Случи ми се истинско чудо, от което още съм като ударен самолет - наложи се да взема автобус за 2 спирки, за да не мъча такситата за 100 метра да ме возят...
Качвам се в автобус 88 на семинарията и тръгвам да дупча билет. Изведнъж чух силен вик: Спри, недей! Шофьорът на автобуса се оказа.
"Как ще дупчиш билет по това време?", смъмри ме той.
Докато се осъзная, дойде време да слизам на спирката, човекът пак ме смъмри: "Чакай, къде бързаш? Ако не си близо до спирката, ще спра където ти е удобно!".
В този момент вече реших, че сънувам и попитах: "Отадвна не съм се качвала в автобус, това някаква практика ли е вече или само сега?", а човекът ми каза: "Ами нали трябва да има човещина между хората...". Този случай окончателно ме убеди, че българинът е уникален с това свое човешко качество - да помогне, без да чака в замяна отплата...
Никъде по света това не ми се е случвало, а даже обратното.
Качвам се в автобус 88 на семинарията и тръгвам да дупча билет. Изведнъж чух силен вик: Спри, недей! Шофьорът на автобуса се оказа.
"Как ще дупчиш билет по това време?", смъмри ме той.
Докато се осъзная, дойде време да слизам на спирката, човекът пак ме смъмри: "Чакай, къде бързаш? Ако не си близо до спирката, ще спра където ти е удобно!".
В този момент вече реших, че сънувам и попитах: "Отадвна не съм се качвала в автобус, това някаква практика ли е вече или само сега?", а човекът ми каза: "Ами нали трябва да има човещина между хората...". Този случай окончателно ме убеди, че българинът е уникален с това свое човешко качество - да помогне, без да чака в замяна отплата...
Никъде по света това не ми се е случвало, а даже обратното.
Коментари
Публикуване на коментар