Вчера бях в шок след като няколко медии отказаха да информират аудиторията си за кампанията, която нашата ПР-агенция подпомага в помощ на деца в неравностойно положение с ортопедични заболявания. Те се нуждаят от операция и импланти, които не се поемат от здравната каса. Обяснението беше - "Ами те всички събират пари за нещо"?!? След този шок обаче днес изживях нов - докато аз се опитвам да помогна на тази кампания, моя колежка помага на концерт, който ще събира пари за коледни елхи и играчки за дом в Доганово. Когато е поискала да включим в кампанията и дом "Надежда" в София, когото подпомагаме от години, те са казали - "Да си платят елхите на половин цена и ще ги включим"?!? А следващият ми шок е, че директорката на дом "Надежда" попита: "Може ли вместо елхи, да ни дарят брашно и ориз, за да има децата какво да ядат"... Всъщност, съдбата понякога ни проверява дали сме готови на човечност и от нашите действия зависи какво ни предстои да изживеем...
Много мои приятели побързаха да ме успокоят с думите, че не трябва да съдя хората за липсата им на човечност, тъй като те тепърва ще се учат на съпричастност и съчувствие. Всъщност аз изобщо не ги съдя. Просто не ги разбирам. Това ме шокира. Не ги разбирам, защото аз от детска възраст съпреживявям болката на другите, а тази изострена чувствителност ми пълни очите със сълзи при всяка човешка болка, която виждам около мен.
Не разбирам също нещо не по-малко важно - защо хората сме толкова различни, все едно сме от различни планети? Защо е толкова трудно да осъзнаят, че когато помагат и да правят поискано добро, те помагат и на себе си и на света в същото време? Защо изобщо мислят, че правенето на добро не е важен изпит за всеки от нас, за да покажем на Онзи горе, че имаме сърца и сме човеци?
Разликата ни в нивото на осъзнаване също ме шокира. Как е възможно в 21 век при свръхпроизвоство с цел свръхпечалби и при тонове храна, които се изхвърлят всеки ден, народът, който е дал духовната еволюция на днешната цивилизация - тоест българите, да оставят децата в тези домове без брашно и ориз. Бедни, болни и гладни винаги ще има, за да може ние, които не сме поставени в тяхното безизходно положение, да проявяваме човечност към други, не само към себе си и близките си. Има една духовна доктрина, според която като правиш поискано добро и ти получаваш добро. Просто и ясно. Животът ни е едно училище, не сме тук, за да плюскаме като прасета и да спим като мечки в часовете, когато не работим като роботи. Животът ни дава шанс да станем човеци. Ако искаме, разбира се.
Вероятно е трудно част от нас да осъзнаят, че сме дошли на този свят не да чакаме някой друг да прави това добро - например държавата или някой, който според нас може да си позволи. Дошли сме, за да покажем дали сме способни на човечност и ако не сме, ни късат на най-важния изпит в училището на живота. И ни връщат отново назад, много назад, за да се научим на най-важното.
Опитвам се да разбера и друго, което мнозина ползват като извинение за липсата на желание да Творят Благо - добро се правело дискретно, без да разбират много хора.
Това означава ли, че да правиш добро е срамно и трябва да го криеш?
По тази логика ние не трябва да даваме пример на хората с тези, които правят добро, тъй като това не трябвало да се показва. И затова ли медиите ни показват и ни създават други модели на подражание - с измислени герои, които са в политиката, за да правят далавери, да крадат на наш гръб? И с тези, които правят престъпления и по цял ден са на екран? И с жените, които се продават за коли или дрехи, се излизат от ефира и от списанията, за да дават пример за децата ни?!? Това ли трябва да е показно? Когато директорка на дом за сираци иска пакет брашно и ориз - тоест два лева, които всеки от нас може да си позволи да дари на този дом и това не е нужно да се прави, защото държавата трябвало да даде на дома?
Разбира се, не казвам, че някой е длъжен да даде на друг като проява на човечност. Който иска. Но аз продължавам да не разбирам хората, които разсъждават по такъв може би логичен за едно маймунско общество начин. За мен в това няма нищо нормално. Приемам, че реалността е такава, но никога няма да разбера този начин на мислене.
Защото животът просто ни дава шанс да станем човеци. Ако искаме, разбира се.
Коментари
Публикуване на коментар