ДА ПОМНИМ - БРАТОУБИЙСТВЕНА ЖЕСТОКОСТ: БЪЛГАРИН ДА ИЗБИВА БЪЛГАРИТЕ

Поклон пред светлата памет на всички жертви на комунистическото малоумие! 
Този режим показа, че няма по-голяма жестокост от това, българин убива българи.
Най-простото и мързеливо население на страната ни, една шепа хора, с подкрепата на мракобесната съветска армия, отнема имотите, фабриките и хляба на българите, за да съсипе достигналата първите три места икономика в Европа. 
Двама от моите прадядовци са убити без съд и присъда. Защото не са приели комунистическото безумие за национализация на частните им фабрики и производства. И то от най-неграмотните и от най-мързеливите. Които и до днес ограбват България!!!
На дядо ми, баща на моята майка - един от най-големите фабриканти в София, му отнемат всичко и го оставят да живее с майка ми и баба ми в стаята на неговата прислуга и то под наем. Раздават имотите му на партизани без образование и опит.
Съсипани човешки съдби! Поклон!

Днес все още сме роби на този режим - допускаме да ни управляват по старите комунистически похвати. Щом е държавно - да се краде!!! А и ние - като рожби на комунизма, още си мислим, че щом ни управляват, значи е съвсем нормално да ни крадат!!!

И тук ще цитирам един велик българин - ДИМИТЪР ТАЛЕВ:

Ето и историята на мракобесието:
В следобедните часове на 1 февруари 1945 г., са произнесени присъдите на първи и втори състав на т.нар. "Народен съд". Цяла България стои вцепенена пред радиоапаратите и слуша монотонния глас, който чете имената и присъдите: смърт, смърт, смърт... и така 140 пъти. Мнозина припадат. Никога вече няма да видят синовете, съпрузите, бащите, братята си.
Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...
Докато Нюрнбергският трибунал осъжда на смърт 14 висши нацистки функционери, противоконституционният български Народен съд дава смъртна присъда на общо 2 730 българи – присъдите са изпълнени. За разлика от Нюрнбергския съд, неговата задача не е да накаже виновниците за фашисткия режим, какъвто в България никога не е установяван, а да унищожи политическия, икономическия и културен елит на страната, за да разчисти пътя за съветизирането й.
От Москва националният предател Георги Димитров нарежда: "Оправдать никого не следует".
Помислих, че вият вълци и се ужасих 

В книгата на Емил Басат "Преводът - лица и маски", в която авторът е публикувал интервюта с двадесетина от най-добрите български преводачи, може да прочетем изповедта на Лилия Сталева, превела на български "По следите на изгубеното време” на Марсел Пруст:
"Непосредствено след 9 септември 1944 г. имаше неща, които наистина бяха срамни за хората. Толкова се бяха наплашили, защото в началото ... толкова свят бе арестуван, толкова бяха избитите, интернираните, осъдените.
Когато се върнах в София, мои познати, близки, които мъжът ми бе канил вкъщи, които са били на масата ни, започнаха да ме избягват. Мъжът ми много обичаше гости и винаги в понеделник канеше приятели. Можете да си представите колко хора са се извървяли у нас през тези понеделници. Та си спомням, че срещам един негов приятел, който бе неизменен наш гост и много го обичахме. Той си вдигна погледа, за да не ме поздрави на улицата, докато ме отмина. Други хлътваха в първия вход или двор, трети преминаваха на отсрещния тротоар или обръщаха главата настрани. Беше голям страх. Докато селяните в селото, в което бях интернирана, не бяха такива. А ако знаете какви бяха турците в онова добруджанско село! Кротки, мили, добродушни хора, невежи, почти неграмотни, но услужливи, човечни.
Спомням си веднъж, бях отишла в едно село между Малко и Голямо Паисиево, където живееше един турчин, който имаше две деца, досущ като моите, и аз ходех да си играя с тях, бях ги обикнала много и турчинът, който знаеше повече български, дойде при мен и каза: “Знаете ли, прочели са присъдите.” Аз много се смутих. Спомням си, че веднага си тръгнах и по едно време не знам какво ми хрумна, но спрях в тази безбрежна, бяла добруджанска пустош, не се вижда нищо между двете села, не се виждат ни къщи, ни нищо, само сняг, и аз извиках като обет: “Всичко да ми вземат, от игла до конец, само да остане жив!” После мина малко време и пак извиках. Така страшно ми прозвуча гласът в тази пустош! И малко след това чувам вой. Помислих, че вият вълци и се ужасих. Тичам към нашата сграда и постепенно се ослушах, разбрах, че това е плач, плачат жени.
Ние бяхме 16 души – от тях 14 останаха вдовици. Само моят мъж и Стефан Танев, който още не беше съден, оставаха в затвора.”
Забравихме ги
"Помня, че попитах татко защо така ме гледа. А той отговори: "За да ме запомниш, мое дете..."
Дъщеричката на българския офицер Тодор Казанджиев е на 4 години и половина, когато вижда баща си за последен път. Баща й е арестуван на Бъдни вечер 1944 и е осъден от Народният съд на смърт. Малко преди екзекуцията човек от охраната с по-милостиво сърце отишъл у тях и предложил да заведе детето да види баща си. По пътя купили кокичета.



"Татковците като ме гледаха и плачеха с черни сълзи" - казало детето на майка си като излязло от затвора, описвайки без да иска по метафоричен начин мъката на младите офицери, които никога повече не видели децата си.
Сълзите, които се стичали по измъчените им лица, наистина били черни - в затвора не им позволявали дори да се измият. В деня на екзекуцията, баща й тръгнал към смъртта с букетчето кокичета.
В последните си писма осъдените на смърт често молят да не ги забравят.
Забравихме ги.
Пряката връзка между паметта и чувството за самосъхранение може да се види в днешната разруха на българската държава, в леснотата, с която българските граждани дават власт в ръцете на зависими от биографиите си на агенти и офицери на доказано престъпната българска Държавна сигурност и на леснотата, с която се подвеждат по съшити с бели конци ченгесарски митологии.
Да си припомним фактите:
След навлизането на съветските войски в България, по заповед на Георги Димитров от Москва и на местното ръководство на БКП без съд и присъда са избити над 30 000 души - полицаи, кметове, учители, чиновници, индустриалци, едри и дребни собственици, магистрати, лекари, офицери, духовници, журналисти, учени.
От 20 декември 1944 до 29 април 1945 г. е проведен незаконният противоконституционен Народен съд.
"Народните обвинители" се назначават от Министерския съвет, а "народните съдии" се избират от областните комитети на Отечествения фронт, доминирани от комунистите, без да се изисква задължително юридическо образование или квалификация. Присъдите също се определят от централното и местните ръководства на компартията.
Произнесени са 9 155 присъди, от които 2 730 смъртни и 1 305 доживотен затвор.
Оценката на министъра на правосъдието, комунистът д-р Минчо Нейчев, е че основният съкрушителен удар върху старото държавно устройство е бил нанесен от първите два централни процеса.
"От всички регенти, министри, царедворци и народни представители, всичко на брой 166 души, нито един не биде оправдан, а 103 от тях бяха осъдени на смърт. Не по-малък бе ударът срещу полицаите и военните престъпници."
Към края на Народния съд Георги Димитров дава заповед за нова вълна репресии спрямо близките на подсъдимите. С радиограма до Трайчо Костов от 19 април 1945 г. разпорежда:
"Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля."
Още преди началото на Народния съд голяма част от близките на обвиняемите са изселени, сега това сполетява още стотици семейства.
По данни на Дирекция на народната милиция, предоставени на Секретариата на ЦК на БРП(к) към юли 1945 са изселени са 4325 семейства на "наказани от народната власт" с 11 875 членове.
Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП(к) от септември 1944 до май 1945 всички изселени лица в страната са 28 131 души.
За периода 1945-1953 г. броят на политическите процеси надхвърля цифрата 106.
Концентрационните лагери са създадени на 20 декември 1944 г. с Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица. Според неокончателни данни в периода 1944-1962 г. през концентрационните лагери са минали над 250 000 души. Концентрационните лагери продължават да съществуват и след 1962 година. От края на декември 1984 до 1989 г. в тях без съд и присъда са изпращани български турци, които са се съпротивлявали на смяната на имената. Все още няма сигурни данни за загиналите в нечовешките условия на лагерите.
*от сайта "Декомунизация”, създаден и поддържан от Борислав Скочев