Защо не знаем кой е Требелиус (Тервел), канонизиран от Ватикана като светец и възхваляван от цяла Европа
Малцина българи знаят, а историците упорито мълчат, за една от най-славните страници в българската история, която ни превръща във водеща сила на континента. Това са епичните битки на Кесар/Цезар/Цар и никъде хан/кан Тервел срещу арабското нашествие - победата над халифата му носи канонизация от Ватикана и редица творчески вдъхновения в цяла Европа.
Българският принос в спасяването на белия континент присъства в произведенията на редица европейски писатели и драматурзи. Една част от поставяните пиеси през ХVІІ и ХVІІІ век са посветени на покръстването на българите. Това очевидно е тема, която е правела силно впечатление на западните автори. В този период са поставени 26 пиеси със сюжет, отнасящ се до приемането на християнството от страна на българите. Главният герой най-често е Тервел (или Требелиус), който покръства народа си (Павлов и кол., 2011). Темата за владетеля – кръстител и за двамата му синове обикаля йезуитските колежи във Франция и преминава в другите католически страни. В продължение на два века пиеси с този български сюжет се играят в колежите на йезуитския орден във Франция, Белгия, Германия, Австрия, Чехия. В този смисъл, образът на българския владетел служи за пример на възпитание и поведение в контекста на френския абсолютизъм. Тук мнозина историци смятат, че образът на Тервел и Борис Първи са обединени от западноевропейските автори.
Изворите на Тервел
В хрониката на Патриарх Никифор се съобщава за Юстиниан ІІ Ринотмет - изгнаник в Херсон - който през 705 г. си възвръща престола в Цариград благодарение на Тервеловата помощ. Сваленият от Леонтий (698- 705) император обещавал дарове на българския владетел и своята дъщеря за жена. При пристигането си пред стените на Цариград Юстиниан очаквал да го посрещнат като император. Това обаче не се случило и затова заедно с хората си се промъкнал тайно във Влахернския дворец през водопровода. Там се разправил с враговете си и отнесъл любезно с Тервел:
„...когато Тервел дошъл при него, наметнал му царска хламида и го провъзгласил за кесар. И като го поставил да седне до себе си, заповядал на войските да се поклонят на двамата. Надарил го с много дарове и го изпратил в земята му.”
В текста на патриарх Никифор следва разказ за нарушаване на мира между България и Византия (708 г.) от страна на Юстиниан и похода му до Тракия и Анхиало, където действията на българите го принудили да напусне тайно града по море. След време императорът поискал повторно помощ от Тервел, когато разбунтувалите се византийски войски в Херсон внесли отново смут и в края на краищата Юстиниан е свален от престола и убит през 711 г.
Текстът на Теофан Изповедник (живял през втората половина на VІІІ в. - 818 г.) не се различава съществено от Патриарх Никифор. Една Анонимна хроника от VІІІ-ІХ в. също съобщава накратко за тези събития. В „Лексикона” на по-късния Свидас (Х в.) четем за услугата на Тервел и за задължението на Юстиниан ІІ да му плаща данък; българският владетел е бил дарен богато със злато, сребро и скъпи дрехи.
И в двата извора се споменава за „базиликата близо до Хризотриклиния”, където често седял Тервел, както и хазарският първенец Глиаван, брат на Юстиниановата жена. В текста на Свидас се уточнява:
„Тук Тервел говори пред народа.”
Исторически аргументи за титлата КЕСАР/ЦЕЗАР:
Откритият през 1972 г. оловен печат с надпис: „Богородице, пази кесаря Тервел”, подлага на цялостна ревизия упражненията на псевдо историците да налагат лъжи в историята ни, като ханосват прекия наследник на Аспарух и подценяват титлите на българските владетели, за да доказват недоказуемите антибългарски лъжи в миналото ни. На намерените изображения Тервел е изобразяван с християнски символи, което е силен удар срещу лъжите в историята ни и затова упорито се мълчи за цялостната роля на Тервел в европейската история.
На лицевата страна на този печат изобразен Тервел с брада и дълга развята коса, с шлем и дълга метална ризница. В дясната си ръка той държи копие, а в лявата – кръгъл щит. Печатът вероятно представлява първото изображение на български владетел. Това подкрепя теорията, че всъщност по вероизповедание Тервел е бил християнин. Тази теория се възприема от ст.н.с. Божидар Димитров и редица български учени. Също така според Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“ Тервел е не само християнин, но и се явява първият български светец. Поради това някои изследователи приемат, че почитаният от БПЦ светец Тривелий Теоктист е самият Тервел.Предвид, че неговият дядо Кубрат, а и вуйчото на Кубрат – Органа, са били християни, хипотезата владетели на рода Дуло да са изповядвали като лична религия християнството не изглежда невъзможна.
Какво още виждаме на печата - на лицевата страна се вижда бюст на владетеля в парадно военно облекло, с ризница и хламида. Главата му е покрита с шлем, в дясната ръка държи копие опряно на рамото му. Острието на копието се вижда диагонално над другото рамо. Лявата му ръка е покрита от овален щит. Лицето е тясно и издължено, с къса заострена брада, косите са дълги и падат отпред на гърдите. Някои различия от образите на византийските императори и по-специално липсата на императорски инсигнии на властта, както и формата на косите и брадата, посочват, че анонимният гравьор е познавал действителния образ на Тервел.
Подсилен от обръщението към Богородица за покровителство, печатът е дело на византиец, добре запознат с иконографските традиции. Затова и образът на българския владетел можем да приемем като съвременен. В историята на Източната римска империя и нейните съседи са засвидетелствани и други отличия на български езически владетели. Може би по-известните случаи са с кан Грот и Кубрат (584-642), които приемат християнството или това е практика спрямо бегълци от варварските страни във Византия. Кубрат е титулуван с „патриций” от император Ираклий. С приемането на Христовата вяра от Кубрат се обяснява и силата му, с която успява да покори „всички варвари и езичници” и да запази „Стара Велика България”.
С Тервел случаят е по-различен пред вид факта, че присъдената титла „кесар” в знак на благодарност на Юстиниан ІІ, обикновено е присъждана на престолонаследника или брата на императора, т.е. на християнски владетел. Кесарят всъщност е потенциален носител на реалната власт в империята. В отделни случаи е синоним на „василевс”. С това достойно признание, което е прецедент в историята на Източната римска империя, се открива широко поле за тълкуване на случилото се през 705 г. Оттатък Византия и Балканите Византийските извори са лаконични по въпроса за Юстиниановите връзки със Запада и по-специално с папството.
Редица извори като „Историята на лонгобардите” на Павел Дякон (VІІІ в.), Йоан Дякон (ІХ в.), Анастасий Библиотекар (IX в.), Птолемей от Лука (XIII в.) излагат контактите на императора с папа Сергий (687-701), както и с един от наследниците му Йоан VІІ (705-707). Старанието на императора е да наложи православието си, но свиканият от него събор в имперския дворец (692) предизвиква враждебност от страна на Рим и поражда множество конфликти в религиозен и политически план. Говори се и за помощта на Тервел към цариградския император. От контекста се разбира, че става дума за събитията от 705 г. В следващите години на папския престол се издига Константин (708-715), когото Юстиниан бил поканил в Цариград и от когото поискал да му отслужи литургия за опрощаване на греховете. В замяна императорът бил обещал да възстанови всички привилегии на Римската църква. Но дръзкото му поведение и конфликтите му и с духовниците довеждат до убийството му. Тези общувания между Цариград и Рим са отразени единствено в латиноезичните извори.
Споменаването на Тервел е периферно и единствено във връзка с помощта му към императора. Кесарската му титла не е обект на разсъждения в посочените текстове, които заимстват един от друг. През следващите векове обаче българският владетел от VІІІ в. става повече от популярен като християнин.
Докато българската държава е заличена от картата на Европа за близо 5 века, за спасител на континента на Запад от нас е обявен „крал Тривелий“ или Тербелно в италианската литература, Трибелиус в немската. Той е канонизиран за светец и дори се твърди, че след 21 години управление станал монах под името Теоктист. Тервел е забравен през ХVІІІ-ХІХ в., когато европоцентризмът взема връх. Въпреки това в архивите остават творческите вдъхновения, породени от неговата заслуга за опазването на Християнска Европа.Впоследствие са открити още 19, в които главно действащо лице отново е владетелят Тервел. Тези постановки са били представяни през ХVІІ и ХVІІІ в., в учебния театър на йезуитите в Западна Европа, а напоследък проф. Надежда Андреева допълва изследванията, с още пет немски пиеси от ХVІІІ в. Според изследователката Рая Заимова „популярността на кръстителя Тервел, в католическия свят е била много по-значима, отколкото на Богорис или на Борис-Михаил І Дуло, с когото този наш владетел често е бил идентифициран.
За него, оказва се е писал и един от най-важните представители на италианската историография – Марк-Антонио Сабелико още в края на ХV-ХVІ в.: „Както се говорело, първият български крал-кръстител, е Требелиус…”. Средновековните европейски автори са му отделяли достойно внимание, обозначавайки го в Стария континент като „спасителя на Европа”, защото е способствал за спиране на арабската инвазия.
И не само това – именно той е един от спасителите на Византийската империя от ислямизация, посочен е в десетки исторически и художествени произведения в Европа до 17 в., които са цитирали с признателност делото на този наш български владетел, канонизиран от Западната църква като Свети Крал Тривелий.
Християнин, но католик или православен – факт е, че след оттеглянето си от престола, той е станал монах, носил е титлата кесар, защото такава по канон е давана само и единствено на християнски владетели, а това е била най-високата титла в йерархията на средновековните западно-европейски владетели. Всъщност тя означава и съимператор. В историята на Рим има и други такива случаи - Луций Вер (161-196), управлявал 35 г., осиновен от Антоний Пии, който е бил съимператор на Марк Аврелий.
Ето какво пише Паисий, наричайки владетеля Тервел – един от най-великите българи и най-достоен след цар Борис I:
„А другите – светият крал Тривелия [Тервел] и светият цар Йоан-Михаил [Борис I] – били свети в живота си и храбри и силни, в царското си благополучие. Така и други девет царе били непобедими на война и в тежки и усилни времена по божия воля освобождавали своя български народ от голямо угнетение и пленение на други народи и царства.“и „Ако и москалите, и русите да пишат за това, но гръцките и латинските летописи показват в кое време българският крал свети Тривелия приел кръщението със своя български народ – в 703 година, малко нещо след шестия вселенски събор. Българите държали благочестието 50 години. Като нямали книги на своя език, четели и писали на латински и гръцки. В град Охрид им бил назначен на петия събор самостоятелен архиепископ, защото цар Юстиниан бил родом от Охрид. Първо наричали Охрид Дардания. А на Петия вселенски събор, цар Юстиниан помолил светите отци и поставил самостоятелен архиепископ – никой патриарх да не му заповяда. И оградил Охрид с крепост, но в това време българите превзели от гърците град Охрид и поставили там царската столица. В Охрид светият крал Тривелия приел светото кръщение.“Всъщност монахът Теоктист – кесарят Тервел – Дуло, живял в 703 г., който малко след шестия вселенски събор, приел светото кръщение и през неговото царуване се кръстил целият български народ” е първият български християнски кръстител на аристократичните български родове. След него във времето е вторият Дуло – княз Борис Михаил.
Западноевропейската средновековна литература за Тервел
Християнинът Тервел – владетел и монах – се среща както в книгите за историята на средновековните църковни институции, така и в историческите трудове и литературни произведения. В “Il regno degli Slavi” (1601) рагузинският абат Мавро Орбини заимства до голяма степен текста за кръстителя Тервел от европейската история на флорентинеца Пиетро Франческо Джамбулари (1566). Краткият му разказ на италиански за монаха Terbelo е поместен след този за Юстиниан и отблъскването на арабите при Цариград. Впоследствие хилендарският монах Паисий се вдъхновява изцяло от руския превод на Орбини. Измежду представителите на йезуитската историография Джеронимо Пиати най-първо съобщава за Тервел в “De bono stato religioso” (За доброто състояние на религията). Книгата му е издадена на латински през 1593 г. и е преведена на няколко езика.
„Българският княз приел заедно с народа си християнството и след като от папския престол (папа Николай 858 – 867 г.) му били изпратени свещенослужители, а била получена подкрепа и от крал Людовик (Людовик Немски 817 – 876 г.), той до такава степен се утвърдил във вярата, че скоро след това поставил на престола по-големия си син (княз Владимир 889 – 893 г.), а сам се отрекъл от светските работи и станал монах. Но когато син му, постъпвайки лекомислено, пожелал да се върне към езическата вяра, той надянал отново военния пояс и царските одежди, преследвал сина си и го заловил, извадил му очите и го хвърлил в тъмница. И като поставил на престола по-малкия си син, отново взел духовното облекло и останал в него до края на живота си.“
Зигеберт обаче е доста отдалечен като време от описваните събития, „Хрониката“ му е завършена през 1030 г.
Требелиус, българският крал, е прегърнал християнската религия с помощта на папа Николай – според трагедията. Требелиус бил изтръгнат от властта на Фотий еретика (патриарх Фотий 857 – 867 г. и 877 – 886 г.), и за да се покае за греховете си, оставил царството на сина си и се оттеглил в усамотение, където да прекара остатъка от дните си. Но научавайки, че неговият син се е отказал от християнската вяра, той излязъл от обителта и се върнал предрешен в кралството си. Заловил своя син, ослепил го и сложил на престола втория си син.
Трябва да се отбележи много важния факт, че Зигеберт не е съвременник на Покръстването на българите. Такъв е Регинон Прюмски (842 – 915 г.), абат на манастира Сент Мартин в Трир. Той е основен източник за случилото се по времето на езическата реакция при Расате. Интересното е, че неговата „Хроника“ за периода 741 – 906 г. (последната част от Втора книга) се основава не само върху неизвестни извори от бретонски произход, но и върху слухове и предания. Има допуснати грешки в хронологията. Така или иначе историята на езичника Расате е достигнала до Франция. Дали посредством „Хрониката“ на Регинон не е ясно. Въпросната „Хроника“ за първи път е издадена чак през 1521 г. в Майнц. Така че вероятно е и трагедията да се основава косвено и на тези бретонските легендарни сведения, популяризирани и от по-късни историописци.
Другото много съществено е името на краля покръстител – Требелиус. Това е директна асоциация с Тервел, така популярният в католическия свят български владетел. Тервел е наричан от Марк Антонио Сабалико (XV в.) „първият български крал кръстител“. За Тервел пише и Паисий Хилендарски в „История славянобългарска“:
„Светият крал Тривелия (Тервел) и светият цар Йоан-Михаил (Борис I) били свети в живота си и храбри и силни в царското си благополучие. (…) И други девет царе били непобедими на война и в тежки и усилни времена по Божия воля освобождавали своя български народ от голямо угнетение и пленение на други народи и царства.“
Свети Тривелий Теоктист – цар Български е един от българските православни светци. Неговото име носи осветеният през 2011 г. храм в с. Мадара.
Снимка: храм „Св. Георги Победоносец и Св. Тривелий“
Удивително е как се е запечатало името на Требелиус (Тервел) в съзнанието на представителите на католическите среди. То се е превърнало в нарицателно за достоен християнски владетел, но и изобщо за български владетел.
Ето и фактологията в трагедията. Требелиус (историческата личност е княз Борис Михаил 852 – 889 г.), цар на България, бил първият, който въвел народа си в подчинение на Христа. Той бил ревностен християнин и следвал доблестно всички предписания на вярата. След като извършил святото си царствено дело, той поел тържествено обещание пред своя син Албер (цар Симеон Велики 893 – 927 г.) и патриарха на страната Родолф, да остави царството си в ръцете на по-големия си син и да се оттегли от светския живот. Но няколко години след това този син (княз Владимир Расате 889 – 893 г.) се отрекъл от Христа и от заветите на баща си и върнал царството в идолопоклонничеството. Албер събрал армия срещу брат си, но нямал все още нито достатъчно опит, нито достатъчно сили, и бил обърнат в бягство. Бащата Требелиус оглавил християните в битката срещу сина си, надвил го и го пленил. За наказание го ослепил и го хвърлил в затвора, а кралството предал в управление на Албер и отново се оттеглил.
Требелиус Младши (княз Владимир Расате) много се възгордял от победата над християните и се изпълнил с голямо презрение пред християнския бог. Успял да утоли гнева си, отмъщавайки на брат си, триумфирал в битката. Сега му оставало само в чест на победата да принесе в жертва Родолф, патриарха на цялото кралство, който бил пленен в сражението. Святата жертва вече била подготвена за кървавото дело, положена върху олтара, където трябвало да бъде умъртвена. Пристигали един след друг голямо множество хора по кралска заръка, за да станат и те свидетели на злодейското жертвоприношение. Единият от дошлите доложил, че вражеската армия, която била в положение на пълен разгром, сега имала силна подкрепа: Албер се върнал на бойното поле, подсилен от един опитен военачалник, много доблестен и с безспорни качества. Друг един съобщил, че войските на Албер напредвали все повече, идвали към тях не като победени, а като покорители. Накрая пък друг доложил, че Албер хвърлил в уплаха и объркване войските на езичниците, защото бил съвсем здрав, чудодейно излекуван. Войските на християните сякаш летели напред, без да срещат съпротива.
Главните действащи лица в трагедията са: Ангелът-пазител на България; Требелиус Старши, наричан още Теопомп; Требелиус Младши; Албер; Патриарх Родолф; Ластен, Гандолф, Тингилус и Валдрик – принцове на кралството; Даниел – отшелник; Мелидор и Тирсис – овчари; Божествената любов; Природната любов.
Трагедията започва с Албер, царският син, който намерил убежище в гората след злощастната за него битка. Там, в присъствието на Ангела пазител на България, той изгубил съзнание от загуба на кръв и изтощение. Ластен, най-верният му другар, го следвал по петите, за да го пази от опасностите и враговете. Той превързвал раните му, за да спре кръвта и да върне Албер към живота. Вдъхвал му кураж и надежда.
По пътя случайно срещнали хора, които ги предупредили, че наблизо живее един отшелник, който дава убежище на всички нещастници наоколо. Това бил Требелий Старши, който вече бил чул за отчайващата съдба на християнската религия в България, бил получил божествено вдъхновение и случай да се прояви. Зачакали го да мине по пътя, който прекосявал всеки ден по едно и също време, за да си налее вода от близкия фонтан. Той скоро се появил, отделен от верния си спътник Даниел, с когото били прекарали нощта в молитви. Баща и син, Требелиус и Албер се заговорили, без да се разпознаят, но Албер много скоро разкрил кой е, разказвайки за приключенията си. Требелиус от своя страна ловко прикрил от сина си самоличността си и заразказвал за близкото познанство с баща му Требелиус и за неговата смърт. Албер го накарал да го заведе до там, където почивали тленните останки на баща му. Той го завел в манастирската килия и му показал мястото, където спял всяка нощ. Болка свила сърцето на Албер, избухнал в сълзи при вида на въображаемия бащин гроб и той решил да прекара остатъка от живота си в тази същата обител. Отшелникът избърсал сълзите му и казал да моли Бога за успокоение на бащината душа горе на небето. Защото молитвите от сърце никога не оставали невъзнаградени.
Чул молитвите, Ангелът закрилник на България се появил. Той носел божии заръки и небесни оръжия. Предал ги на Требелиус, защото те били гаранция за победа в боя. Тези оръжия предавали на армията християни, биещи се с тях, изключителен кураж, а враговете пък били обречени на пълно поражение във всяка битка. Ангелът поръчал на Требелиус да благослови Албер за нов цар, а Албер да отмъсти безжалостно за униженото християнство. Ангелът обещал съдействие в богоугодното дело. За да увери в силата на обещанията си, Ангелът излекувал чудодейно раните на Албер. Требелиус се подчинил и взел божествените оръжия. Той се наел в прослава на християнското деяние и заради божията щедрост да си приеме новото име – Теопомп.
Много бързо Албер и Теопомп стигнали до триумф в сражението, за да възстановят честта на истинския бог. Кралството отново встъпило в християнството, а Албер дал част от своя скиптър на Теопомп, в знак на споделената им власт. Теопомп обаче твърде много бил презрял светските почести, обичал своя живот в усамотение и помнел тържествената си клетва към бога. Постоял малко в царствения град и побързал да се върне обратно, където да получи божията благодат за постъпките си. Поръчал повече никога да не се отстъпва от църковните и държавните принципи. Затова Теопомп измолил Албер да осъди вероотстъпника, защото такава била небесната воля.
Двамата с Албер се зачели в Божията воля, пратена от Ангела, която Теопомп трябвало да крие от човешки очи дотогава, докогато християнството в кралството било в опасност. Природа и Кръв започнали да играят своята роля, защото Теопомп почти явно показал своето съчувствие. Но преодолявайки болката си, за да не бъде разпознат, той побързал да си тръгне от Албер. Така той решил да подчини напълно желанията си на Божията воля.
Обаче Албер все повече започвал да се разколебава какво да прави. При него дошли и принцовете, които се проснали в краката му разкаяни. При вида им сърцето на Албер се смекчило, той много обичал братята си, включително и Требелиус. Самият Требелиус пък решил твърдо да не моли брат си за пощада и да не му се извинява за нищо. Обаче виждайки колко добър човек е той, Требелиус езичникът размислил и решил да проси опрощение, да се признае за победен и да се покае, да признае, че брат му е по-справедлив от него и да му се подчинява занапред във всичко. Албер отново размислил. За душата му се борели Природната любов и Божествената любов. Едната искала опрощение, другата – наказание. Така и той подобно на Теопомп потиснал сърдечните си пориви, за да се подчини на божията воля.
В средновековната народна епична поезия (La chanson d’Antioche) и в епическия роман в стихове „Флор и Бланшфлор“ от ХІІІ век се появява наименованието на земята на българите (la terre de Bougerie). Името на Тервел като смел воин също се споменава. „Seul le roi des Bougres plus de trente mille tua.“ (… a само кралят на Бугри над трийсет хиляди затри.“ (Павлов и кол., 2011). Българите се появяват като военна сила и в епичната поема „Песента на Ролан“ « E Hungre e Bugre e tante gent averse »[1]. През Ренесанса Франсоа Рабле също употребява думата „бугри“ като синоним на еретици. В наши дни са известни повече от 70 имена на селища и местности в департаментите Од, Калвадос, Шер, Лоара, Марна и други, свързани със спомена за „бугрите“ (Павлов и кол., 2011). Всичко това ни дава основание да направим една сериозна междупредметна връзка и препратка към обучението по история и цивилизация, чрез което да развием от една страна чисто езиковото и културно-литературното знание, а от друга – да мобилизираме и подсилим познанията по българска и европейска история.
На един по-късен етап, в записките на пътешественици, дипломати или мисионери, преминаващи през Османската империя, се появяват и текстове, в които авторите отделят внимание и на християнското население в империята, в частност и на българите. Сред най-известните поети на френския Ренесанс, бащата на френския сонет, Пиер дьо Ронсар, се родее с българите и споменава, че родът му идва от българските земи. В творчеството му присъстват редица автобиографични елементи (Павлов и кол., 2011). Ето какво споменава той в една от елегиите си:
„Прадядо ми живял далеч, в една държава,
Где Дунавът студен край Тракия минава…“
Не толкова поетично звучи един документ, представящ родословното дърво на семейството на Пиер дьо Ронсар, чийто прадядо е споменат така: „Балдуин дьо Ронсар, от България, капитан на унгарци, които отвел във Франция при крал Филип дьо Валоа, срещу англичаните“. Тук може да се направи отлична връзка както с историята така и с литературата, като се разгледат и общочовешките теми, представени в поезията на Пиер дьо Ронсар, като темата за любовта, за преходността на женската красота, за безпощадния ход на времето и епикурейските идеи за улавянето на радостта от живота и от мига.
Редом с хрониките стои и пътеписната литература. В нея най-често българите са представени като народ от Османската империя, преди всичко чрез техния бит и обичайни дейности. Не прави изключение и френският поет, дипломат и пътешественик Алфонс дьо Ламартин, който излага наблюденията си върху българския народ в своята книга Impressions, souvenirs, pensées et paysages pendant un voyage en Orient, 1832-1833, ou Notes d’un voyageur („Впечатления, спомени, мисли и пейзажи по време на едно пътуване в Ориента, 1832-1833, или Записки на един пътешественик“).
По време на Френското просвещение (ХVІІІ век), енциклопедистите Дьони Дидро, д’Аламбер, Волтер и Русо пишат многобройни статии, в които се опитват да поберат и синтезират цялото научно познание, пълното развитие на изкуствата, философията и литературата. Наред с останалата информация, три статии, чиито автори са неизвестни, говорят за българите и България, свързвайки ги с волжките българи, с дунавските българи и с богомилите (Павлов и кол., 2011). В „Кандид или оптимизмът“, в една от сцените, философът, писател и драматург Волтер представя военния конфликт между българи и авари. Романът е писан по време на седемгодишната война между Франция и Прусия, а Волтер подменя имената на воюващите страни, като българите са прусаците, а аварите – (Павлов и кол., 2011). В същото време, с отварянето на Османската империя към по-активни търговски и други контакти с европейските държави, на Балканите започват да проникват модерните политически и обществени идеи. Поради историческия контекст, Българското възраждане, настъпило относително късно, съдържа и елементи от Просвещението. Възходът на френската обществена мисъл през ХVIII век и позицията на Франция като водеща политическа и културна сила в Европа определя силното й влияние върху протичането на духовните процеси в българските земи (Павлов и кол., 2011). Изграждането на светското образование е сред първите прояви на просвещенските идеи в българските културни и интелектуални среди. Идеите на Френското просвещение, прегърнати и споделяни от българските просветени среди, присъстват в основите на формирането на българската възрожденска интелигенция и в изграждането на национално-освободителния идеал. На първо място в ценностната система на възрожденските българи стои образованието (Павлов и кол., 2011). Затова и напредъкът им е бърз, а постиженията им – значителни. Много от тях са вдъхновени последователи на идеите на Волтер, Русо и Дидро, а някои, като Никола Пиколо и д-р Петър Берон, са и преки възпитаници на френския образователен модел и на френските учебни заведения. Взаимодействието обаче е двупосочно. Доктор Петър Берон учи и преподава в Сорбоната, в Париж. Издава „Буквар с различни поучения“, известен като „Рибния буквар“, което е първообразът на българската енциклопедия, голяма част от произведенията му са написани на френски език. От своя страна, Никола Пиколо чете лекции по класическа литература в Сорбоната (Павлов и кол., 2011). Тук паралелът между френските просвещенци енциклопедисти и българските възрожденци и будители се подразбира от само себе си.
Източници:
https://www.bulgarkamagazine.com/%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%83%D1%81-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8/
https://diuu.bg/emag/14847/
https://ebox.nbu.bg/hist18/pdf/2Raia%20Zaimova.pdf
Guilland, R. Recherches sur les institutions Byzantines. t. 1. Amsterdam, 1939, p. 25-43;
Bréhier, L. Le monde byzantin. Les institutions de l’empire byzantin, Albin Michel, 1970, p. 41- 43;
Атанасов, Г. Инсигните на средновековните български владетели. Плевен, ЕА, 1999. 35- 39;
Вачкова, В. Белите полета в българската културна памет. София, Военно издателство, 2010. 236-239.
Bréher, L. Le monde byzantin. Vie et mort de Byzance. Albin Michel, 1948, p. 67-71. 11 ЛИБИ, т. 1. С., 1958, с. 404 сл.; ЛИБИ, т. 2, с. 182-257. 346 сл.;
Ptolemaei Lucensi Annales ecclesiastici, lib. XIII, cap. III, p. 948; lib. XVI, cap. XXV, p. 958. Bologna, 1975-1978. (Muratori, Rerum Italicarum Scriptores, t. XI);
Epitome chronicorum Casinensium jussu Sanctissimi Stephani papae II. Conscripta ab Anastasio seniore sedis apostolicae bibliothecario, p. 354. (Muratori, Rerum Italicarum Scriptores, t. II);
Anastasii Bibliothecarii Historia de vitis Romanorum Pontificum, p. 151-152. (Muratori, Rerum Italicarum Scriptores, t. III);
Tăpkova-Zaimova, V. Le voyage de Justinien II en 705. – In: Byzance, la Bulgarie et les Balkans, Plovdiv, 2010, p. 126-140.
Юрукова, Й. Оловен печат на Тервел. – Нумизматика, ХІІ, 1978, кн. 2. 3-8.
Коментари
Публикуване на коментар