добър ред, налагало се да победят и да се покорят по-малките врагове, а с по-големите са се сключи мир. Така и станало, щото или самият Реан, или пък неговият син да сключи траен мир с аварите или хуните, за да може по-добре да уреди държавата си и заедно с аварите или хуните да се обогати чрез постоянни плячкосвания, извършвани в земите на ромеите и на другите съседни народи”.
Името Реан се споменава още няколко пъти от Блазиус Клайнер, този път като български владетелски род:“В лято Христово 762-ро българите се разбунтували против Тервел и го унищожили заедно с целия род Реан, който дотогава властвал над тях, като на негово място поставили някой си Телец”.
“Кубрат. Втори български вожд, син на Реан... Требел. Трети български княз, син на Кубрат... Требел бил обсипан с много дарове и получил от императора също и титлата кесар. Възгордян обаче от тази празна титла, той се отнесъл жестоко към своите българи и дотолкова си навлякъл омразата на всички, че те се вдигнали на бунт и убили не само него, но и целия Реанов род”.
Блазиус Клайнер допуска някои фактологични грешки. Властващият преди Телец е Винех, който според Именника е бил от рода Вокил. Преди Винех управляват Кормисош (род Вокил) и Севар (род Дуло). Чак тогава стигаме до Тервел. Винех, Кормисош и Севар изобщо не са известни на Клайнер. Също така не е вярно твърдението му, че Тервел (Требел) “се отнесъл жестоко към своите българи и дотолкова си навлякъл омразата на всички, че те се вдигнали на бунт и убили не само него, но и целия Реанов род”.
Тук Блазиус Клайнер приписва съдбата на Телец на Тервел. Обаче твърдението за унищожаването на целия Реанов род заслужава повече внимание. Той пише, че от рода на Реан е Кубрат, въпреки че той не е негов син, както авторът твърди. Според Клайнер Тервел също е от рода на Реан и син на Кубрат. Явно под “син” трябва да се разбира “от един и същи род”. Следователно родът на Реан е старият имперски род Дуло.
Клайнер не знае не само за Севар, Кормисош и Винех, което е разбираемо, защото нему не е известен “Именникът на българските канове”, той не знае и за Аспарух, което вече е куриозно. При Клайнер Тервел е последният представител на рода на Реан (Дуло) и според него заедно с убийството на Тервел е затрит и този род. Най-вероятно обаче унищожаването на “целия Реанов род” е станало по времето на липсващият при Клайнер Кормисош, наследил Севар (също липсващ), а не Тервел. За Кормисош в Именника е казано: “Този княз измени рода Дуло, сиреч Вихтун”.
Да се спрем още веднъж на цитираното вече сведение на Блазиус Клайнер: “Българският вожд [Салан] пък, който бил правнук на Реан, първия български владетел и кръвен родственик на Симеон, и който живеел в крепостта Олпар, която се нарича Алпар и е притежание на вацинския епископ, на брега на река Тиса при сливането на Маруш, и също някога прекарвал и в Титул, който днес се нарича Тетел, град някога много богат, разположен при самото сливане и Тиса”.
Според Клайнер Салан е потомък на Реан, завзел земите около Тиса и Банат в началото на VI или в края на V век. От друга страна Салан бил и кръвен родственик на цар Симеон. Тези сведения са много интересни, защото Симеон принадлежи към т.нар. Крумова династия. За Крум се предполага, че произхождал от средите на панонските българи. След като Салан е кръвен родственик (а не чрез сродяване) на Симеон, от това следва, че и Салан и Симеон, а оттам и Босис I, Пресиян, Маламир, Омуртаг и Крум са от една династична линия, а тя е родът Дуло, защото Клайнер изрично подчертава, че Салан е правнук (т.е. потомък) на Реан.
Клайнер не знае не само за Севар, Кормисош и Винех, което е разбираемо, защото нему не е известен “Именникът на българските канове”, той не знае и за Аспарух, което вече е куриозно. При Клайнер Тервел е последният представител на рода на Реан (Дуло) и според него заедно с убийството на Тервел е затрит и този род. Най-вероятно обаче унищожаването на “целия Реанов род” е станало по времето на липсващият при Клайнер Кормисош, наследил Севар (също липсващ), а не Тервел. За Кормисош в Именника е казано: “Този княз измени рода Дуло, сиреч Вихтун”.
Да се спрем още веднъж на цитираното вече сведение на Блазиус Клайнер: “Българският вожд [Салан] пък, който бил правнук на Реан, първия български владетел и кръвен родственик на Симеон, и който живеел в крепостта Олпар, която се нарича Алпар и е притежание на вацинския епископ, на брега на река Тиса при сливането на Маруш, и също някога прекарвал и в Титул, който днес се нарича Тетел, град някога много богат, разположен при самото сливане и Тиса”.
Според Клайнер Салан е потомък на Реан, завзел земите около Тиса и Банат в началото на VI или в края на V век. От друга страна Салан бил и кръвен родственик на цар Симеон. Тези сведения са много интересни, защото Симеон принадлежи към т.нар. Крумова династия. За Крум се предполага, че произхождал от средите на панонските българи. След като Салан е кръвен родственик (а не чрез сродяване) на Симеон, от това следва, че и Салан и Симеон, а оттам и Босис I, Пресиян, Маламир, Омуртаг и Крум са от една династична линия, а тя е родът Дуло, защото Клайнер изрично подчертава, че Салан е правнук (т.е. потомък) на Реан.
Тези ценни сведения показват, че след половинвековно прекъсване между 753 и 805 г. България отново е управлявана от представители на великия род Дуло чак до 997 г. И по някаква прищявка на съдбата или поради историческа и обществена закономерност именно периода 681–753 г. и 805–997 г. са най-благополучните и успешни в българската средновековна история.
Коментари
Публикуване на коментар