Георги Димитров до Сталин: Пияни червеноармейци изнасилват и убиват в страната ни!

Липсата на историческа грамотност на всички, които скачат в защита на пропагандната статуя на окупацията, наречена МОЧА, налага да припомним фактите от най-срамната част в историята на България - нахлуването на съветската армия по земите ни и последвалият държавен преврат на 9 септември 1944 г. 

 Радостта на червените превратаджии обаче не трае дълго и дни след 9 септември те осъзнават, че пияните и безктонтролни войници, дошли от най-бедните райони на Русия, са огромно бедствие за България. 

Георги Димитров – кумирът на българските комунисти, в писмо молба до Сталин и Молотов две седмици след 9-ти септември пише: „… някои военнослужащи (червеноармейци – б. м. – Г. Ч.) в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже(к.м.-Г.Ч.). В с. Див Дядово, Шуменски район е убит заедно с други и стар член на Комунистическата партия.” (ЦДА, ф. 146б, оп. 2, а. е. 1765, л. 165 – 10)". 

Въпреки молбите към Сталин, убийствата на българи от червеноармейци продължават. Доказателства за тях дава историкът-изследовател проф. д-р Диню Шарланов в книгата си „История на комунизма в България”, том I, стр. 245: „… към септември 1946 г. от съветски войници и офицери (…) са били убити 123 деца, жени и мъже, българи и българки. Списъкът не е пълен и вероятно се отнася само за 1946 г. … Убитите жени са на възраст от 18 до 23 години …” (Архив МВнР, СКК, оп. 1, а. е. 423, л. 8, 37; а. е. 424, л. 5 – 17; а. е. 312, л. 4; а. е. 325, л. 4; а. е. 315, л. 2; а. е. 424, л. 7 – 11)

За зверствата на съветската армия по земите ни след 1944-та година историкът Алексей Тимофеев пише едно от редките изследвания по тази тема в съвременната руска историография, озаглавено „Образът на червеноармееца-освободител на Балканите“. Авторът разглежда окупацията в края на лятото на 1944 г. на Румъния и България, а по-късно и на голяма част от Сърбия. 

Случилото се в трите балкански държави е ужасяваща прелюдия към започналите три месеца по-късно масови зверства срещу цивилното население в Източна Прусия и Полша, завзети от Червената армия през зимата на 1945 година. Руските военни архиви упорито отказват да предоставят данни за извършените от руски войници военни престъпления, но изследователите съдят за мащабите на чудовищните им деяния по оскъдните данни за потърпевшите, запазени от поддържаните тогава от Москва марионетни режими в балканските столици.

По заръка на Тито през 1955 година югославската УДБА разкрива част от извършените от съветски военнослужещи тежки криминални деяния на територията на страната в края на 1944 и началото на 1945 г.: 1219 изнасилвания и 359 опита за изнасилвания; 111 изнасилвания, завършили с убийства и 248, завършили с опити за убийство; 1204 случая на грабежи, придружени с осакатявания на жертвите. А като знаем, че „братският“ сръбски народ винаги е бил верен съюзник на Русия и въпреки това е преживял такава черна поредица от зверства - на територията на Югославия е имало 300 хил. съветски войници, то армейските преспъпления в България, считана от Кремъл за „враг“ и държана под окупация цели три години от 600 хиляди руски войници, е била доста по-мащабна. Да напомним, че царска България е забранила изпращането дори на доброволци на Източния фронт по време на войната. 

Един от преките свидетели на окупацията -американският журналист Чарлз Лениъс,  пише, че информациите за брутални престъпления на „освободителите“ по пътя им към София и редица трагични инциденти - след грабежи и мародерства на съветски войници с насочено оръжие - бързо принуждават българските селяни да дават безпрекословно всичко, което униформените „братушки“ им поискат. 

Той напомня и за отчаяното писмо на марионетния премиер Г. Димитров до Сталин, в което се изброяват конкретни примери за извършени тежки престъпления и съдържащо молба към Кремъл да се намеси и спре убийствата, изнасилванията и грабежите на безцеремонните окупатори. Известни са десетки случаи на изнасилвания и убийства на монахини или случайно срещнати жени и момичета.
Част от най-тежките престъпления са описани в доклади до доминираната от съветското командване Съюзна контролна комисия в София, разказва шефът на Държавния архив Михаил Груев. 

 В отговор на непрестанните молби за мерки срещу неконтролируемите мародери и насилници от Червената армия, шефът на комисията ген. Бирюзов „успокоява“ с официално писмо от април 1947 г. подвластното му правителство в София. Той пише, че заради военни престъпления срещу цивилни българи, през 1946 г. са наказани 17 съветски войници със затвор между 1 и 3 години. По мнение на редица историци, унизително нищожното възмездие се дължи на два основни фактора – страхът на българите да подават оплаквания срещу жестоките и отмъстителни окупатори и на възприетата в Червената армия практика да бъдат наказвани с разстрел за „съчувствие към врага“ малкото военнослужещи, които са протестирали или са се опитвали да възпрепятстват груповите изнасилвания, убийства и грабежи на мирни граждани.

В своето изследване за облика на червеноармееца на Балканите, историкът Тимофеев пише и за инциденти, приключили твърде зле за жадните за алкохол окупатори. На 14 септември 1944 г. при грабежи в складовете на пристанище Бургас, тълпа от червеноармейци се натъква на големи количества спирт и изпива колкото може. Резултатът от двудневния запой с метилов алкохол на близо 200 бойци и командири от Червената армия са 42-ма починали и шестима ослепели бойци, а останалите са хоспитализирани с тежки отравяния.
Според историците именно това са единствените „герои“, загинали в „двойното“ освобождение на България. По-трагичното е, че покрай погребенията е оформено и първото съветско военно гробище на „падналите“ червеноармейци за освобождението на братския български народ от фашизма и капитализма.