понеделник, 11 април 2011 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДНА ЖУРНАЛИСТКА

Ако една журналистка, по-точно, ако аз намеря време да си направя дневник, той може да започне така: 
11 април 2011 г., малко преди полунощ. 
Зад гърба си имам повече от 15 години журналистика. В най-будния и горещ вестник, правен през последните 20 + 45 години у нас. 
Това може да означава не само, че съм отразявала действителността, а тя никак не е била като песен. Или като детска игра. Напротив. Повечето от нас се досещат какво може да е минало през очите ми през тези доста бурни времена. Да - писах, коментирах, не пестях остри думи, нито истини. Но много, дори много е меко казано, много от тези истини не извадих на бял свят. Защото, както казват по-мъдрите от нас - всяко нещо с времето си. 
Животът ми е толкова интересен, различен, лудешки, че трудно може да се побере в думи. 
Животът на повечето от тези, които съм показвала на нашите читатели, е толкова сив, безсмислен, изхабен, жалък, че е по-добре да го поукрасявам. Да запазвам легендите, за да не натъжавам хората. 

Като се обърна назад, какво виждам? Бурни скандали, трагедии и  комедии от истинския живот – такива, каквито нито един сценарист не би могъл да съчини.  Макар да ни е трудно днес да осъзнаем на какво сме били очевидци и как сме писали най-горещите мигове от съвременната ни история, след години тези след нас сигурно ще се питат: Е, как е било възможно всичко това да им се случи?!

Ами ето, случи ни се. И все пак продължаваме напред. Претръпнали и убедени, че вече нищо не може да ни шокира, провокира или демотивира.

Всичко това се отрази и на моята журналистическа душа – този мой вътрешен глас изобщо не млъкна през цялото това време! Крещеше.

Години наред този вътрешен глас натискаше иначе невинните клавиши, за да се появят думи, вопли, стонове, смях и сълзи, събрани в този блог сега. 

Защо написах всичко това първо в моята страница Патриция Кирилова във Фейсбук?

Фейсбук всъщност е доста опасна социална мрежа. Поне докато цензурата не се намърда там. Всеки говори каквото мисли – е, ще кажете, във всички мрежи е така. Ама кой ги чува?

Поне на първо време видяхме, че хората сами се чуват, взаимно си дават жокери за различни иначе цензурирани теми. Цензурирани в медиите, на които разчитахме да говорят свободно. Да ни учат на свобода. Да не ни е страх. Да бъдем Хомо Сапиенс. Не само Хомо.

Видяхме и първите Фейсбук-революции в най-горещите точки на света. Какво ли още предстои да видим?   

Ако трябва да обобщим: 21 век. Криза е. Хората се лутат между страха за утре и надеждата пак за утре. Объркани са. За пореден път се довериха на новите герои. За пореден път са излъгани. И все пак остава някаква надежда. Надежда за ново и различно начало, начало в самите нас, а не лъжовно търсене на нов спасител. Защото всеки един от нас трябва вече да осъзнае ролята си на необходим за себе си  и другите спасител...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

КАК АРХЕОЛОГЪТ КРАСИМИРА ЛУКА СПЕЧЕЛИ ПРОЕКТ НА ЮНЕСКО И СЕ ОКАЗА НЕУДОБНА

   Археологът Красира Лука е заръвшила  археология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 2000 г. е председател на Българско...