Бащата на ревюлоцията Раковски, Захари Стоянов, Ботев, Стамболов, дори Димитър Благоев са писали за опасността от руската политика към държавата ни. Но, уви - промитите мозъци не признават аргументи, нито имат други авторитети извън московските.
При конфликта, който Путин провокира, атакувайки братска Украйна, позицията на България трябва да бъде доста различна от това, което днес се случва в дипломацията ни. Сега е времето да се говори за духовната, географска и демографска връзка на българските държавници в създаването на двете държави на север от нас.
Защото България наистина е майка на Русия и Украйна. Стара Велика България - която е била на територия от най-северната точка в Сибир до Будапеща, е единствена империя без робство, просъществувала до Кубрат и разпаднала се след нашествието на хазарските племена - юдеи, обединени с финските северни диваци.
Преди около 100 години руски археолози откриват най-богатото царско погребение от средните векове в днешна Полтава, Украйна. Тъй като става ясно, че там е могилата на българския император-цезар Кубрат, руснаците бързо изнасят златните и сребърни дарове, символи и богатства, за да не покажат истината за българската имперска история.
През 2018 г. бях част от големия събор на Българите в Полтава и се срещнах с украинци, които обичат България и се гордеят, че до техния град е открита тази българска светиня.
Цитирам:
Всебългарският събор „Към завета – Кубрат 105“, посветен на 105-та годишнина от откриването на гроба на Цар Кубрат – основател на Стара Велика България събра българи от цял свят в с. Мала Перешчепина, район Нови Санжар, Полтавска област, Украйна.
В събора "Към Завета - Кубрат 105", призовал да обединим всички родолюбци по примера на великия държавник-обединител, се включиха българи от България, Украйна, Молдова, Албания, САЩ, Испания. Гостите бяха посрещнати от жителите на Мала Перешчепина с традиционна украинска пита, след което поднесоха венци и цветя на гроба на Великия Кубрат.
В събора "Към Завета - Кубрат 105", призовал да обединим всички родолюбци по примера на великия държавник-обединител, се включиха българи от България, Украйна, Молдова, Албания, САЩ, Испания. Гостите бяха посрещнати от жителите на Мала Перешчепина с традиционна украинска пита, след което поднесоха венци и цветя на гроба на Великия Кубрат.
Гостите бяха приветствани и от Емир Валеев – Ръководител на всеукраинската асамблея на татарите/волжките българи/ и зам.-ръководител на съвета на малцинствата в Украйна, Делян Дамяновски — председател на Националната асоциация на председателите на общински съвети в България, Симеон Симеонов – председател на Отечествения съюз, Симеон Желяпов – председател на Съюза на бесарабските българи в Молдова, Патриция Кирилова — журналист, председател на сдружение „Велика Болгария“, Марин Маринов — представител на мото клуб ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ и на Национално сдружение „Хан Кубрат“, Румен Спасов – председател на Международния благотворителен фонд „Хан Кубрат“.
Статуетка на Кубрат, подарък от Ивелин Михайлов /автор на паметника на Кан Алцек в Челе ди Булгерия, Италия/, бе връчена на Димитър Христов от гр. Полтава, за принос към популяризирането на делото на владетеля на Велика България и създаването на мемориално-историческия комплекс в Мала Перешчепина.
Цитат от - https://fakti.bg/world/260855-izpalniha-zaveta-na-kubrat-krai-mogilata-mu-v-ukraina
Не е тайна, че и гробът на Аспарух е открит в днешна Украйна - Запорожие, тъй като по негово време България е включвала Румъния, Молдова и Украйна, а последната му битка е била точно до източната ни граница в днешна Украйна.
Тук ще цитирам Пламен Петков и неговата статия Орелът на Аспарух:
"Загадъчна находка в СССР се оказва част от съкровище, хвърлящо светлина върху основателя на България.
През 1930 г. до украинското село Вознесенка (днес квартал на град Запорожие), на брега на река Днепър, е отрито съкровище от около 1500 златни апликации и орнаменти, сребърни предмети и голямо количество оръжие. Повечето артефакти са силно обгорели или разтопени, но един от тях - мистичен орел, излят от повече от килограм чисто сребро, е почти изцяло съхранен. Тази сребърна птица оцелява по невероятен начин в годините на Втората световна война, а половин век по-късно ще разбуни духовете в две държави, когато харвардски професор ще разчете на гърдите й името на Аспарух - създателят на Дунавска България. Възможно ли е Аспарух - синът на Кубрат и основател на днешна България, да е погребан във Вознесенка?
Спасителна археологическа експедиция по брега на река Днепър, в района на град Запорожие, организират украински археолози през 1929 г. Причината е, че предстои на това място реката да бъде преградена и да бъде построена колосална водноелектрическа централа, а до нея огромен металургичен комбинат. Преди да дойдат багерите, групата археолози, ръководени от украинския учен Владимир Гринченко, започват спешни разкопки на погребални могили недалеч от речния бряг. Археолозите попадат на защитена с вал и ров правоъгълна площадка с размер приблизително 60 на 30 метра. В средата й има кръгла каменна ограда с диаметър 9 метра, а в кръга - две ями, пълни с обгорени остатъци от бойни доспехи, конски стремена и направени от злато токи, орнаменти, апликации, накрайници за колани и украси на ножници. Всичко това е прободено със забити в купа три прави саби, каквито са ползвали българите през VII-VIII век.
Гринченко старателно описва съкровището, но това, което е открил, или начинът, по който го е описал, явно не се харесват на тогавашния съветски режим, защото археологът и целият му екип са изпратени в Сибир, а намереното от тях е разпиляно в музеите на три града - Харков, Днепропетровск и Запорожие.
Много от предметите, описани от Гринченко при Вознесенка, са аналогични с тези от съкровището на кан Кубрат от Малая Перешчепина (също в Украйна), както и с прабългарски артефакти от днешните български земи. Това кара учените да смятат, че находката е свързана с българите или сроден на тях народ. Първоначално Гринченко и екипът му предполагат, че на това място са погребани вожд и негови приближени, загинали в битка, като телата им са били кремирани, при което ценностите са обгорели. Скоро обаче установяват, че там вероятно няма човешко погребение, а могилата е само поменателна, защото всички кости наоколо са от жертвени животни, а не човешки. Най-силно впечатление на учените правят сребърният орел, върху който има знаци и надписи, и сребърен лъв, който обаче е силно пострадал от огъня. Двете фигури са изпратени в музея в Харков, който тогава бил столицата на Украйна. Уви, започва Втората световна война и при бомбардировка над града германска бомба попада точно в музея и сградата експлодира. С риск за живота си една уредничка влиза в димящите развалини и спасява сребърния орел. Заедно с други ценности той е евакуиран с влак, който отново е бомбардиран от немците, но орелът и този път оцелява, а след войната е върнат в Харков. Уредничката, която го е спасила, продължава да го пази до 1983 г., когато със сила го изтръгват от ръцете й, за да го изпратят в Запорожие, разменяйки го по волята на началник от Харков срещу скитска находка. В момента сребърният орел стои заключен в каса в мазето на музея в Запорожие и не се показва на посетители. Аз имах честта да го държа в ръцете си и питах управата на музея защо не го излагат във витрина, а те ми отговориха, че бил прекалено ценен и се страхували да не бъде откраднат. Защо обаче отделям толкова внимание на този орел? Защото той може би крие връзка на находката с Аспарух от рода Дуло.
Сребърният орел е висок 13,2 и дълъг 21 см. Птицата се бори със змия, която се опитва да го захапе. На гърба му стърчат 12 странни пъпки. На опашката има надпис с гръцки букви, който не се чете, защото е повреден, а на крилото му - трилистник, който се смята за династически знак на рода Дуло, и гръцки надпис „ΔΟΧ". На гърдите на орела е издълбан сребърен монограм, подобен на тези върху пръстените на кан Кубрат. Археологът, който го открил - Владимир Гринченко, разчита върху монограма името „ПЕТРОС", четейки отляво надясно. Години по-късно обаче друг украинец - професорът от „Харвард" Омелян Прицак, ще разчете същия монограм като „ЕСПОР", четейки този път отдясно наляво. А Еспор (също и Испор, Есперерих, Исперих) е името на кан Аспарух, както се споменава в старобългарската книжнина. Хипотезата, че Аспарух е загинал в битка с хазарите и вероятно е погребан в района на Днепър, докъдето се е простирала България по негово време, е изказана още през 70-те години на миналия век от проф. Станчо Ваклинов. То се основава на анонимен български апокриф от XX в., който разказва за Испор цар, който приел Българското царство, създал градовете Дръстър и Плиска и след като управлявал дълго, загинал във война с измаилтяните (хазарите) на Дунав. Хипотезата е, че битката срещу хазарите, при която Аспарух загинал през 700 или 701 г., се е разиграла всъщност не на Дунав, а на Днепър, където тогава е минавала границата ни с Хазарския каганат. Откриването на съкровището при Вознесенка, датирано от същото време, ни дава и точно място, където може да се е състояла тази битка. На този етап това е само предположение, лансирано от няколко учени и добило популярност през 90-те години след публикации на журналиста от БНТ Георги Костов. Тази хипотеза звучи примамливо заради възможността да се запълни една голяма празнота в българската история - фактът, че от всичките 19 владетели, управлявали България преди покръстването, ние не знаем къде е погребан нито един.
Най-добрият ни прабългарски археолог проф. Рашо Рашев беше убеден, че съкровището от Вознесенка, както и това от Малая Перешчепина са български. Но проф. Рашев бе категоричен, че във Вознесенка няма погребение, а само поменателно съоръжение, издигнато в памет на високопоставен български аристократ от времето на Велика България. Ако академик Прицак правилно е разчел монограма, този аристократ е кан Аспарух. А името Еспор според Прицак идва от ирански и означава Орел. Според орнитолози сребърна птица от Вознесенка е Aquila chrysaetos, известен в България като златен или скален орел, а в Азия наричан беркут. Има предположения, че беркутът е бил свещена птица за древните българи. И днес в районите на Централна Азия, където някои учени търсят прародината на българите, беркутите се използват за лов на зайци, лисици и дори вълци. Орелът е бил свещен и за римляните и е стоял на върха на щандарт пред много легиони по време на битка. Тази традиция дава основание да се допусне, че орелът на Аспарух е бил пленен от него при война с Византия, а монограмът е добавен впоследствие. Дали това е така не знаем със сигурност. Знаем обаче тъжния факт, че съкровището от Вознесенка е още едно от българските съкровища, които се намират извън България, разпиляно е в различни хранилища и нищо от него не се показва на публиката".
Край на цитата от Пламен Петков
През средните векове България не веднъж е включвала в територията си тези земи, които никога не е заробвала, напротив. Освен че даваме територията на този богат на земни ресурси рай, даваме духовенство, култура, език и писменост на днешните Русия и Украйна.
А вместо благодарност, диктатори като Сталин се опитват да заличат всичко българско в историята на двете държави.
Цитирам Дойче веле:
5 декември 1931 година е черен ден: по заповед на Сталин е взривен катедралният храм Христос Спасител в Москва, а в Казан е разрушен величественият Паметник на българите. Редом с тези унищожения върви и трескаво пренаписване на историята на Руската империя, върху чиито развалини е изграден Съветският съюз. Стремежът на болшевишката пропаганда е да бъде преиначена не само руската история, но и историята на света, като целта е да се докаже на народите в новата империя, че духовното и историческото наследство на царска Русия е дело само и единствено на руснаци от „подходящи” социални слоеве. Всичко, което не подкрепя тази измишльотина, е обречено на забрава. Не е пощадена и българската следа в руската история.
https://www.dw.com/bg/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B7%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%85%D0%B0
Делото на Кирил и Методий и техните ученици за разпространението на славянската писменост в Русия е сред най-трайните табута в съветската и отчасти в руската историография, твърди проф. Христо Матанов от Софийския университет. Мисълта, че толкова важната за духовността азбука е „пренесена” от една малка и незначителна държава като България, е непоносима за Кремъл. Затова като заместител на историческата истина е претоплена една стара псевдонаучна теория, свързана с мисията на Кирил и Методий при кримските хазари през 860 година. Летописец от онези времена свидетелства, че на Кирил му е било показано евангелие, написано с „рожки“ букви. Този детайл е сърцевината на разпространената по съветско време легенда, че славянската азбука е била създадена в руска среда. „Всъщност Кирил е видял някоя от скандинавските руни“, подозира проф. Матанов. Което е твърде вероятно, като се има предвид, че викингите (варягите) са изиграли важна роля за изграждането на руската държавност. Това, впрочем, е още една историческа истина, която никак не се харесва на Москва.
Дори бегъл прочит на статиите в Голямата съветска енциклопедия, свързани с делото на Кирил и Методий, показва съвсем недвусмислено, че тяхната роля е силно омаловажена. Вместо за тях се говори за някакво смътно „славянско влияние“.
И още един красноречив факт: колеги на известния български историк Емил Михайлов си спомнят, че по времето, когато е преподавал история на Русия в Софийския университет, професорът си е имал много неприятности с Държавна сигурност - по всяка вероятност заради многобройните факти, които проф. Михайлов е цитирал в подкрепа на тезата си за ключовата роля на българите при разпространението на азбуката и православието в Русия. Преподавателят често е припомнял знаковите думи на големия българист Юрий Венелин: „Те ни научиха да пишем!“. Венелин, който е живял през 19 век, винаги е твърдял, че Русия дължи на българите и писмеността, и покръстването. Впрочем, съветската власт също си спомня за неговите убеждения - гробът и паметната му плоча в Даниловския манастир в Москва са взривени през 30-те години на миналия век.
Из битието на Свети Киприян
Друга жертва на опитите за преиначаване на историята е Свети Киприян Български. Московският митрополит от края на 14 и началото на 15 век, тоест епохата на Заличаване на царство България - търновецът Киприян, е сред най-ярките личности, оставили дълбока диря в историята на Русия и Руската православна църква. Както в случая с мисиите на Кирил и Методий, посредник в отношенията между българи и руси отново е Константинопол. Киприян, който е съратник на патриарх Евтимий, е изпратен в Русия, за да помогне за утвърждаването на православието в една страна, разкъсвана от вътрешни междуособици и нашествия на азиатски племена. Изключителната дарба на българския книжовник да помирява враждуващи управници и да мобилизира църквата и миряните срещу татарската заплаха от изток среща широко одобрение в размирната страна. Киприян се превръща в обединител и до смъртта си през 1406 година управлява огромната Московска и Всеруска патриаршия.
Столетия след неговото канонизиране обаче произходът и ролята му за обединяването на Русия и на руската църква са подлагани на съмнения. Обявяван е за грък, а заслугите му като водач и реформатор на руското православие са приписвани на руски отшелник. След дълги преговори между България и Руската патриаршия мощите на Свети Киприян са препогребани в Успенския събор в Кремъл.
Съдбата на волжките българи
И още един епизод от историята на двустранните отношения: Болшевишката революция през 1917 година поражда илюзии сред потомците на волжките българи по поречието на Волга и Кама за възраждане на националната им идентичност. Те не желаят да им бъде приписвана идентичността на завладелите Волжка България татари и наивно вярват, че ще бъдат подкрепени от съветската власт. Но болшевиките бързо се справят с тази опасност, като избиват или репресират активистите за българска автономия.
Преброяване на населението на СССР, проведено в самия край на Горбачовата перестройка, дава възможност за волеизявление на потискания от столетия народ. В книгата си „В голямата политика“ бившият президент Желю Желев свидетелства, че след решението на България да подкрепи исканията на волжките българи, от Москва идва остра нота заради намеса на София във вътрешните работи на Руската федерация. И по стар рефлекс България се снишава. Няколко години по-късно петиция за признаване на българска нация в Русия, подписана от 150 хиляди волжки българи, е препратена чрез посолството в Москва до правителството на Иван Костов и президента Петър Стоянов. Но в смутните времена по време и след втората руска операция срещу Чечения никой от българските управници не смее да застане зад каузата на потомците на прабългарите.
Съветското "национално инженерство"
Историкът Пламен Павлов напомня и за „съзидателния“ принос на Кремъл в измислянето на нови нации. Според проф. Павлов, съветското „национално инженерство“ има особен пиетет към българските земи. Така например Москва изгражда стройна теория по отношение на раждането и утвърждаването на „гагаузка“ нация в компактно заселените с българи степи на север от Черно море. „Нямате представа какви смехотворни спорове се водят и до днес на научни форуми по този въпрос. Съвсем отговорно се твърди, че признак за национално отграничаване на бесарабските българи от „гагаузите“ бил фактът, че име като „Николай“ сред българите се трансформирало в „Кольо“ сред „гагаузите“. Всъщност още от войните с Османската империя в началото на 19 век Русия използва България и българите като източник на човешки ресурси за заселване на южните си степи. И обратно - депортира неудобни народи от Крим и Кавказ към районите на изселниците от Източна България“, посочва проф. Павлов.
Делото на Кирил и Методий и техните ученици за разпространението на славянската писменост в Русия е сред най-трайните табута в съветската и отчасти в руската историография, твърди проф. Христо Матанов от Софийския университет. Мисълта, че толкова важната за духовността азбука е „пренесена” от една малка и незначителна държава като България, е непоносима за Кремъл. Затова като заместител на историческата истина е претоплена една стара псевдонаучна теория, свързана с мисията на Кирил и Методий при кримските хазари през 860 година. Летописец от онези времена свидетелства, че на Кирил му е било показано евангелие, написано с „рожки“ букви. Този детайл е сърцевината на разпространената по съветско време легенда, че славянската азбука е била създадена в руска среда. „Всъщност Кирил е видял някоя от скандинавските руни“, подозира проф. Матанов. Което е твърде вероятно, като се има предвид, че викингите (варягите) са изиграли важна роля за изграждането на руската държавност. Това, впрочем, е още една историческа истина, която никак не се харесва на Москва.
Дори бегъл прочит на статиите в Голямата съветска енциклопедия, свързани с делото на Кирил и Методий, показва съвсем недвусмислено, че тяхната роля е силно омаловажена. Вместо за тях се говори за някакво смътно „славянско влияние“.
И още един красноречив факт: колеги на известния български историк Емил Михайлов си спомнят, че по времето, когато е преподавал история на Русия в Софийския университет, професорът си е имал много неприятности с Държавна сигурност - по всяка вероятност заради многобройните факти, които проф. Михайлов е цитирал в подкрепа на тезата си за ключовата роля на българите при разпространението на азбуката и православието в Русия. Преподавателят често е припомнял знаковите думи на големия българист Юрий Венелин: „Те ни научиха да пишем!“. Венелин, който е живял през 19 век, винаги е твърдял, че Русия дължи на българите и писмеността, и покръстването. Впрочем, съветската власт също си спомня за неговите убеждения - гробът и паметната му плоча в Даниловския манастир в Москва са взривени през 30-те години на миналия век.
Из битието на Свети Киприян
Друга жертва на опитите за преиначаване на историята е Свети Киприян Български. Московският митрополит от края на 14 и началото на 15 век, тоест епохата на Заличаване на царство България - търновецът Киприян, е сред най-ярките личности, оставили дълбока диря в историята на Русия и Руската православна църква. Както в случая с мисиите на Кирил и Методий, посредник в отношенията между българи и руси отново е Константинопол. Киприян, който е съратник на патриарх Евтимий, е изпратен в Русия, за да помогне за утвърждаването на православието в една страна, разкъсвана от вътрешни междуособици и нашествия на азиатски племена. Изключителната дарба на българския книжовник да помирява враждуващи управници и да мобилизира църквата и миряните срещу татарската заплаха от изток среща широко одобрение в размирната страна. Киприян се превръща в обединител и до смъртта си през 1406 година управлява огромната Московска и Всеруска патриаршия.
Столетия след неговото канонизиране обаче произходът и ролята му за обединяването на Русия и на руската църква са подлагани на съмнения. Обявяван е за грък, а заслугите му като водач и реформатор на руското православие са приписвани на руски отшелник. След дълги преговори между България и Руската патриаршия мощите на Свети Киприян са препогребани в Успенския събор в Кремъл.
Съдбата на волжките българи
И още един епизод от историята на двустранните отношения: Болшевишката революция през 1917 година поражда илюзии сред потомците на волжките българи по поречието на Волга и Кама за възраждане на националната им идентичност. Те не желаят да им бъде приписвана идентичността на завладелите Волжка България татари и наивно вярват, че ще бъдат подкрепени от съветската власт. Но болшевиките бързо се справят с тази опасност, като избиват или репресират активистите за българска автономия.
Преброяване на населението на СССР, проведено в самия край на Горбачовата перестройка, дава възможност за волеизявление на потискания от столетия народ. В книгата си „В голямата политика“ бившият президент Желю Желев свидетелства, че след решението на България да подкрепи исканията на волжките българи, от Москва идва остра нота заради намеса на София във вътрешните работи на Руската федерация. И по стар рефлекс България се снишава. Няколко години по-късно петиция за признаване на българска нация в Русия, подписана от 150 хиляди волжки българи, е препратена чрез посолството в Москва до правителството на Иван Костов и президента Петър Стоянов. Но в смутните времена по време и след втората руска операция срещу Чечения никой от българските управници не смее да застане зад каузата на потомците на прабългарите.
Съветското "национално инженерство"
Историкът Пламен Павлов напомня и за „съзидателния“ принос на Кремъл в измислянето на нови нации. Според проф. Павлов, съветското „национално инженерство“ има особен пиетет към българските земи. Така например Москва изгражда стройна теория по отношение на раждането и утвърждаването на „гагаузка“ нация в компактно заселените с българи степи на север от Черно море. „Нямате представа какви смехотворни спорове се водят и до днес на научни форуми по този въпрос. Съвсем отговорно се твърди, че признак за национално отграничаване на бесарабските българи от „гагаузите“ бил фактът, че име като „Николай“ сред българите се трансформирало в „Кольо“ сред „гагаузите“. Всъщност още от войните с Османската империя в началото на 19 век Русия използва България и българите като източник на човешки ресурси за заселване на южните си степи. И обратно - депортира неудобни народи от Крим и Кавказ към районите на изселниците от Източна България“, посочва проф. Павлов.
Ако искате да прочетете малко по-реалистична история на Българската империя, а не държава, както е в нашите убечници, е достатъчно да отворите някоя англоезична страница на тема история, в която цитират не български, а европейски историци.
Цитирам една от тях:
https://www-newworldencyclopedia-org.translate.goog/entry/Bulgarian_Empire
Българската империя е термин, използван за описване на два периода от средновековната история на България, през които тя е действала като ключова регионална сила в Европа и в Югоизточна Европа, често съперничейки с Византия. Двете „български империи“ не се третират като отделни единици, а по-скоро като една държава, възстановена след период на византийско владичество над нейната територия.
„Първата българска империя“ е създадена в резултат на експанзия на Стара Велика България на територията на юг от река Дунав и обикновено се описва като просъществувала между 681 г. н.е. (когато съществуването й е признато от Византия с мирен договор) и 1018 г. , когато е подчинен от Византийската империя. Постепенно достига своя културен и териториален апогей през IX век и началото на десети век при Борис I и Симеон Велики, когато се развива в културен и книжовен център на славянска Европа, както и се превръща в една от най-големите държави в Европа. Средновековната българска държава е възстановена като „Втора българска империя“ след успешно въстание на двама търновски велможи Асен и Петър през 1185 г. и съществува до завладяването й по време на османското нашествие на Балканите в края на XIV век. като датата на покоряването му обикновено се посочва като 1396 г. (Последната българска територия, която попада под османско господство, е Созопол през 1453 г.)
При Иван Асен II през първата половина на XIII век постепенно възвръща голяма част от предишната си мощ, макар че това не продължава дълго поради вътрешни проблеми и чужди нашествия. Спомен за този период от тяхната история и гордост от националното им наследство и идентичност, съчетани с новите представи за националната държава в началото на деветнадесети век, за да вдъхновят движението за независимост от османско владичество. Това е известно като Народно пробуждане на България. Имперският период е представен като връх на българското постижение и неговата християнска идентичност също е подчертана, над и срещу тази на мюсюлманските турци.
След неуспешно въстание през април 1876 г., независимостта е постигната де факто през 1878 г. след Руско-турската война от 1877-1878 г. Пълната независимост на България е призната от османците през 1908 г. През по-голямата част от своята история този регион е бил граница или гранична зона между различните форми на християнството (православно и католическо), а след това между християнството и исляма. По време на имперския период, значителен брой евреи като население също живеят в България (където под османско владичество те се укриват след прогонване от части на християнския свят), както и богомилите. Историческата реконструкция, като тази, използвана за вдъхновение на националното пробуждане, може или да подчертае ролята на такава зона като опора, или като мост между цивилизациите, културите и религиите. Интелектуалните лидери на националното пробуждане са склонни да демонизират мюсюлманските турци, въпреки че други подчертават наследството на взаимното разбирателство, съвместното съществуване и толерантността, което предоставя алтернативен разказ.
Първо българско царство
Първото българско царство е държава, позната през 632 г. в земите близо до делтата на Дунав и се разпада през 1018 г., след присъединяването й към Византийската империя. В разгара на своята мощ се разпростира между Будапеща и Черно море и от река Днепър в съвременна Украйна до Адриатическо море. Наследено е от Второто българско царство, създадено през 1185 г. Официалното име на държавата от самото й основаване е България.
Империята играе важна роля в европейската политика и е една от най-силните военни сили на своето време. През 717-718 г. коалицията от византийци и българи побеждава решително арабите при обсадата на Константинопол, като по този начин спасява Източна Европа от мюсюлманската заплаха и по-късно унищожава Аварското ханство, разширявайки територията си до Панонската низина и Татрите. България служи като ефективен щит срещу постоянните нашествия на номадски народи от изток в така наречената втора вълна на Великото преселение на народите. Печенеги и кумани са спрени в Североизточна България и след решителна победа над маджарите през 896 г. те са принудени да се оттеглят, за да се установят за постоянно в Панония.
На юг в хода на византийско-българските войни българите включват по-голямата част от населената със славяни област Тракия и Македония. След унищожаването на византийската армия в битката при Анхиал през 917 г. Византийската империя е на ръба на унищожение.
Българите пренасят в Европа нови строителни и бойни техники. Първите български градове са били изградени от едри монолитни камъни за разлика от римските тухлени крепости. С площ от 27 km² столицата Плиска е сред най-големите градове в Европа. Вътрешният град е имал канализация и подово отопление много преди градове като Париж и Лондон. След приемането на християнството през 864 г. България става културен център на славянска Европа. Неговото водещо културно положение е допълнително затвърдено с изобретяването на кирилицата в Преслав, за което някои признават българския учен Климент Охридски. Според някои историци училищата в Преслав и Охрид са били вторият университет в Европа след Константинополския.
Заден план
По времето на късната Римска империя земите на днешна България са били организирани в няколко провинции – Мала Скития, Мизия (Горна и Долна), Тракия, Македония (Първа и Втора), Дакия (южно от Дунав), Дардания, Родопи и Хемимонт и имало смесено население от романизирани гети и елинизирани траки.
Българската империя е термин, използван за описване на два периода от средновековната история на България, през които тя е действала като ключова регионална сила в Европа и в Югоизточна Европа, често съперничейки с Византия. Двете „български империи“ не се третират като отделни единици, а по-скоро като една държава, възстановена след период на византийско владичество над нейната територия.
„Първата българска империя“ е създадена в резултат на експанзия на Стара Велика България на територията на юг от река Дунав и обикновено се описва като просъществувала между 681 г. н.е. (когато съществуването й е признато от Византия с мирен договор) и 1018 г. , когато е подчинен от Византийската империя. Постепенно достига своя културен и териториален апогей през IX век и началото на десети век при Борис I и Симеон Велики, когато се развива в културен и книжовен център на славянска Европа, както и се превръща в една от най-големите държави в Европа. Средновековната българска държава е възстановена като „Втора българска империя“ след успешно въстание на двама търновски велможи Асен и Петър през 1185 г. и съществува до завладяването й по време на османското нашествие на Балканите в края на XIV век. като датата на покоряването му обикновено се посочва като 1396 г. (Последната българска територия, която попада под османско господство, е Созопол през 1453 г.)
При Иван Асен II през първата половина на XIII век постепенно възвръща голяма част от предишната си мощ, макар че това не продължава дълго поради вътрешни проблеми и чужди нашествия. Спомен за този период от тяхната история и гордост от националното им наследство и идентичност, съчетани с новите представи за националната държава в началото на деветнадесети век, за да вдъхновят движението за независимост от османско владичество. Това е известно като Народно пробуждане на България. Имперският период е представен като връх на българското постижение и неговата християнска идентичност също е подчертана, над и срещу тази на мюсюлманските турци.
След неуспешно въстание през април 1876 г., независимостта е постигната де факто през 1878 г. след Руско-турската война от 1877-1878 г. Пълната независимост на България е призната от османците през 1908 г. През по-голямата част от своята история този регион е бил граница или гранична зона между различните форми на християнството (православно и католическо), а след това между християнството и исляма. По време на имперския период, значителен брой евреи като население също живеят в България (където под османско владичество те се укриват след прогонване от части на християнския свят), както и богомилите. Историческата реконструкция, като тази, използвана за вдъхновение на националното пробуждане, може или да подчертае ролята на такава зона като опора, или като мост между цивилизациите, културите и религиите. Интелектуалните лидери на националното пробуждане са склонни да демонизират мюсюлманските турци, въпреки че други подчертават наследството на взаимното разбирателство, съвместното съществуване и толерантността, което предоставя алтернативен разказ.
Първо българско царство
Първото българско царство е държава, позната през 632 г. в земите близо до делтата на Дунав и се разпада през 1018 г., след присъединяването й към Византийската империя. В разгара на своята мощ се разпростира между Будапеща и Черно море и от река Днепър в съвременна Украйна до Адриатическо море. Наследено е от Второто българско царство, създадено през 1185 г. Официалното име на държавата от самото й основаване е България.
Империята играе важна роля в европейската политика и е една от най-силните военни сили на своето време. През 717-718 г. коалицията от византийци и българи побеждава решително арабите при обсадата на Константинопол, като по този начин спасява Източна Европа от мюсюлманската заплаха и по-късно унищожава Аварското ханство, разширявайки територията си до Панонската низина и Татрите. България служи като ефективен щит срещу постоянните нашествия на номадски народи от изток в така наречената втора вълна на Великото преселение на народите. Печенеги и кумани са спрени в Североизточна България и след решителна победа над маджарите през 896 г. те са принудени да се оттеглят, за да се установят за постоянно в Панония.
На юг в хода на византийско-българските войни българите включват по-голямата част от населената със славяни област Тракия и Македония. След унищожаването на византийската армия в битката при Анхиал през 917 г. Византийската империя е на ръба на унищожение.
Българите пренасят в Европа нови строителни и бойни техники. Първите български градове са били изградени от едри монолитни камъни за разлика от римските тухлени крепости. С площ от 27 km² столицата Плиска е сред най-големите градове в Европа. Вътрешният град е имал канализация и подово отопление много преди градове като Париж и Лондон. След приемането на християнството през 864 г. България става културен център на славянска Европа. Неговото водещо културно положение е допълнително затвърдено с изобретяването на кирилицата в Преслав, за което някои признават българския учен Климент Охридски. Според някои историци училищата в Преслав и Охрид са били вторият университет в Европа след Константинополския.
Заден план
По времето на късната Римска империя земите на днешна България са били организирани в няколко провинции – Мала Скития, Мизия (Горна и Долна), Тракия, Македония (Първа и Втора), Дакия (южно от Дунав), Дардания, Родопи и Хемимонт и имало смесено население от романизирани гети и елинизирани траки.
Българите
Установената теория е, че българите са роднини на хуните и произхождат от Централна Азия, но тяхната етническа принадлежност не е напълно ясна. Улики за това могат да бъдат намерени в напредналия календар и система на управление на ранните българи.
Въпреки това т. нар. "хунска теория" все още се подкрепя от някои историци, които базират тезата си на много съществуващи документи и източници. В Номиналиите на българските царе, късен препис на древен документ, пише, че първият владетел на българите е Авитохол, а вторият Ирник. Ирник или Ернах е името на най-малкия син на Атила, поради което някои историци смятат, че Авитохол е бил не друг, а Атила Хунът.
Дали българите са били управлявани от наследствени ханове? Единствената открита подобна титла до момента е kanasubigi и е използвана само от четирима от българските владетели, а именно Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян, които са съответно дядо, син, внук и племенник на Маламир, а след тях заглавието изчезва. Смята се, че Крум сменя династията, тъй като
Установената теория е, че българите са роднини на хуните и произхождат от Централна Азия, но тяхната етническа принадлежност не е напълно ясна. Улики за това могат да бъдат намерени в напредналия календар и система на управление на ранните българи.
Въпреки това т. нар. "хунска теория" все още се подкрепя от някои историци, които базират тезата си на много съществуващи документи и източници. В Номиналиите на българските царе, късен препис на древен документ, пише, че първият владетел на българите е Авитохол, а вторият Ирник. Ирник или Ернах е името на най-малкия син на Атила, поради което някои историци смятат, че Авитохол е бил не друг, а Атила Хунът.
Дали българите са били управлявани от наследствени ханове? Единствената открита подобна титла до момента е kanasubigi и е използвана само от четирима от българските владетели, а именно Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян, които са съответно дядо, син, внук и племенник на Маламир, а след тях заглавието изчезва. Смята се, че Крум сменя династията, тъй като
е с маджарски корен и е от хунгарите.
Други подобни, но нецарски титли, са засвидетелствани сред българското благородно съсловие и това са кавкан (вицехан), таркан и боритаркан . Започвайки от там (ако е имало вицехан (кавхан), значи е имало и хан) учените приемат титлата хан за ранния български водач. По-късните надписи говорят за архонти (гръцка титла) и князе(славянска титла). Имало е няколко (вероятно повече от 100) аристократични фамилии, чиито членове, наречени боили (боляри), носели военни звания и образували управляваща класа. Религията на българите също е неясна, но се предполага, че е била монотеистична. В надписа от VIII век край Мадарския конник има само едно споменаване на Тангра. Всички други източници просто говорят за Бог, арийската дума за Бог. По-объркващо е, че някои български владетели, прочути с преследването на християните, са изобразявани с християнски държавни символи. Има теория, че българите са били ариани (раннохристиянска секта). А раннобългарските свещени места са изобразявали плана на два концентрични квадрата, типични за зороастрийските храмове.
Посочва се още миграцията на българите към европейския континент от II век сл . н. е. , когато клоните на българите се заселват в равнините между Каспийско и Черно море. Между 351 и 389 г. н.е. някои от тях пресичат Кавказ и се заселват в Армения. В крайна сметка те са асимилирани от арменците. И до днес арменците помнят братската връзка с българите, за разлика от нас.
Погълнати от хунската вълна в началото на четвърти век сл . Хр ., други многобройни български племена се освобождават от своите селища в Централна Азия, за да мигрират към плодородните земи по долните долини на реките Донец и Дон и Азовското море. Някои от тях остават в продължение на векове в новите си селища, докато други се придвижват с хуните към Централна Европа, заселвайки се в Панония.
Няма точна хронология кога българите образуват независима държава, често наричана Велика България, между долното течение на Дунав на запад,Черно и Азовско море на юг, река Кубан на изток и Донец река на север. Столицата на държавата е Фанагория, на Азов.
Натискът на народите от изток (като хазарите) довежда до разпадането на Велика България през втората половина на VII век. Едно българско племе мигрира към сливането на реките Волга и Кама в днешния Татарстан, Русия (виж Волжка България). Някои от тях приемат исляма в началото през десети век и поддържат независима държава до тринадесети век. По-малки български племена се отцепват в Панония и в Италия, северозападно от Неапол, докато други българи търсят убежище при лангобардите. Друга група българи останала в земите на север от Черно и Азовско море. Те обаче скоро били покорени от хазарите. Тези българи приели юдаизма през IX век, заедно с хазарите, и в крайна сметка са асимилирани.
Създаване на българската държава
Има две различни дати за годината на създаване на днешна България, базирани на две различни интерпретации на историята.
Още едно българско племе, водено от Аспарух, се придвижва на запад, заемайки днешна Южна Бесарабия. След успешна война с Византия през 680 г. Аспарух завладява Мизия и Добруджа и е признато за независима държава по силата на последващия договор, подписан с Византийската империя през 681 г. Същата година обикновено се счита за година на създаването на днешния ден България.
Друга теория е, че Велика България, въпреки че претърпява голяма териториална загуба от хазарите, успява да ги победи в началото на 670-те години. Аспарух, наследникът на Кубрат, завладява Мизия и Добруджа след войната с Византийската империя през 680 г. Тази война завършва с мирен договор през 681 г. Следователно според някои изследователи годината на създаване на днешна България е да се счита за 632, а не за 681.
Създаване на твърда опора на Балканите.
Българско изкуство: Мадарският конник (около 710 г.), голям скален релеф, изсечен на Мадарското плато източно от Шумен, Североизточна България.
След решителната победа при Онгала през 680 г. армиите на българите настъпват на юг от Стара планина, побеждавайки отново византийците, които след това са принудени да подпишат унизителен мирен договор, който признава създаването на нова държава по границите на империята. Те са задължени да отдадат годишна почит-данък на България. В същото време войната с хазарите на изток продължава и през 700 г. Аспарух загива в битка с тях. Българите губят териториите на изток от р. Днестър, но успяват да задържат земите на запад.
Наследникът на Аспарух - Тервел, помага на сваления византийски император Юстиниан II да си възвърне престола през 705 г. В замяна му е дадена областта Загоре в Северна Тракия, което е първото разширение на страната на юг от Стара планина. Въпреки това, три години по-късно Юстиниан се опитва да го върне със сила, но армията му е разбита при Анхиал. През 716 г. Тервел подписва търговско споразумение с Византия. По време на обсадата на Константинопол през 717-718 г. той изпраща 50 000 войници в помощ на обсадения град. В решителната битка българите избиват около 30 000 араби и Тервел е наричан от съвременниците си Спасителят на Европа .
Вътрешна нестабилност и борба за оцеляване
Близкия изток през 800 г. н.е., показващ Българската империя и нейните съседи.
През 753 г. умира хан Севар, който е последният потомък на клана Дуло. С неговата смърт държавата изпада в дълга политическа криза, по време на която младата страна е на ръба на унищожение.
Посочва се още миграцията на българите към европейския континент от II век сл . н. е. , когато клоните на българите се заселват в равнините между Каспийско и Черно море. Между 351 и 389 г. н.е. някои от тях пресичат Кавказ и се заселват в Армения. В крайна сметка те са асимилирани от арменците. И до днес арменците помнят братската връзка с българите, за разлика от нас.
Погълнати от хунската вълна в началото на четвърти век сл . Хр ., други многобройни български племена се освобождават от своите селища в Централна Азия, за да мигрират към плодородните земи по долните долини на реките Донец и Дон и Азовското море. Някои от тях остават в продължение на векове в новите си селища, докато други се придвижват с хуните към Централна Европа, заселвайки се в Панония.
Няма точна хронология кога българите образуват независима държава, често наричана Велика България, между долното течение на Дунав на запад,Черно и Азовско море на юг, река Кубан на изток и Донец река на север. Столицата на държавата е Фанагория, на Азов.
Натискът на народите от изток (като хазарите) довежда до разпадането на Велика България през втората половина на VII век. Едно българско племе мигрира към сливането на реките Волга и Кама в днешния Татарстан, Русия (виж Волжка България). Някои от тях приемат исляма в началото през десети век и поддържат независима държава до тринадесети век. По-малки български племена се отцепват в Панония и в Италия, северозападно от Неапол, докато други българи търсят убежище при лангобардите. Друга група българи останала в земите на север от Черно и Азовско море. Те обаче скоро били покорени от хазарите. Тези българи приели юдаизма през IX век, заедно с хазарите, и в крайна сметка са асимилирани.
Създаване на българската държава
Има две различни дати за годината на създаване на днешна България, базирани на две различни интерпретации на историята.
Още едно българско племе, водено от Аспарух, се придвижва на запад, заемайки днешна Южна Бесарабия. След успешна война с Византия през 680 г. Аспарух завладява Мизия и Добруджа и е признато за независима държава по силата на последващия договор, подписан с Византийската империя през 681 г. Същата година обикновено се счита за година на създаването на днешния ден България.
Друга теория е, че Велика България, въпреки че претърпява голяма териториална загуба от хазарите, успява да ги победи в началото на 670-те години. Аспарух, наследникът на Кубрат, завладява Мизия и Добруджа след войната с Византийската империя през 680 г. Тази война завършва с мирен договор през 681 г. Следователно според някои изследователи годината на създаване на днешна България е да се счита за 632, а не за 681.
Създаване на твърда опора на Балканите.
Българско изкуство: Мадарският конник (около 710 г.), голям скален релеф, изсечен на Мадарското плато източно от Шумен, Североизточна България.
След решителната победа при Онгала през 680 г. армиите на българите настъпват на юг от Стара планина, побеждавайки отново византийците, които след това са принудени да подпишат унизителен мирен договор, който признава създаването на нова държава по границите на империята. Те са задължени да отдадат годишна почит-данък на България. В същото време войната с хазарите на изток продължава и през 700 г. Аспарух загива в битка с тях. Българите губят териториите на изток от р. Днестър, но успяват да задържат земите на запад.
Наследникът на Аспарух - Тервел, помага на сваления византийски император Юстиниан II да си възвърне престола през 705 г. В замяна му е дадена областта Загоре в Северна Тракия, което е първото разширение на страната на юг от Стара планина. Въпреки това, три години по-късно Юстиниан се опитва да го върне със сила, но армията му е разбита при Анхиал. През 716 г. Тервел подписва търговско споразумение с Византия. По време на обсадата на Константинопол през 717-718 г. той изпраща 50 000 войници в помощ на обсадения град. В решителната битка българите избиват около 30 000 араби и Тервел е наричан от съвременниците си Спасителят на Европа .
Вътрешна нестабилност и борба за оцеляване
Близкия изток през 800 г. н.е., показващ Българската империя и нейните съседи.
През 753 г. умира хан Севар, който е последният потомък на клана Дуло. С неговата смърт държавата изпада в дълга политическа криза, по време на която младата страна е на ръба на унищожение.
Имало е две основни фракции; някои благородници искали безкомпромисна война срещу византийците, докато други търсели мирно уреждане на конфликта. Тази нестабилност е използвана от византийския император Константин V (745-775), който предприема девет големи кампании, целящи унищожаването на България. През 763 г. той побеждава българския хан Телец при Анхиал, но византийците не успяват да продължат на север. През 775 г. хан Телериг, като измамил Константин да разкрие верните му в българския двор, екзекутирал всички византийски шпиони в столицата Плиска. При неговия наследник Кардам войната получава благоприятен обрат след голямата победа в битката при Марсели през 792 г. Византийците са напълно разбити и принудени отново да плащат данък на българите. В резултат на победата кризата е окончателно преодоляна и България навлиза в новия век стабилна, по-силна и консолидирана.
Териториално разширение
При великия Крум (803-814), известен още като Крум и Кианус Магнус, България се разширява на северозапад и юг, заемайки земите между среден Дунав и Молдова, цялата територия на днешна Румъния, София през 809 г. и Адрианопол (съвременен Одрин) през 813 г. и заплашва самия Константинопол. Между 804 и 806 г. българските войски елиминират напълно Аварското ханство и се установява граница с Франкската империя по средния Дунав. През 811 г. голяма византийска армия е разбита решително в битката при Върбишкия проход.
Териториално разширение
При великия Крум (803-814), известен още като Крум и Кианус Магнус, България се разширява на северозапад и юг, заемайки земите между среден Дунав и Молдова, цялата територия на днешна Румъния, София през 809 г. и Адрианопол (съвременен Одрин) през 813 г. и заплашва самия Константинопол. Между 804 и 806 г. българските войски елиминират напълно Аварското ханство и се установява граница с Франкската империя по средния Дунав. През 811 г. голяма византийска армия е разбита решително в битката при Върбишкия проход.
Византийският император Никифор I е убит заедно с повечето си войски. Крум веднага поема инициативата и премества войната към Тракия, побеждавайки византийците още веднъж при Версиникия през 813 г. След предателски опит на византийците да убие хана по време на преговорите, Крум ограбва цяла Тракия, превзема Одрин и преселва 10 000 жители в "България отвъд Дунава“. Той прави засилена подготовка за превземането на Константинопол: построени са 5000 железни вагона за превоз на обсадното оборудване, византийците дори молили за помощ от франкския император Луи Благочестив. Поради внезапната смърт на великия хан обаче кампанията така и не била стартирана. Хан Крум осъществил законодателна реформа с цел да намали бедността и да засили социалните връзки в значително разширената си държава.
По време на управлението на Омуртаг (814-831) северозападните граници с Франкската империя са твърдо установени по средния Дунав от 827 г. и са построени великолепен дворец, езически храмове, владетелска резиденция, крепост, цитадела, водопровод и баня. В българската столица Плиска, предимно от камък и тухла.
България към смъртта на Крум през 814 г.
По време на краткото управление на Маламир (831-836) важният град Пловдив е включен в страната. При Пресиян (836-852) българите превземат по-голямата част от Македония, а границите на страната достигат до Адриатическо и Егейско море. Византийските историци не споменават никаква съпротива срещу българската експанзия в Македония, което прави извода, че тя е била предимно мирна.
Някои скорошни проучвания показват, че българите са били много по-многобройни, отколкото се смяташе първоначално. Тази теория набира все по-голяма подкрепа сред новите български историци.
България при Борис I
Управлението на Борис (852-889) започва с множество неуспехи. В продължение на десет години страната воюва срещу Византийската и Източната франкска империя, Велика Моравия, хърватите и сърбите, сформирайки няколко неуспешни съюза и сменяйки страната. През август 863 г. в период от 40 дни на земетресения и слаба година, която предизвикала глад в цялата страна.
През 864 г. византийците -под командването на Михаил III, нахлуват в България поради подозрения, че Борис I се готви да приеме християнството в съответствие със западните обреди. При новината за нашествието Борис I започва преговори за мир. Византийците връщат някои земи в Македония и единственото им искане е той да приеме християнството от Константинопол, а не от Рим. Борис се съгласява с този термин и е кръстен през септември 865 г., приемайки името на своя кръстник, византийския император Михаил. Причината за покръстването обаче не е византийското нашествие. Българският владетел бил човек с визия и той предвиждал, че въвеждането на единна религия ще завърши консолидирането на зараждащата се българска нация, която все още е разделена на религиозна основа. Той също така знаел, че неговата държава не е напълно уважавана от християнска Европа и нейните договори биха могли да бъдат игнорирани от други, подписали на религиозна основа.
Целта на византийците била да постигнат с мир това, което не успели след двувековна война: бавно да погълнат България чрез християнската религия и да я превърнат в сателитна държава, като естествено най-високите постове в новооснованата българска църква трябвало да бъде държан от византийци, които проповядват на гръцки език. Борис добре съзнавал този факт и след като Константинопол отказал да предостави автономия на Българската църква през 866 г., той изпраща делегация в Рим, заявявайки желанието си да приеме християнството в съответствие със западните обреди, заедно със 115 въпроса към папа Николай I. Българският владетел желаел да се възползва от съперничеството между църквите на Рим и Константинопол, като основната му цел била създаването на независима българска църква, за да попречи както на византийците, така и на католиците да упражняват влияние в земите му чрез религия. Подробните отговори на папата на въпросите на Борис били дадени от двама епископи начело на мисия, чиято цел била да улеснят покръстването на българския народ. Въпреки това Николай I и неговият наследник папа Адриан II също отказал да признае автономна българска църква, което охладило отношенията между двете страни, но изместването на България към Рим направило византийците много по-примирителни. През 870 г. на IV Константинополски събор Българската църква е призната за автономна източноправославна църква под върховното ръководство на Константинополския патриарх.
Въпреки че българският княз успял да си осигури автономна църква, нейното висше духовенство и богословските книги все още били на гръцки, което пречило на усилията за обръщане на населението към новата религия. Между 860 и 863 г. византийските монаси Свети Кирил и Методий създават глаголицата, първата азбука по заповед на византийския император, който има за цел да превърне Великоморавия в православно християнство. Тези опити обаче се провалят и през 886 г. техните ученици Климент Охридски, Наум Преславски и Ангеларий, които са изгонени от Великоморавия, достигат България и са топло приветствани от Борис I. Българският княз възлага създаването на две духовни академии, които да бъдат оглавявани от учениците, където бъдещите български духовници трябвало да бъдат обучавани на местния народен език. Климент е изпратен в Охрид в Югозападна България, където обучава 3500 ученици между 886 и 893 г. Наум създава книжовната школа в столицата Плиска, преместена по-късно в новата столица Преслав. През 893 г. България приема глаголицата и старобългарския език като официален език на църквата и държавата и прогонва византийското духовенство. В началото на Х век кирилицата се създава в Преславската книжовна школа.
"Златен век"
Симеон изпраща пратеници при фатимидския халиф, за да сключи съюз срещу византийците. Двете страни са близо до споразумение, но на връщане българските делегати са пленени от византийците, които успяват да отклонят арабите от този съюз.
В края на IX и началото на X век България се простира до Епир и Тесалия на юг, Босна на запад и контролира цялата днешна Румъния и Източна Унгария на север. Сръбска държава възниква като зависимост от Българската империя и по-късно е напълно подчинена на генерала и вероятно граф на София Марме. При цар Симеон I (Симеон Велики), който получава образованието си в Константинопол, България отново се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя и достига най-голямото си териториално разширение. Симеон се надява да превземе Константинопол и води поредица от войни с византийците през цялото си дълго управление (893-927). Границата близо до края на неговото управление достига Пелопонес на юг. Симеон нарича себе си „Император (цар) на българите и самодържеца на гърците“, титла, която е призната от папата, но не и от византийския император или от Вселенския патриарх на Източноправославната църква.
Между 894 и 896 г. той побеждава византийците и техните съюзници маджарите в т. нар. „Търговска война“, тъй като претекстът на войната е изместването на българския пазар от Константинопол към Солун. В решителната битка при Българофигон византийската армия е разбита и войната завършва с благоприятен за България мир, който обаче често е нарушаван от Симеон. През 904 г. той превзема Солун, който преди това е бил разграбен от арабите, и го връща на византийците едва след като България получава всички области в Македония и 20 крепости в Албания, включително важния град Драч.
След вълненията във Византийската империя, последвали смъртта на император Александър през 913 г., Симеон нахлува във Византийска Тракия, но е убеден да спре в замяна на официалното признаване на императорската му титла и брака на дъщеря му с младия император Константин VII. След заговор във византийския двор императрица Зоя отхвърля брака и титлата му и двете страни се подготвят за решителна битка. Към 917 г. Симеон разбива всеки опит на своя враг да сключи съюз с маджарите, печенегите и сърбите и византийците са принудени да се бият сами. На 20 август двете армии се сблъскват при Анхиал в една от най-големите битки в Средновековието. Византийците претърпяват безпрецедентно поражение, оставяйки 70 000 убити на бойното поле. Преследващите български части разбиват напомнянето на вражеските войски при Катасиртай. Въпреки това Константинопол е спасен от сръбска атака от запад; сърбите са напълно разбити, но това дава ценно време на византийския адмирал и по-късно император Романос Лакепанос да подготви отбраната на града. През следващото десетилетие българите овладяват целия Балкански полуостров с изключение на Константинопол и Пелопонес.
Българското царство при Самуил.
След смъртта на Симеон обаче българската власт бавно запада. С мирен договор от 927 г. византийците официално признават императорската титла на сина му Петър I и Българската патриаршия. Мирът с Византия не донесъл просперитет на България. В началото на управлението си новият император имал вътрешни проблеми и вълнения с братята си и през 930-те години е принуден да признае независимостта на Расия. Основният удар идва от север: между 934 и 965 г. страната претърпява пет маджарски нашествия. През 944 г. България е нападната от печенегите, които ограбват североизточните райони на империята. При Петър I и Борис II страната е разделена от егалитарното религиозно учение на богомилите.
През 968 г. страната е нападната от Киевска Рус, чийто водач Святослав I превзема Преслав и установява столицата си в Преславец. Три години по-късно византийският император Йоан I Цимисков се намесва в борбата и побеждава Святослав при Доростолон. След това Борис II е измамен и тържествено детрониран в Константинопол и Източна България е обявена за византийски протекторат.
Борба за независимост
След византийското предателство земите на запад от река Искър остават свободни и съпротивата срещу византийците се оглавява от братя Комитопули. Към 976 г. четвъртият брат Самуил концентрира цялата власт в ръцете си след смъртта на най-големите си братя. Когато законният престолонаследник Роман бяга от плен в Константинопол, той е признат за император от Самуил във Видин и по-късно остава главен командир на българската армия. Блестящ генерал и добър политик, той успява да обърне богатството на българите. Новият византийски император Василий II е победен решително в битката при Траянските порти през 986 г. и едва успява да избяга. Пет години по-късно той елиминира сръбската държава. През 997 г., след смъртта на Роман, който е последният от Крумовата династия, Самуил е провъзгласен за император на България. След 1001 г. обаче войната се обръща в полза на византийците, които през същата година превземат старите столици Плиска и Преслав и от 1004 г. започват ежегодни походи срещу България. Те са облекчени от войната между България и новосъздадените кралство Унгария 1003 г. През 1014 г. император Василий II разбива войските на цар Самуил в битката при Беласица и избива хиляди, придобивайки титлата „Българоубиец” (Voulgaroktonos). Той наредил 14 000 български затворници да бъдат ослепени и върнати обратно в страната им. При вида на завръщащите се армии Самуил получава сърдечен удар и умира. До 1018 г. страната е била предимно подчинена от византийците.
Културно развитие
Керамична икона на св. Теодор, Преслав, ок. 900 г. н. е., Национален археологически музей, София.
Константинополските мисионери Кирил и Методий създават глаголицата, която е възприета в Българското царство около 886 г. Азбуката и старобългарският език пораждат богата книжовна и културна дейност, съсредоточена около Преславската и Охридската школа, създадени по заповед на Борис I през 886 г. В началото на Х в. в Преславската книжовна школа е разработена нова азбука – кирилицата – на основата на гръцката и глаголицата. Според алтернативна теория азбуката е измислена в Охридската книжовна школа от свети Климент Охридски, български учен и ученик на Кирил и Методий. Благочестив монах и отшелник св. Иван Рилски (Иван Рилски, 876-946), станал покровител на България. След 893 г. Преслав става наистина новата българска столица.
По време на управлението си Симеон събира в двора си много учени, които превеждат огромен брой книги от гръцки и написват много нови съчинения. Сред най-видните фигури са Константин Преславски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър, за когото някои историци смятат, че е самият Симеон. Усилено е строителството на църкви и манастири в цялата империя, включително Голямата базилика в Плиска, която е една от най-големите постройки за времето си с дължина от 99 м и прекрасната Златна църква в Преслав. Българската столица е известна и със своята керамика, украсяваща обществени и религиозни сгради. От специални керамични плочки са направени красиви икони и църковни олтари. Имало множество златарски и сребърни работилници, които произвеждали изящни бижута.
Второ българско царство
Второто българско царство (на български: Второ българско царство, Vtorо Balgarskо Tsartsvo ) е държава, съществувала между 1185 и 1396 (или 1422). Наследник на Първото българско царство, той достига върха на своята мощ при Калоян и Иван Асен II, преди постепенно да отпадне да бъде завладян от османците в края на XIV - началото на XV век. Наследено е от Княжество и по-късно Царство България през 1878 г.
До 1256 г. Второто българско царство е господстваща сила на Балканите. Византийците са победени в няколко големи битки и през 1205 г. новосъздадената Латинска империя е смазана в битката при Адрианопол от император Калоян. Неговият племенник Иван Асен II (1218-1241) унищожава Епирското деспотство и прави България отново водеща европейска сила. Въпреки това, в края на тринадесети век империята запада поради постоянните нашествия на татари, византийци, унгарци и вътрешна нестабилност и бунтове. В края на XIV и началото на XV век страната е превзета от османските турци, които разрушават икономиката и инфраструктурата на България, обезлюдяват големи територии и убиват благородниците.
Византийците управляват България от 1018 г., когато завладяват Първата българска империя, до 1185 г., въпреки че първоначално тя не е напълно интегрирана във Византийската империя, например запазвайки съществуващите данъчни нива и властта на нисшите благородници. Независимата българска православна църква е подчинена на властта на Вселенския патриарх в Константинопол, а българската аристокрация и царските роднини получават различни византийски титли и се пренасят в азиатските части на империята. През 1040-41 г., 1070-те и 1080-те години имаше въстания срещу византийската власт, но те се провалиха.
До края на дванадесети век византийците са в упадък след поредица от войни с унгарците и сърбите. През 1185 г. Петър и Асен (описани в някои съвременни разкази като от кумански или влашки произход) повеждат бунт срещу византийската власт и Петър се обявява за цар Петър IV (известен също като Теодор Петър), твърдо претендирайки, че наследява властта на Първия българин. империя. След малко повече от година война византийците са принудени да признаят независимостта на България, въпреки че сраженията продължават. Народите, които участват във въстанието и влизат в състава на новата държава, със сигурност включват българи и наред с тях кумани, власи и гърци: Петър се нарича „цар на българите, гърците и власите“.
През лятото на 1185 г. в Търново е намерена чудотворна икона на Свети Димитър Солунски и братя Асен и Петър твърдят, че светецът е изоставил Солун, за да помогне на българското дело. Това имаше голямо психологическо въздействие върху религиозното население. Между есента на 1185 г. и пролетта на 1186 г. е освободена цяла Северна България с изключение на Варна. През лятото византийският император Исак II Ангел успява да преодолее планинските проходи и нахлува в Мизия. Асен се оттегля на север от Дунава и след като византийците се връщат в Константинопол, а той се завръща с още кумански помощници и скоро войната продължава на юг в Тракия. Умел пълководец, Асен удря бързо и постоянно тормози по-големите византийски армии. След неуспешна обсада на Ловеч през 1187 г. византийците са принудени да пледират за примирие. Три години по-късно те са категорично разбити при Трявна, Исак II Ангел едва се спасява, оставяйки императорската корона и кръст. През следващите пет години българинът държи инициативата и превзема още градове и замъци в Северна Тракия и Македония, особено след голямата победа при Аркадиополис през 1194 г. и през 1196 г., византийците са победени при Серес, но скоро след това Асен е убит от братовчед си. Иванко е подстрекаван от византийците. Той узурпира трона, но не може да остане в столицата, която е обсадена от Петър; избягал във Византия и бил назначен за управител на Пловдив. Но само година по-късно Петър IV става жертва на друг заговор и е наследен от най-малкия брат Калоян.
Стенописи от Боянската църква (1259): Десислава
Възкръснала България заема територията между Черно море, Дунав и Стара планина, включително част от Източна Македония и долината на Морава. Освен това упражнява влияние върху Влашко и Молдова.
Цар Калоян (1197–1207) влиза в съюз с папата, като по този начин осигурява признаването на титлата си „Рекс“, въпреки че желае да бъде признат за „Император“ или „цар“. Той води войни срещу империята и (след 1204 г.) рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, завладявайки големи части от Тракия, Родопите, както и цяла Македония. Той решително побеждава новосъздадената Латинска империя в битката при Адрианопол (1205 г.) и така смазва силата й още през първата година от създаването й и предотвратява влиянието им върху по-големите части на Балканите. Техният император Балдуин I е пленен в битката и по-късно умира в плен в Търново. През следващата година латинците претърпяват още едно тежко поражение в битката при Русион. Първоначално борбата му е подкрепена от византийското благородство, но след това те предават българите и се съюзяват с кръстоносците. Калоян бил вбесен и убил много византийци. Той искал да отмъсти за 14 000 ослепени войници на Самуил и се нарече Романоктонос (римоубиец) като Василий II е наречен Българоктонос (българоубиец).
На запад и северозапад той се бие срещу унгарците и ги побеждава няколко пъти.
България при Иван Асен II.
След смъртта на Калоян по време на управлението на братовчед му Борил (1207–1218) страната губи значителни територии от Унгария, Латинската империя и Епирското деспотство.
При Иван Асен II (1218–1241) България отново става европейска сила, като освобождава изгубените земи и окупира Одрин и Албания. В началото на управлението си той мирно си връща Белград и Браничево, които са загубени от Унгария и някои земи от Латинската империя. След големия успех при Клокотница през 1230 г. Епирското деспотство става васален приток на България. В надпис от Търново през 1230 г. той се озаглавява „В Христа Господа верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен”. Българската православна патриаршия е възстановена през 1235 г. с одобрението на всички източни патриаршии, с което се слага край на съюза с папата. Иван Асен II има репутация на мъдър и хуманен владетел и отвори отношения със запада, особено с Венеция и Генуа, за да разнообрази търговията на своята страна. Страната се радва на процъфтяваща икономика, търговските връзки са разнообразни и около 1235 г. България има организиран флот. В последната година от управлението си той побеждава татарите, нападнали България след опустошителния им набег в Унгария.
При наследниците на Иван Асен II България запада. Монголите нахлуват на Балканите в началото на тринадесети век, опустошавайки България през 1242 г., и България е принудена да плаща данък на хановете от Златната орда. След 1256 г. Никейската империя анексира Южна Македония, Родопите и част от Тракия. Унгарското кралство окупира провинция Белград. Постепенно България губи контрол и традиционно значително политическо влияние над Влашко, където се засилва властта на областните благородници и впоследствие се създават местни княжества. При управлението на Михаил II Асен 1246–1256 г. България губи значителни територии от враговете си без голямо военно бедствие, а поради нелоялните велможи, които предават територии за лично обогатяване. При Константин I Тих страната губи Северна и Централна Македония от Византия, както и Северин Банат от Унгария и кризата води до селска война, повдигната от свинопаса Ивайло, който успява да седне на българския престол от 1277 до 1280 г.
Ивайло постига голям военен успех срещу външните врагове: разбива византийците в две големи битки и временно прогонва татарите от североизточните части на империята. Той обаче не успява да се справи с аристокрацията и по-късно е убит. Татарската хегемония продължава до 1300 г., когато след смъртта на Ногай хан техният хан Токту отстъпва Бесарабия на новия български император Теодор Светослав и спира да взима данък. Това има положителен икономически ефект. При царуването на Теодор Светослав България възвръща голяма част от предишната си сила и престиж. След успешна война срещу Византия той подписва мир, който продължава до смъртта му през 1322 г.
Иван Александър и падането на България
Оттеглянето на монголите от Европа в началото на XIV в. стабилизира положението на Балканите и България възобновява нещо като съвременните си граници. Но България е застрашена от надигащите се сили на Унгария на север и Сърбия на запад. През 1330 г. българите под командването на Михаил III са тежко победени от сърбите при Велбъжд, а някои части на империята попадат под властта на Сърбия. При Иван IV (Иван Александър), 1331–1371 г., сръбската заплаха е прекратена и византийците са победени при Русокастро. Териториалното разширение включва Родопите и няколко важни града по Черноморието. Това е период, известен като Втори златен век заради процъфтяващата култура. В крайна сметка след неговата смърт България остава разделена на съперничещи си държави; едната от двете най-големи е базирана във Велико Търново, а другата във Видин, управлявана от двамата сина на Иван.
Двамата братя и деспот Добротица от Княжество Карвуна не правят опит за обединение и дори влизат във военен конфликт за София. Така отслабената България не може да се бори с нова заплаха от юг, османските, които преминават в Европа през 1354 г. През 1362 г. превземат Филипопол (Пловдив), а през 1382 г. превземат София. Тогава османците насочват вниманието си към сърбите, които разбиват при Косово поле през 1389 г. През 1393 г. османците окупират Търново след тримесечна обсада. Предполага се, че южната порта е била отворена отвътре и така османците успели да влязат в крепостта. През следващата година османците превземат Кървунското княжество и Никопол – последният град на Търновското царство – пада през 1395 г. Следващата година е окупирано и Видинското царство, което слага край на Второто българско царство и българската независимост.
Държавно устройство:
По време на управлението на Омуртаг (814-831) северозападните граници с Франкската империя са твърдо установени по средния Дунав от 827 г. и са построени великолепен дворец, езически храмове, владетелска резиденция, крепост, цитадела, водопровод и баня. В българската столица Плиска, предимно от камък и тухла.
България към смъртта на Крум през 814 г.
.png?_x_tr_sl=en&_x_tr_tl=bg&_x_tr_hl=bg&_x_tr_pto=sc){kind=link}
По време на краткото управление на Маламир (831-836) важният град Пловдив е включен в страната. При Пресиян (836-852) българите превземат по-голямата част от Македония, а границите на страната достигат до Адриатическо и Егейско море. Византийските историци не споменават никаква съпротива срещу българската експанзия в Македония, което прави извода, че тя е била предимно мирна.
Някои скорошни проучвания показват, че българите са били много по-многобройни, отколкото се смяташе първоначално. Тази теория набира все по-голяма подкрепа сред новите български историци.
България при Борис I
Управлението на Борис (852-889) започва с множество неуспехи. В продължение на десет години страната воюва срещу Византийската и Източната франкска империя, Велика Моравия, хърватите и сърбите, сформирайки няколко неуспешни съюза и сменяйки страната. През август 863 г. в период от 40 дни на земетресения и слаба година, която предизвикала глад в цялата страна.
През 864 г. византийците -под командването на Михаил III, нахлуват в България поради подозрения, че Борис I се готви да приеме християнството в съответствие със западните обреди. При новината за нашествието Борис I започва преговори за мир. Византийците връщат някои земи в Македония и единственото им искане е той да приеме християнството от Константинопол, а не от Рим. Борис се съгласява с този термин и е кръстен през септември 865 г., приемайки името на своя кръстник, византийския император Михаил. Причината за покръстването обаче не е византийското нашествие. Българският владетел бил човек с визия и той предвиждал, че въвеждането на единна религия ще завърши консолидирането на зараждащата се българска нация, която все още е разделена на религиозна основа. Той също така знаел, че неговата държава не е напълно уважавана от християнска Европа и нейните договори биха могли да бъдат игнорирани от други, подписали на религиозна основа.
Целта на византийците била да постигнат с мир това, което не успели след двувековна война: бавно да погълнат България чрез християнската религия и да я превърнат в сателитна държава, като естествено най-високите постове в новооснованата българска църква трябвало да бъде държан от византийци, които проповядват на гръцки език. Борис добре съзнавал този факт и след като Константинопол отказал да предостави автономия на Българската църква през 866 г., той изпраща делегация в Рим, заявявайки желанието си да приеме християнството в съответствие със западните обреди, заедно със 115 въпроса към папа Николай I. Българският владетел желаел да се възползва от съперничеството между църквите на Рим и Константинопол, като основната му цел била създаването на независима българска църква, за да попречи както на византийците, така и на католиците да упражняват влияние в земите му чрез религия. Подробните отговори на папата на въпросите на Борис били дадени от двама епископи начело на мисия, чиято цел била да улеснят покръстването на българския народ. Въпреки това Николай I и неговият наследник папа Адриан II също отказал да признае автономна българска църква, което охладило отношенията между двете страни, но изместването на България към Рим направило византийците много по-примирителни. През 870 г. на IV Константинополски събор Българската църква е призната за автономна източноправославна църква под върховното ръководство на Константинополския патриарх.
Въпреки че българският княз успял да си осигури автономна църква, нейното висше духовенство и богословските книги все още били на гръцки, което пречило на усилията за обръщане на населението към новата религия. Между 860 и 863 г. византийските монаси Свети Кирил и Методий създават глаголицата, първата азбука по заповед на византийския император, който има за цел да превърне Великоморавия в православно християнство. Тези опити обаче се провалят и през 886 г. техните ученици Климент Охридски, Наум Преславски и Ангеларий, които са изгонени от Великоморавия, достигат България и са топло приветствани от Борис I. Българският княз възлага създаването на две духовни академии, които да бъдат оглавявани от учениците, където бъдещите български духовници трябвало да бъдат обучавани на местния народен език. Климент е изпратен в Охрид в Югозападна България, където обучава 3500 ученици между 886 и 893 г. Наум създава книжовната школа в столицата Плиска, преместена по-късно в новата столица Преслав. През 893 г. България приема глаголицата и старобългарския език като официален език на църквата и държавата и прогонва византийското духовенство. В началото на Х век кирилицата се създава в Преславската книжовна школа.
"Златен век"
Симеон изпраща пратеници при фатимидския халиф, за да сключи съюз срещу византийците. Двете страни са близо до споразумение, но на връщане българските делегати са пленени от византийците, които успяват да отклонят арабите от този съюз.
В края на IX и началото на X век България се простира до Епир и Тесалия на юг, Босна на запад и контролира цялата днешна Румъния и Източна Унгария на север. Сръбска държава възниква като зависимост от Българската империя и по-късно е напълно подчинена на генерала и вероятно граф на София Марме. При цар Симеон I (Симеон Велики), който получава образованието си в Константинопол, България отново се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя и достига най-голямото си териториално разширение. Симеон се надява да превземе Константинопол и води поредица от войни с византийците през цялото си дълго управление (893-927). Границата близо до края на неговото управление достига Пелопонес на юг. Симеон нарича себе си „Император (цар) на българите и самодържеца на гърците“, титла, която е призната от папата, но не и от византийския император или от Вселенския патриарх на Източноправославната църква.
Между 894 и 896 г. той побеждава византийците и техните съюзници маджарите в т. нар. „Търговска война“, тъй като претекстът на войната е изместването на българския пазар от Константинопол към Солун. В решителната битка при Българофигон византийската армия е разбита и войната завършва с благоприятен за България мир, който обаче често е нарушаван от Симеон. През 904 г. той превзема Солун, който преди това е бил разграбен от арабите, и го връща на византийците едва след като България получава всички области в Македония и 20 крепости в Албания, включително важния град Драч.
След вълненията във Византийската империя, последвали смъртта на император Александър през 913 г., Симеон нахлува във Византийска Тракия, но е убеден да спре в замяна на официалното признаване на императорската му титла и брака на дъщеря му с младия император Константин VII. След заговор във византийския двор императрица Зоя отхвърля брака и титлата му и двете страни се подготвят за решителна битка. Към 917 г. Симеон разбива всеки опит на своя враг да сключи съюз с маджарите, печенегите и сърбите и византийците са принудени да се бият сами. На 20 август двете армии се сблъскват при Анхиал в една от най-големите битки в Средновековието. Византийците претърпяват безпрецедентно поражение, оставяйки 70 000 убити на бойното поле. Преследващите български части разбиват напомнянето на вражеските войски при Катасиртай. Въпреки това Константинопол е спасен от сръбска атака от запад; сърбите са напълно разбити, но това дава ценно време на византийския адмирал и по-късно император Романос Лакепанос да подготви отбраната на града. През следващото десетилетие българите овладяват целия Балкански полуостров с изключение на Константинопол и Пелопонес.
Българското царство при Самуил.
След смъртта на Симеон обаче българската власт бавно запада. С мирен договор от 927 г. византийците официално признават императорската титла на сина му Петър I и Българската патриаршия. Мирът с Византия не донесъл просперитет на България. В началото на управлението си новият император имал вътрешни проблеми и вълнения с братята си и през 930-те години е принуден да признае независимостта на Расия. Основният удар идва от север: между 934 и 965 г. страната претърпява пет маджарски нашествия. През 944 г. България е нападната от печенегите, които ограбват североизточните райони на империята. При Петър I и Борис II страната е разделена от егалитарното религиозно учение на богомилите.
През 968 г. страната е нападната от Киевска Рус, чийто водач Святослав I превзема Преслав и установява столицата си в Преславец. Три години по-късно византийският император Йоан I Цимисков се намесва в борбата и побеждава Святослав при Доростолон. След това Борис II е измамен и тържествено детрониран в Константинопол и Източна България е обявена за византийски протекторат.
Борба за независимост
След византийското предателство земите на запад от река Искър остават свободни и съпротивата срещу византийците се оглавява от братя Комитопули. Към 976 г. четвъртият брат Самуил концентрира цялата власт в ръцете си след смъртта на най-големите си братя. Когато законният престолонаследник Роман бяга от плен в Константинопол, той е признат за император от Самуил във Видин и по-късно остава главен командир на българската армия. Блестящ генерал и добър политик, той успява да обърне богатството на българите. Новият византийски император Василий II е победен решително в битката при Траянските порти през 986 г. и едва успява да избяга. Пет години по-късно той елиминира сръбската държава. През 997 г., след смъртта на Роман, който е последният от Крумовата династия, Самуил е провъзгласен за император на България. След 1001 г. обаче войната се обръща в полза на византийците, които през същата година превземат старите столици Плиска и Преслав и от 1004 г. започват ежегодни походи срещу България. Те са облекчени от войната между България и новосъздадените кралство Унгария 1003 г. През 1014 г. император Василий II разбива войските на цар Самуил в битката при Беласица и избива хиляди, придобивайки титлата „Българоубиец” (Voulgaroktonos). Той наредил 14 000 български затворници да бъдат ослепени и върнати обратно в страната им. При вида на завръщащите се армии Самуил получава сърдечен удар и умира. До 1018 г. страната е била предимно подчинена от византийците.
Културно развитие
Керамична икона на св. Теодор, Преслав, ок. 900 г. н. е., Национален археологически музей, София.
Константинополските мисионери Кирил и Методий създават глаголицата, която е възприета в Българското царство около 886 г. Азбуката и старобългарският език пораждат богата книжовна и културна дейност, съсредоточена около Преславската и Охридската школа, създадени по заповед на Борис I през 886 г. В началото на Х в. в Преславската книжовна школа е разработена нова азбука – кирилицата – на основата на гръцката и глаголицата. Според алтернативна теория азбуката е измислена в Охридската книжовна школа от свети Климент Охридски, български учен и ученик на Кирил и Методий. Благочестив монах и отшелник св. Иван Рилски (Иван Рилски, 876-946), станал покровител на България. След 893 г. Преслав става наистина новата българска столица.
По време на управлението си Симеон събира в двора си много учени, които превеждат огромен брой книги от гръцки и написват много нови съчинения. Сред най-видните фигури са Константин Преславски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър, за когото някои историци смятат, че е самият Симеон. Усилено е строителството на църкви и манастири в цялата империя, включително Голямата базилика в Плиска, която е една от най-големите постройки за времето си с дължина от 99 м и прекрасната Златна църква в Преслав. Българската столица е известна и със своята керамика, украсяваща обществени и религиозни сгради. От специални керамични плочки са направени красиви икони и църковни олтари. Имало множество златарски и сребърни работилници, които произвеждали изящни бижута.
Второ българско царство
Второто българско царство (на български: Второ българско царство, Vtorо Balgarskо Tsartsvo ) е държава, съществувала между 1185 и 1396 (или 1422). Наследник на Първото българско царство, той достига върха на своята мощ при Калоян и Иван Асен II, преди постепенно да отпадне да бъде завладян от османците в края на XIV - началото на XV век. Наследено е от Княжество и по-късно Царство България през 1878 г.
До 1256 г. Второто българско царство е господстваща сила на Балканите. Византийците са победени в няколко големи битки и през 1205 г. новосъздадената Латинска империя е смазана в битката при Адрианопол от император Калоян. Неговият племенник Иван Асен II (1218-1241) унищожава Епирското деспотство и прави България отново водеща европейска сила. Въпреки това, в края на тринадесети век империята запада поради постоянните нашествия на татари, византийци, унгарци и вътрешна нестабилност и бунтове. В края на XIV и началото на XV век страната е превзета от османските турци, които разрушават икономиката и инфраструктурата на България, обезлюдяват големи територии и убиват благородниците.
Въпреки силното византийско влияние, българските художници и архитекти успяват да създадат свой собствен характерен стил. Литературата процъфтява през XIV век и около 80 процента от българското население е грамотно.
В културно отношение Българската империя е сред най-напредналите държави в съвременна Европа.
Византийците управляват България от 1018 г., когато завладяват Първата българска империя, до 1185 г., въпреки че първоначално тя не е напълно интегрирана във Византийската империя, например запазвайки съществуващите данъчни нива и властта на нисшите благородници. Независимата българска православна църква е подчинена на властта на Вселенския патриарх в Константинопол, а българската аристокрация и царските роднини получават различни византийски титли и се пренасят в азиатските части на империята. През 1040-41 г., 1070-те и 1080-те години имаше въстания срещу византийската власт, но те се провалиха.
До края на дванадесети век византийците са в упадък след поредица от войни с унгарците и сърбите. През 1185 г. Петър и Асен (описани в някои съвременни разкази като от кумански или влашки произход) повеждат бунт срещу византийската власт и Петър се обявява за цар Петър IV (известен също като Теодор Петър), твърдо претендирайки, че наследява властта на Първия българин. империя. След малко повече от година война византийците са принудени да признаят независимостта на България, въпреки че сраженията продължават. Народите, които участват във въстанието и влизат в състава на новата държава, със сигурност включват българи и наред с тях кумани, власи и гърци: Петър се нарича „цар на българите, гърците и власите“.
През лятото на 1185 г. в Търново е намерена чудотворна икона на Свети Димитър Солунски и братя Асен и Петър твърдят, че светецът е изоставил Солун, за да помогне на българското дело. Това имаше голямо психологическо въздействие върху религиозното население. Между есента на 1185 г. и пролетта на 1186 г. е освободена цяла Северна България с изключение на Варна. През лятото византийският император Исак II Ангел успява да преодолее планинските проходи и нахлува в Мизия. Асен се оттегля на север от Дунава и след като византийците се връщат в Константинопол, а той се завръща с още кумански помощници и скоро войната продължава на юг в Тракия. Умел пълководец, Асен удря бързо и постоянно тормози по-големите византийски армии. След неуспешна обсада на Ловеч през 1187 г. византийците са принудени да пледират за примирие. Три години по-късно те са категорично разбити при Трявна, Исак II Ангел едва се спасява, оставяйки императорската корона и кръст. През следващите пет години българинът държи инициативата и превзема още градове и замъци в Северна Тракия и Македония, особено след голямата победа при Аркадиополис през 1194 г. и през 1196 г., византийците са победени при Серес, но скоро след това Асен е убит от братовчед си. Иванко е подстрекаван от византийците. Той узурпира трона, но не може да остане в столицата, която е обсадена от Петър; избягал във Византия и бил назначен за управител на Пловдив. Но само година по-късно Петър IV става жертва на друг заговор и е наследен от най-малкия брат Калоян.
Стенописи от Боянската църква (1259): Десислава
Възкръснала България заема територията между Черно море, Дунав и Стара планина, включително част от Източна Македония и долината на Морава. Освен това упражнява влияние върху Влашко и Молдова.
Цар Калоян (1197–1207) влиза в съюз с папата, като по този начин осигурява признаването на титлата си „Рекс“, въпреки че желае да бъде признат за „Император“ или „цар“. Той води войни срещу империята и (след 1204 г.) рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, завладявайки големи части от Тракия, Родопите, както и цяла Македония. Той решително побеждава новосъздадената Латинска империя в битката при Адрианопол (1205 г.) и така смазва силата й още през първата година от създаването й и предотвратява влиянието им върху по-големите части на Балканите. Техният император Балдуин I е пленен в битката и по-късно умира в плен в Търново. През следващата година латинците претърпяват още едно тежко поражение в битката при Русион. Първоначално борбата му е подкрепена от византийското благородство, но след това те предават българите и се съюзяват с кръстоносците. Калоян бил вбесен и убил много византийци. Той искал да отмъсти за 14 000 ослепени войници на Самуил и се нарече Романоктонос (римоубиец) като Василий II е наречен Българоктонос (българоубиец).
На запад и северозапад той се бие срещу унгарците и ги побеждава няколко пъти.
България при Иван Асен II.
След смъртта на Калоян по време на управлението на братовчед му Борил (1207–1218) страната губи значителни територии от Унгария, Латинската империя и Епирското деспотство.
При Иван Асен II (1218–1241) България отново става европейска сила, като освобождава изгубените земи и окупира Одрин и Албания. В началото на управлението си той мирно си връща Белград и Браничево, които са загубени от Унгария и някои земи от Латинската империя. След големия успех при Клокотница през 1230 г. Епирското деспотство става васален приток на България. В надпис от Търново през 1230 г. той се озаглавява „В Христа Господа верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен”. Българската православна патриаршия е възстановена през 1235 г. с одобрението на всички източни патриаршии, с което се слага край на съюза с папата. Иван Асен II има репутация на мъдър и хуманен владетел и отвори отношения със запада, особено с Венеция и Генуа, за да разнообрази търговията на своята страна. Страната се радва на процъфтяваща икономика, търговските връзки са разнообразни и около 1235 г. България има организиран флот. В последната година от управлението си той побеждава татарите, нападнали България след опустошителния им набег в Унгария.
При наследниците на Иван Асен II България запада. Монголите нахлуват на Балканите в началото на тринадесети век, опустошавайки България през 1242 г., и България е принудена да плаща данък на хановете от Златната орда. След 1256 г. Никейската империя анексира Южна Македония, Родопите и част от Тракия. Унгарското кралство окупира провинция Белград. Постепенно България губи контрол и традиционно значително политическо влияние над Влашко, където се засилва властта на областните благородници и впоследствие се създават местни княжества. При управлението на Михаил II Асен 1246–1256 г. България губи значителни територии от враговете си без голямо военно бедствие, а поради нелоялните велможи, които предават територии за лично обогатяване. При Константин I Тих страната губи Северна и Централна Македония от Византия, както и Северин Банат от Унгария и кризата води до селска война, повдигната от свинопаса Ивайло, който успява да седне на българския престол от 1277 до 1280 г.
Ивайло постига голям военен успех срещу външните врагове: разбива византийците в две големи битки и временно прогонва татарите от североизточните части на империята. Той обаче не успява да се справи с аристокрацията и по-късно е убит. Татарската хегемония продължава до 1300 г., когато след смъртта на Ногай хан техният хан Токту отстъпва Бесарабия на новия български император Теодор Светослав и спира да взима данък. Това има положителен икономически ефект. При царуването на Теодор Светослав България възвръща голяма част от предишната си сила и престиж. След успешна война срещу Византия той подписва мир, който продължава до смъртта му през 1322 г.
Иван Александър и падането на България
Оттеглянето на монголите от Европа в началото на XIV в. стабилизира положението на Балканите и България възобновява нещо като съвременните си граници. Но България е застрашена от надигащите се сили на Унгария на север и Сърбия на запад. През 1330 г. българите под командването на Михаил III са тежко победени от сърбите при Велбъжд, а някои части на империята попадат под властта на Сърбия. При Иван IV (Иван Александър), 1331–1371 г., сръбската заплаха е прекратена и византийците са победени при Русокастро. Териториалното разширение включва Родопите и няколко важни града по Черноморието. Това е период, известен като Втори златен век заради процъфтяващата култура. В крайна сметка след неговата смърт България остава разделена на съперничещи си държави; едната от двете най-големи е базирана във Велико Търново, а другата във Видин, управлявана от двамата сина на Иван.
Двамата братя и деспот Добротица от Княжество Карвуна не правят опит за обединение и дори влизат във военен конфликт за София. Така отслабената България не може да се бори с нова заплаха от юг, османските, които преминават в Европа през 1354 г. През 1362 г. превземат Филипопол (Пловдив), а през 1382 г. превземат София. Тогава османците насочват вниманието си към сърбите, които разбиват при Косово поле през 1389 г. През 1393 г. османците окупират Търново след тримесечна обсада. Предполага се, че южната порта е била отворена отвътре и така османците успели да влязат в крепостта. През следващата година османците превземат Кървунското княжество и Никопол – последният град на Търновското царство – пада през 1395 г. Следващата година е окупирано и Видинското царство, което слага край на Второто българско царство и българската независимост.
Държавно устройство:
Върховната власт в страната принадлежи на императора. Официалната му титла е: „В Христа Бога верен император и самодържец на всички българи”, в която често се включват и „гърци”. Най-значимото значение е, че той е император на целия български народ, дори и на онези извън пределите на империята. В неговите ръце са съсредоточени законодателната и изпълнителната власт. Ако наследникът на владетеля е бил непълнолетен, регентството се оглавява от майката-императрица.
Болярският съвет, наричан още Синклит, включва Великите боляри и Патриарха. Тяхната задача е да обсъждат важни въпроси за външната и вътрешна политика като обявяване на война, сключване на съюз или подписване на мир. Последната дума винаги е била на императора. Понякога се събирали съвети с разширени членове, където обикновено се събирали благородството, духовенството и „другите хора“, за да обсъждат осъждането на ересите: 1211, 1350, 1360 г. Единственото право на обикновените хора било да одобряват решенията, взети от благородството.
Основната административна единица през ХІІІ-ХІV в. е хора (хора), която замества комитата от Първото българско царство. Неговият управител се наричал херцог (Кефалия) и обикновено се назначавал от императора; хора е разделена допълнително на катепаникони (заети от Византия), които са управлявани от катепани, които са пряко подчинени на херцозите.
Икономика
Средновековното българско стопанство не се различава много от останалите източноевропейски държави и разчита основно на земеделие, рудодобив, традиционни занаяти и търговия.
Основните земеделски райони на страната са Дунавската равнина и Тракия. Най-разпространените зърнени култури са пшеница, ечемик и просо. От тринадесети век значението на зеленчуците, овощните градини и гроздето нараства. Основните райони за производство на вино са Черноморското крайбрежие, по поречието на Струма, Южна Македония. Добре развито е било животновъдството.Пасищата са разделени на две групи: зимни пасища (долини) и летни пасища (планини). През XIV век пчеларството и бубарството стават печеливши отрасли.
Гъстите гори също са разделени на два вида: гори за сеч и оградени гори, в които сеченето беше забранено.
Металургия и занаяти
XII-XIV век дава силен тласък на металургията и минното дело. Българските ковачи произвеждали чукове, клещи, брадви, триони, станове; различни оръжия и брони. През XIII век в Западна България пристигат саксонски миньори, които правят добива на руда по-ефективен и въвеждат нови методи за добив. Те са обитавали предимно Чипровско и Кюстендилско. В Източните Родопи е имало златни мини.
Били са известни около 50 различни вида занаяти, като най-важните са кожарството, обущарството, дърводелството, тъкачеството; производство на храни и напитки (хляб, масло, сирене, вино). Изработени са огромни количества катапулти, тарани и друго обсадно оборудване, а армията разполага с квалифицирани обсадни инженери. Основни центрове били столицата Търново Червен.
култура
През ХІІІ и ХІV в. България се превръща в процъфтяващ културен център. Разцветът на Търновската художествена школа е свързан с построяването на дворци и църкви, с книжовната дейност в царския двор и манастирите и с развитието на занаятите. Забележителни постижения на тази школа са запазени и до днес: стенописите на болярските къщи в Трапезица и църквата Свети Четиридесет мъченици във Велико Търново, Боянската църква (1259 г.) и скалните църкви в Иваново. Развиват се и илюминации на книги, като включват Манасиевата хроника, Тетраевангелията на Иван Александър и Томичовият псалтир. Много православни реликвимъченици и светци се съхранявали в многобройните църкви в столицата Търново, което спечелило на столицата прозвището "втори Константинопол".
Повечето от архитектурните паметници от този период включват църкви, манастири и крепости. Българите обикновено строили малки църкви с къси врати, за да покажат смирение и почит към Бога. Често са били богато украсени със слепи ниши, различни геометрични шарки от тухли, каменни кубчета, керамика; докато отвътре са изрисувани с прекрасни фрески, които от тринадесети век започват да се отдалечават от канона и стават реалистични.
През четиринадесети век под патронажа на Иван Александър са построени много нови манастири по северните склонове на Стара планина, особено в район близо до столицата Търново, който става известен като „Света гора“ – име, използвано също за обозначаване до Атон. Многобройните манастири в цялата империя са били самият център на културния, просветния и духовния живот на българското общество. След средата на XIV в. много манастири започват да строят укрепления под нишката на турските нашествия, като прочутата Кула на религията в Рилския манастир.
Някога е имало перфектно организирана отбранителна мрежа от крепости, състояща се от няколко линии по река Дунав, Стара планина, Родопите, крайбрежието. Главната крепост е Търново. Други големи замъци включват Видин, Силистра, Червен, Ловеч, София, Пловдив, Лютица, Устра и много други.
Наследство
Постиженията на Българската империя в културно, религиозно и териториално отношение се считат за връх в българската история през ХІХ век, когато националното пробуждане започва да възкресява гордостта от миналото на България, за да генерира подкрепа за борбата за независимост срещу османците. Това неизбежно противопоставя християнското наследство на България през имперския период с мюсюлманското наследство на Турция и избра да подчертае това, което се възприема като негативно в историята на отношенията, представяйки съвкупността на историята като подтисничество на християните от мюсюлмани. Други разкази разказват малко по-различна история, в която двете общности, наред с евреите, често, ако не винаги, живеят в хармония, с бракове и културен обмен. Този избор на отрицателна сметка е продиктуван от исторически и политически обстоятелства. Люис цитира евреин от петнадесети век, който пише на евреите в Европа и ги призовава да мигрират в Турция: „Не е ли по-добре за вас да живеете под мюсюлмани, отколкото при християни? Тук всеки човек може да живее в мир под собствената си лоза и смокиня. Тук ви е позволено да носите най-ценните дрехи. В християнския свят, напротив, вие дори не смеете да облечете децата си в червено или синьо - без да ги излагате на обидата да бъдат бити черно-сини... [в Германия евреите] са преследвани дори до смърт."
Люис коментира, че еврейските доклади за турското поведение и нагласи „са почти еднакво благоприятни“. От друга страна, класическият роман на Иван Возов „ Под игото” (1888) за борбата за българската независимост изобразява вековни изнасилвания и грабежи срещу „беззащитните българи”. Въпреки това, когато историята се реконструира по различна причина, по-нюансирана и точна история може да бъде изградена от наличните източници. Вместо това може да се подчертае ролята на България, а и на целия Балкански регион като културен мост." - КРАЙ НА ЦИТАТА
Болярският съвет, наричан още Синклит, включва Великите боляри и Патриарха. Тяхната задача е да обсъждат важни въпроси за външната и вътрешна политика като обявяване на война, сключване на съюз или подписване на мир. Последната дума винаги е била на императора. Понякога се събирали съвети с разширени членове, където обикновено се събирали благородството, духовенството и „другите хора“, за да обсъждат осъждането на ересите: 1211, 1350, 1360 г. Единственото право на обикновените хора било да одобряват решенията, взети от благородството.
Основната административна единица през ХІІІ-ХІV в. е хора (хора), която замества комитата от Първото българско царство. Неговият управител се наричал херцог (Кефалия) и обикновено се назначавал от императора; хора е разделена допълнително на катепаникони (заети от Византия), които са управлявани от катепани, които са пряко подчинени на херцозите.
Икономика
Средновековното българско стопанство не се различава много от останалите източноевропейски държави и разчита основно на земеделие, рудодобив, традиционни занаяти и търговия.
Основните земеделски райони на страната са Дунавската равнина и Тракия. Най-разпространените зърнени култури са пшеница, ечемик и просо. От тринадесети век значението на зеленчуците, овощните градини и гроздето нараства. Основните райони за производство на вино са Черноморското крайбрежие, по поречието на Струма, Южна Македония. Добре развито е било животновъдството.Пасищата са разделени на две групи: зимни пасища (долини) и летни пасища (планини). През XIV век пчеларството и бубарството стават печеливши отрасли.
Гъстите гори също са разделени на два вида: гори за сеч и оградени гори, в които сеченето беше забранено.
Металургия и занаяти
XII-XIV век дава силен тласък на металургията и минното дело. Българските ковачи произвеждали чукове, клещи, брадви, триони, станове; различни оръжия и брони. През XIII век в Западна България пристигат саксонски миньори, които правят добива на руда по-ефективен и въвеждат нови методи за добив. Те са обитавали предимно Чипровско и Кюстендилско. В Източните Родопи е имало златни мини.
Били са известни около 50 различни вида занаяти, като най-важните са кожарството, обущарството, дърводелството, тъкачеството; производство на храни и напитки (хляб, масло, сирене, вино). Изработени са огромни количества катапулти, тарани и друго обсадно оборудване, а армията разполага с квалифицирани обсадни инженери. Основни центрове били столицата Търново Червен.
култура
През ХІІІ и ХІV в. България се превръща в процъфтяващ културен център. Разцветът на Търновската художествена школа е свързан с построяването на дворци и църкви, с книжовната дейност в царския двор и манастирите и с развитието на занаятите. Забележителни постижения на тази школа са запазени и до днес: стенописите на болярските къщи в Трапезица и църквата Свети Четиридесет мъченици във Велико Търново, Боянската църква (1259 г.) и скалните църкви в Иваново. Развиват се и илюминации на книги, като включват Манасиевата хроника, Тетраевангелията на Иван Александър и Томичовият псалтир. Много православни реликвимъченици и светци се съхранявали в многобройните църкви в столицата Търново, което спечелило на столицата прозвището "втори Константинопол".
Повечето от архитектурните паметници от този период включват църкви, манастири и крепости. Българите обикновено строили малки църкви с къси врати, за да покажат смирение и почит към Бога. Често са били богато украсени със слепи ниши, различни геометрични шарки от тухли, каменни кубчета, керамика; докато отвътре са изрисувани с прекрасни фрески, които от тринадесети век започват да се отдалечават от канона и стават реалистични.
През четиринадесети век под патронажа на Иван Александър са построени много нови манастири по северните склонове на Стара планина, особено в район близо до столицата Търново, който става известен като „Света гора“ – име, използвано също за обозначаване до Атон. Многобройните манастири в цялата империя са били самият център на културния, просветния и духовния живот на българското общество. След средата на XIV в. много манастири започват да строят укрепления под нишката на турските нашествия, като прочутата Кула на религията в Рилския манастир.
Някога е имало перфектно организирана отбранителна мрежа от крепости, състояща се от няколко линии по река Дунав, Стара планина, Родопите, крайбрежието. Главната крепост е Търново. Други големи замъци включват Видин, Силистра, Червен, Ловеч, София, Пловдив, Лютица, Устра и много други.
Наследство
Постиженията на Българската империя в културно, религиозно и териториално отношение се считат за връх в българската история през ХІХ век, когато националното пробуждане започва да възкресява гордостта от миналото на България, за да генерира подкрепа за борбата за независимост срещу османците. Това неизбежно противопоставя християнското наследство на България през имперския период с мюсюлманското наследство на Турция и избра да подчертае това, което се възприема като негативно в историята на отношенията, представяйки съвкупността на историята като подтисничество на християните от мюсюлмани. Други разкази разказват малко по-различна история, в която двете общности, наред с евреите, често, ако не винаги, живеят в хармония, с бракове и културен обмен. Този избор на отрицателна сметка е продиктуван от исторически и политически обстоятелства. Люис цитира евреин от петнадесети век, който пише на евреите в Европа и ги призовава да мигрират в Турция: „Не е ли по-добре за вас да живеете под мюсюлмани, отколкото при християни? Тук всеки човек може да живее в мир под собствената си лоза и смокиня. Тук ви е позволено да носите най-ценните дрехи. В християнския свят, напротив, вие дори не смеете да облечете децата си в червено или синьо - без да ги излагате на обидата да бъдат бити черно-сини... [в Германия евреите] са преследвани дори до смърт."
Люис коментира, че еврейските доклади за турското поведение и нагласи „са почти еднакво благоприятни“. От друга страна, класическият роман на Иван Возов „ Под игото” (1888) за борбата за българската независимост изобразява вековни изнасилвания и грабежи срещу „беззащитните българи”. Въпреки това, когато историята се реконструира по различна причина, по-нюансирана и точна история може да бъде изградена от наличните източници. Вместо това може да се подчертае ролята на България, а и на целия Балкански регион като културен мост." - КРАЙ НА ЦИТАТА
Напомням, че това е цитат от Нова световна енциклопедия и е далеч от достоверната история на нашия народ, но е с пъти по-близка до историческите факти от всичко, което се учи в българските училища и се представя в българските музеи. Което означава, че Москва все още оказва политическо влияние в България.
Но всичко написано тук покава, че царете ни са били далновидни и са давали духовност, език и азбука на всички близки държави, за да може и днес да са част от българската езикова група, грешно наречена славянска - тъй като славянската идеология има за цел да унищожи българския принос в духовното развитие на Европа и света.
И за финал:
В Украйна живеят над 1 милион българи, които имат бизнес и семейства там. Имат училища за българските деца и учат езика ни. Не че украинците говорят на различен език, но те са запазили стария български, в който буквата И още се пише като на латиница с точка. Говоря всеки ден с българи в Украйна - те плачат, защото лилипутин руши всичко, което са създавали през годините след отделянето им от ссср. Когато не са можели да учат български и да се определят като българи.
В Украйна е открито най-голямото царско погребение - на нашия цар Кубрат. Българофобите го наричат хан! До Полтава всяка година правехме събор на българите - до паметната плоча на Кубрат. С проект за монумент със синовете му. Когато българите на юг от Дунав са били под римско робство, българите на север от Черно море и Дунав са създали най-голямата империя без робство.
Синовете на Кубрат правят освободителен поход, след като Атила не успява 3 века по-рано. И освобождават българите от робство и слагат край на империята. По време на СССР никой не смееше да говори за могилата на Кубрат в Полтава, но след това имахме шанса да посетим тази светиня. И да говорим с украинци и българи там - безценно е. Българите в Украйна искат да свърши войната и да се върнат отново в домовете си. Зеленски не е нахлул в Русия, лилипутин нахлу в Украйна. И затова питам - милиони руснаци емигрират от Русия и бягат от личната амбиция на лилипутин да стои още малко поне на власт, да доокраде каквото може.
От тази война не печелят руснаците - те само губят. Лилипутин обаче явно печели. Сам за себе си. Дори и неговите наемници се обърнаха срещу него. Най-добре платените вагнеровци. Руснаците не искат да убиват братския народ. Украйна ли е огромния проблем на рушите? Не. Кой печели от войната на лилипутин? И кой има интерес тя да продългжава? Феновете на лилипутин се дразнят от тези въпроси, защото си отговарят сами на тях и отговорът не им харесва.
АВТОР ПАТРИЦИЯ КИРИЛОВА
Коментари
Публикуване на коментар