Защо ли? Защо нашите историци ги е страх да напишат истинското име на града, което великите ни предци наричат само по този начин?
Както отказват на наричат България империя по време на първото и второто българско царство. На тази карта отново вижаме, че чуждите историци ни наричат Империя.
Цитирам един от чуждите източници: Цариград (старобългарски: Цѣсарьградъ, Царьгра̀дъ; на руски: Царьгра́д, Царгород; на сръбски: Цариград; на румънски: Ţarigrad) е стара имперска столица и през многовековното си съществуване е имал много имена с различен произход. За българите имперският център Константинопол българите е Цариград - това българско име подчертава ролята му на седалище на царя и става общоприето и за всички славяни от Русия, Полша, Чехия, Хърватия, Сърбия, както и за власи и молдовци.
Думата е старобългарска по произход. Тя означава „градът на царя“ или „градът на цезаря“ и е получена чрез свързването на думите „цѣсарь“ (съкратена по-късно до „царь“) вместо caesar (т.е. цезар, кесар) и „градъ“.
Името Цариград/Царград/Царевград е използвано през средните векове от славянските народи като наименование на различни престолни градове, предимно столицата на Второто българско царство Царевград Търнов и Константинопол – столицата на източно римските императори. След падането на Балканите под Османска власт, думата започва да се използва изключително за обозначаване на град Константинопол (Истанбул), тъй като в народния език на балканските славяни султаните са наричани царе.
Терминът Царьградъ става популярен в Московското княжество, когато през 15 век там започват да възприемат източно римски обичаи. След падането на Константинопол в 1453, младата Руска империя започва да гледа на себе си като на последното продължение на Римската империя (вижте Трети Рим). Това вярване се поддържало от редица популярни дейци на Руската православна църква и било допълнително подкрепено от брака на Иван III с племенницата на последния източно римски император. Владетелите на Русия приели титлата цар и затова поради името си, изгубеният град Цариград звучал на хората тайнствено и величествено. Руските императори-царе обявили, че си поставят за цел да възвърнат свободата на града, но въпреки разширението на империята на юг, това никога не се осъществило.
Цитирам един от чуждите източници: Цариград (старобългарски: Цѣсарьградъ, Царьгра̀дъ; на руски: Царьгра́д, Царгород; на сръбски: Цариград; на румънски: Ţarigrad) е стара имперска столица и през многовековното си съществуване е имал много имена с различен произход. За българите имперският център Константинопол българите е Цариград - това българско име подчертава ролята му на седалище на царя и става общоприето и за всички славяни от Русия, Полша, Чехия, Хърватия, Сърбия, както и за власи и молдовци.
Думата е старобългарска по произход. Тя означава „градът на царя“ или „градът на цезаря“ и е получена чрез свързването на думите „цѣсарь“ (съкратена по-късно до „царь“) вместо caesar (т.е. цезар, кесар) и „градъ“.
Името Цариград/Царград/Царевград е използвано през средните векове от славянските народи като наименование на различни престолни градове, предимно столицата на Второто българско царство Царевград Търнов и Константинопол – столицата на източно римските императори. След падането на Балканите под Османска власт, думата започва да се използва изключително за обозначаване на град Константинопол (Истанбул), тъй като в народния език на балканските славяни султаните са наричани царе.
Терминът Царьградъ става популярен в Московското княжество, когато през 15 век там започват да възприемат източно римски обичаи. След падането на Константинопол в 1453, младата Руска империя започва да гледа на себе си като на последното продължение на Римската империя (вижте Трети Рим). Това вярване се поддържало от редица популярни дейци на Руската православна църква и било допълнително подкрепено от брака на Иван III с племенницата на последния източно римски император. Владетелите на Русия приели титлата цар и затова поради името си, изгубеният град Цариград звучал на хората тайнствено и величествено. Руските императори-царе обявили, че си поставят за цел да възвърнат свободата на града, но въпреки разширението на империята на юг, това никога не се осъществило.
Следи от първите поселения на града са открити в азиатската част и се отнасят към неолитната епоха. През Бронзовата епоха са извършени заселвания в околностите на двореца „Топкапъ“.
За първата известна дата в историята на града се счита 659 г. пр.н.е.,когато на азиатската страна на Босфора се появяват първите заселници от Мегара, които основават колонията Халкидон - днес квартал Кадъкьой.
През 660 г. пр.н.е. заселници от Мегара и пълководецът Бизас се заселват в европейския район на полуостров Сарайбурну и основават град Бизантион (на гръцки: Βυζάντιον). Географско положение на града улеснява морската търговия и той бързо се развива. През 513 г. пр.н.е. градът попада в ръцете на персите, през 407 г. пр.н.е. е под влиянието на Древна Атина, а през 405 г. пр.н.е. е управляван от спартанците. През 227 г. пр.н.е. идващите от Европа галати се установяват в азиатската част на града.
През 191 г. пр.н.е. се сключва съюз с Древен Рим, което подпомага военната отбрана на Византион, който отначало е свободен град, но през 100 г. пр.н.е. е включен в рамките на Римската република. През 194 г. градът взема страната на претендента Песцений Нигер в борбата му срещу император Септимий Север, който разрушава града и събаря крепостните стени след тригодишна обсада. Градът се възстановява бързо и достига предишната си слава и просперитет.
През 330 г. Византион е избран от император Константин I Велики за нова столица на Римската империя. От Византион произлиза и името на Византийската империя, което никога не се е употребявало в самата империя и е използвано за пръв път през 1557 г. от германския историк Йеронимус Волф.
През 660 г. пр.н.е. заселници от Мегара и пълководецът Бизас се заселват в европейския район на полуостров Сарайбурну и основават град Бизантион (на гръцки: Βυζάντιον). Географско положение на града улеснява морската търговия и той бързо се развива. През 513 г. пр.н.е. градът попада в ръцете на персите, през 407 г. пр.н.е. е под влиянието на Древна Атина, а през 405 г. пр.н.е. е управляван от спартанците. През 227 г. пр.н.е. идващите от Европа галати се установяват в азиатската част на града.
През 191 г. пр.н.е. се сключва съюз с Древен Рим, което подпомага военната отбрана на Византион, който отначало е свободен град, но през 100 г. пр.н.е. е включен в рамките на Римската република. През 194 г. градът взема страната на претендента Песцений Нигер в борбата му срещу император Септимий Север, който разрушава града и събаря крепостните стени след тригодишна обсада. Градът се възстановява бързо и достига предишната си слава и просперитет.
През 330 г. Византион е избран от император Константин I Велики за нова столица на Римската империя. От Византион произлиза и името на Византийската империя, което никога не се е употребявало в самата империя и е използвано за пръв път през 1557 г. от германския историк Йеронимус Волф.
Градът е столица и на съществувалата за кратко през XIII век Латинска империя. През късноримската епоха той остава известен с името Константинопол, а по-късно с турското име Истанбул. В българската история влиза и с името Цариград.
Името Константинопол и до днес се използва в Европа (особено в Западна Европа), Северна Америка и Австралия.
След превземането на Константинопол от Османската империя тук продължава да действа патриаршия на арменската църква. Седалището на гръцката патриаршия също се намира в града през цялото време на съществуването на империята.
След превземането на Константинопол от Османската империя тук продължава да действа патриаршия на арменската църква. Седалището на гръцката патриаршия също се намира в града през цялото време на съществуването на империята.
През XVI век чужденец може да се разхожда по улиците на града, само ако е придружен от еничар, предоставен му от консула.
Османската династия претендира за статут на халифат през 1517 г., като градът остава столица в продължение на четири века. Управлението на Сюлейман Великолепни от 1520 до 1566 г. е период на художествени и архитектурни постижения. Главният архитект Мимар Синан проектира няколко емблематични сгради в града. Керамиката, витражите, калиграфията и миниатюрата се развиват. Населението на Константинопол е 570 000 души в края на XVIII век.
Османската династия претендира за статут на халифат през 1517 г., като градът остава столица в продължение на четири века. Управлението на Сюлейман Великолепни от 1520 до 1566 г. е период на художествени и архитектурни постижения. Главният архитект Мимар Синан проектира няколко емблематични сгради в града. Керамиката, витражите, калиграфията и миниатюрата се развиват. Населението на Константинопол е 570 000 души в края на XVIII век.
Периодът на бунтове в началото на XIX век довежда до възхода на прогресивния султан Махмуд II и в крайна сметка до периода на Танзимат, който довежда до политически реформи и позволява въвеждането на нови технологии в града. През този период са построени мостове през Златния рог. Константинопол се свързва с европейската железопътна мрежа през 1880 г. Модерни съоръжения, като водоснабдителна мрежа, електричество, телефони и трамваи, постепенно са въведени в Константинопол през следващите десетилетия, макар и по-късно от други европейски градове. Усилията за модернизация не са достатъчни, за да предотвратят упадъка на Османската империя.
През 1877 г. е построена железопътна линия между Цариград и Пловдив, достигаща Белово, която по-късно става част от линията на Ориент Експрес.
Султан Абдул Хамид II е свален с Младотурската революция през 1908 г. и османският парламент, затворен от 14 февруари 1878 г., е отворен отново 30 години по-късно на 23 юли 1908 г., което бележи началото на Втората конституционна ера. Поредицата от войни в началото на XX век, като Итало-турската война (1911–1912) и Балканските войни (1912–1913), засягат столицата на империята и довеждат до османския държавен преврат от 1913 г., който води до режимът на Тримата паши.
Османската империя се присъединява към Първата Световна Война (1914–1918) на страната на Централните сили и в крайна сметка е победена. Депортирането на арменски интелектуалци на 24 април 1915 г. е сред основните събития, които отбелязват началото на арменския геноцид по време на Първата световна война.
През 1877 г. е построена железопътна линия между Цариград и Пловдив, достигаща Белово, която по-късно става част от линията на Ориент Експрес.
Султан Абдул Хамид II е свален с Младотурската революция през 1908 г. и османският парламент, затворен от 14 февруари 1878 г., е отворен отново 30 години по-късно на 23 юли 1908 г., което бележи началото на Втората конституционна ера. Поредицата от войни в началото на XX век, като Итало-турската война (1911–1912) и Балканските войни (1912–1913), засягат столицата на империята и довеждат до османския държавен преврат от 1913 г., който води до режимът на Тримата паши.
Османската империя се присъединява към Първата Световна Война (1914–1918) на страната на Централните сили и в крайна сметка е победена. Депортирането на арменски интелектуалци на 24 април 1915 г. е сред основните събития, които отбелязват началото на арменския геноцид по време на Първата световна война.
Поради османската и турската политика на турцизиране и етническо прочистване, християнското население на града намалява от 450 000 на 240 000 между 1914 и 1927 г. Мудроското примирие е подписано на 30 октомври 1918 г. и съюзниците окупират Константинопол на 13 ноември 1918 г. Османският парламент е разпуснат от съюзниците на 11 април 1920 г. и османската делегация, водена от Дамат Ферид паша, е принудена да подпише Севърския договор на 10 август 1920 г.
След войната за независимост на Турция (1919–1922 г.) Великото национално събрание на Турция в Анкара премахва султаната на 1 ноември 1922 г. и последният османски султан Мехмед VI е обявен за персона нон грата. Напускайки борда на британския военен кораб HMS Malaya на 17 ноември 1922 г., той отива в изгнание и умира в Сан ремо, Италия, на 16 май 1926 г. Лозанския договор е подписан на 24 юли 1923 г. и окупацията на Константинопол завършва с напускането на последните сили на съюзниците от града на 4 октомври 1923 г.
След войната за независимост на Турция (1919–1922 г.) Великото национално събрание на Турция в Анкара премахва султаната на 1 ноември 1922 г. и последният османски султан Мехмед VI е обявен за персона нон грата. Напускайки борда на британския военен кораб HMS Malaya на 17 ноември 1922 г., той отива в изгнание и умира в Сан ремо, Италия, на 16 май 1926 г. Лозанския договор е подписан на 24 юли 1923 г. и окупацията на Константинопол завършва с напускането на последните сили на съюзниците от града на 4 октомври 1923 г.
Турските сили на правителството в Анкара, командвани от Шюкрю Наили Гьокберк (3-ти корпус), влизат в града с церемония на 6 октомври 1923 г., която е отбелязана като Ден на освобождението на Истанбул и се чества всяка година. На 29 октомври 1923 г. Великото национално събрание на Турция обявява създаването на Турската република със столица Анкара. Мустафа Кемал Ататюрк става първият президент на републиката.
Данъкът върху богатството от 1942 г., наложен главно на немюсюлманите, довежда до прехвърляне или ликвидация на много предприятия, собственост на религиозни малцинства. От края на 1940-те и началото на 1950-те години Истанбул претърпява голяма структурна промяна, тъй като в целия град са построени нови обществени площади и булеварди, понякога за сметка на исторически сгради.
Населението на Истанбул започва бързо да се увеличава през 1970-те, когато хора от Анадол мигрират в града, за да намерят работа в многото нови фабрики, които са построени в покрайнините. Това предизвиква ръст в търсенето на жилища, което довежда до присъединяването на множество отдалечени преди това села към метрополния район на Истанбул.
Защо никъде не се споменава за геноцида над българите?
ОтговорИзтриване